Сигурно сте чували прочутия цитат на Джордж Мелъри. Когато бил

Сигурно сте чували фамозния откъс на Джордж Мелъри. Когато бил запитан от публицист на „ Ню Йорк Таймс “ за какво в действителност желае да изкачи Еверест, той дал отговор простичко единствено с три думи, които през днешния ден са станали именити: „ Защото го има! “
Какво ли е имал поради сбитият британец?....
Планината е неутрален рефер на нашите най-дръзки решения. Тя не търгува, не прави покупко-продажби и огромният планинар знае надълбоко в себе си, че цената на риска постоянно ще бъде тъкмо толкоз огромна, колкото коства животът му. Най-стойностните хора са устроени по този начин, че да се стремят към върховете... и към прозренията, открити по пътя, водещ до тях. Върховете са красива фантазия, древен идеал и осмислящо предизвикателство – единствена по рода си опция да се изкачиш доста високо в себе си. Ако ги нямаше хората, които се стремят към най-опасните направления, надали щяхме да реализираме каквото и да е като цивилизация.
А самото катерене... неговият развой е толкоз освободен от условности, нарцисизъм и предубеждения! Той е и медитация, и групово изпитание, и импровизация, и подготовка, и безгласен синхрон, и диалог с природата, и другарство, и блажена самотност, и отговорност, и всепоглъщаща независимост. В най-чистия си тип катеренето е... джаз.
Опитните планинари постоянно приказват за изключително положение по време на качване, което не могат да опишат с думи... нещо, което идва от единствено себе си – миг на безспорна централизация и освобождение. Усещане за хармонично битие оттатък черупката на тялото – някаква антична транскомуникация сред планината и индивида.
Преди време прочетох нашумелия дневник – пътепис, на именития скален катерач Крис Шарма, който се пробва да опише това чувство по следния метод:
„ Причината да стартира да се катеря, беше да се освободя от себе си. От егото си… Да спра да дублирам: Аз! Аз! Аз! Водата е толкоз могъща. Иска ми се да се науча да се движа по скалата като вода. Колкото повече се стичам по планината, толкоз повече ще я разбирам и толкоз по-малко разстояние ще има сред мен и нея. Ако това стане, катеренето нагоре ще бъде напълно естествено, като преливаща река, която опустошава моста, без даже да му обърне внимание... Толкова е хубаво да си фокусиран, когато изкачваш сложен маршрут. Тези моменти са толкоз непокварени; няма разделяне сред нещата и няма нищо, за което да мислиш или да разбираш, тъй като всичко просто участва. Сегашното. Настоящето. Моментът. Всичко! Това да нямам умисли или упования, ми дава доста шир на деяние и ми отваря опцията да попадна вътре сега, да катеря това, което ме вика, и просто да... тека.
Когато съм в това положение, всичко идва от единствено себе си. Всяко мое придвижване прелива в идващото и най-после, когато дойде на върха, като че ли се разсънвам от сън… Катеренето е просто битие, метод да минаваш през времето, еволюция и напредък от един миг към идващия... Това е всичко. “
Какво е имал поради Мелъри ли? Никога няма да узнаем сигурно, само че може би е желал да намекне, че човек би трябвало да стъпи на Еверест не просто тъй като го има, а тъй като изкачването му е изискването, което сме си сложили, с цел да ни има нас самите.

*Заглавието е на редакцията.
Текстът е оповестен в профила на журналиста Иво Иванов във Facebook