Сидни Готлиб е емблематично име в кръговете на посветените. Той

Сидни Готлиб е емблематично име в кръговете на отдадените. Той е висшият занаятчия при правенето на токсини за задачите на американското разузнаване.

Освен това в продължение на две десетилетия управлява работата по надзор на съзнанието в Централно разузнавателно управление на САЩ.

Като отговорник за секретния план МК-УЛТРА Готлиб режисира секрети опити с хора на три континента.

Той подготвя таблетки, прахове и отвари, които могат да убият или осакатят, без да оставят диря – в това число такива, предопределени за Фидел Кастро и други неуместни за Съединени американски щати държавни водачи.

Плаща на проститутки да примамват клиентите си в бордеи под контрола на Централно разузнавателно управление на САЩ,  където скрито ги тъпчат с психоактивни субстанции.

Експериментите му довеждат до разпространяването на ЛСД в Съединените щати и го вършат неволния татко на контракултурата на 60-те.

За създателя

Стивън Кинзър черпи информация от най-новите документални проучвания и от лични изявленията, с цел да върне към живот облика на един привидно елементарен човек, останал дълго отвън светлините на прожекторите.

И въпреки че в работата си надзирава медицински опити и планове за „ специфични разпити “, при които стотици хора са изтезавани, а мозъкът на мнозина – трайно повреден, Сидни Готлиб счита себе си за нравствен човек и търси вътрешен мир.

Живее в къща посред гората, медитира и става преди изгрев, с цел да дои козите си.

Работата на Сидни Готлиб в Централно разузнавателно управление на САЩ е била държана в цялостна секретност.

Едва след гибелта му става допустимо да бъде разказана историята за неговата невероятна кариера, стояща на кръстопътя сред рисковата просвета и тайните интервенции.

„ Отровителят “ го показва в цялата му вътрешна противоречивост.

ТАЙНАТА, КОЯТО ЩЯЛА ДА ДОНЕСЕ КЛЮЧА ЗА ВСЕЛЕНАТА

Вълни от душна горещина обгръщали Вашингтон сутринта на 13 юли 1951 г., когато Сидни Готлиб се явил за първия си работен ден в Централно разузнавателно управление на САЩ.

В ретроспекция този петък, тринайсети, може да бъде обсъждан като исторически миг в тайната история на Съединени американски щати. Той бележел началото на халюциногенната кариера на Готлиб в пресечната област на рисковата просвета и тайните интервенции.

– Знаете ли за какво са ви вербували? – бил запитан Готлиб , когато давал показания десетилетия по-късно.

– Имаха потребност от някого с моята подготовка, с цел да провежда група химици, които да правят вида работа, представляваща интерес за Централно разузнавателно управление на САЩ по тогавашните му преценки – дал отговор той.

– Описаха ли ви по това време вида работа, която ще вършите?

– Много несигурно. Не бяха напълно сигурни. Ставаше въпрос за организирането на ново звено там.

– Какво беше вашето схващане за бъдещата ви функционалност?

– Моето схващане? Нямах някакво изключително схващане. Реших, че ще се опитвам за шест месеца.

Към 1951 г. „ Синя птица “, планът на Централно разузнавателно управление на САЩ за надзор на съзнанието, към този момент бил набрал мощ. Негови екипи тествали методите за „ специфичен разпит “ в секрети затвори в Германия и Япония.

Те изучавали въздействията на разнообразни дроги и на такива похвати като хипнозата, електрошока и сетивната депривация. Това обаче не било задоволително, с цел да задоволи заместник-директора по планирането на Централно разузнавателно управление на САЩ Алън Дълес .

Дълес считал „ Синя птица “ за план от изключителна важност – даже подобен, от който можело да зависи оцеляването или изгубването на Съединените щати.

И въпреки всичко в хода на разрастването си програмата изгубила фокус. Водещите разпитите работели без съгласуваност. Нямало единно управление. Това предиздвикало Дълес да потърси химик, който да управлява всички проучвания на Централно разузнавателно управление на САЩ върху контрола на съзнанието.

Най-естествено било търсенето да стартира от Химическия корпус на армията. Неговите командващи били останали в тясна връзка с Айра Болдуин , към който хранели респект поради пионерската му работа върху биологичната война през Втората международна война.

Макар да се бил върнал в Университета на Уисконсин, Болдуин посещавал постоянно Вашингтон и запазил въздействието си като член на научния съвещателен комитет към Химическия корпус.

Според един роман той „ продължавал работата си от ново бюро, без отговорността за всекидневните интервенции в „ Камп Дитрик “.

Няколко години по-рано Болдуин бил насочил един от своите най-блестящи студенти, Франк Олсън , специалист по аеробиология, към секретна държавна работа, която го отвела до светая светих на „ Камп Дитрик “ – Отдела за специфични интервенции.

Болдуин бил останал във връзка и с различен някогашен студент, надарен биохимик, който работел във Вашингтон, чувствал се отговорен, че не е могъл да служи в армията през Втората международна война, и мечтаел да откри специфичен метод да потвърди патриотизма си. От орбитата на Болдуин се появил индивидът, който Централно разузнавателно управление на САЩ търсело.

Лятото на 1951 г. било време, изпълнено със боязън за американците. Напрежението в Берлин достигнало плашещи равнища. Войната в Корея, която изначало като че давала изгледи за лесна победа, се била трансформирала в тежка невъзможност, а когато американският командващ там, военачалник Дъглас Макартър , разкритикувал метода, по който президентът Труман води войната, Труман го уволнил за непокорство, предизвиквайки възмутени митинги и претенции за импийчмънт.

У дома сенатор Джоузеф Маккарти предупреждавал, че комунистите са проникнали в Държавния департамент.

Повечето американци не можели да създадат нищо, с изключение на да се тревожат от застрашителното положение на света. Алън Дълес имал повече разновидности. Кариерата му го била научила, право или погрешно, че тайните интервенции могат да трансформират хода на историята.

В началото на 50-те години той бил стигнал до заключението, че контролът на съзнанието може да е решаващото оръжие на настъпващата ера.

Всяка страна, която откриела способи да манипулира човешката душeвност, считал той, можела да господства в света. Той наел Сидни Готлиб да управлява търсенето на Централно разузнавателно управление на САЩ на този Граал.

Това бил обещаващ избор. Готлиб бил работил съвсем десетилетие в държавни лаборатории и бил прочут като деятелен откривател.

Подобно на доста американци от своето потомство, той бил белязан от контузията на Втората международна война – а защото не бил в положение да се бори, тази контузия оставила у него обилие от насъбрана патриотична пристрастеност.

Неговата фокусирана сила се вписвала добре в неудържимия активизъм и етическата еластичност, които формирали чиновниците на Централно разузнавателно управление на САЩ в ранните му години.

В културно отношение обаче тези мъже били далечни на Готлиб . Те били излъскани артикули на американската аристокрация. Мнозина се познавали между тях от роднинските мрежи и подготвителните учебни заведения, от университетите в Бръшляновата лига, клубовете, капиталовите банки, правните адвокатски фирми и вечно сплотяващия опит на службата си в УСС по време на войната.

Служителите на Централно разузнавателно управление на САЩ, които проявявали максимален интерес към плановете за надзор на съзнанието – Алън Дълес и Ричард Хелмс , били образци от този хайлайф.

Дълес се бил издигнал до поста си посредством „ Принстън “ и авторитетната по целия свят уолстрийтска юридическа компания „ Съливан & Кромуел “. Неговият поддръжник Хелмс бил роден във Филаделфия и учил в подготвително учебно заведение в Швейцария.

И въпреки всичко, когато тръгнали да наемат своя висш вълшебник на съзнанието, тези патриции избрали човек, изцяло друг от тях – един 33-годишен евреин от имигрантско семейство в Бронкс, който куцал и заеквал.

Пропастта посред им продължавала и в частния живот. Дълес и Хелмс обичали да са в компания и били непроменяемо наличие в коктейлния кръг на Джорджтаун, както се очаквало от хора с тяхното състояние.

Готлиб бил необичайно, даже стряскащо друг. Той и фамилията му живеели в усамотена хижа и отглеждали сами огромна част от храната си.

„ Просто е удивително – размишлява по-късно един някогашен негов сътрудник. – В доста връзки Сид беше отпред на по този начин наречената контракултура, преди още някой да знае, че ще се появи такова нещо. “

Особнячеството на Готлиб не се изчерпвало с необичайния му метод на живот. Той признал пред психолога на Централно разузнавателно управление на САЩ, назначен да го провери – Джон Гитингър , – че е бил социалист в колежа.

Гитингър го успокоил, че младежкият флирт с левицата нямало да го дисквалифицира. После изявлението се насочило към по-лични тематики. Готлиб загатнал търсенето на вътрешен смисъл, който към този момент започвал да оказва въздействие върху живота му.

Впоследствие Гитингър писал, че младият академик е имал „ същински проблем да откри духовно средоточие, откакто се е откъснал от юдаизма “.

Последната дума за наемането на Готлиб била на шефа на Централното разузнаване Уолтър Бедел Смит , само че както в доста неща, свързани с тайните интервенции, той се съобразявал с Дълес .

Когато пристигнал моментът Дълес да избере американския академик с най-подходящата подготовка да построи неговата стратегия за надзор на съзнанието, той излязъл надалеч отвън границите на своята обществена и икономическа класа.

И въпреки всичко надали му е убягнал фактът, че ориста била нанесла на него и на Готлиб доста подобен удар.

Дълес също бил роден с деформиран крайник. Състоянието му не било толкоз съществено, колкото при Готлиб . То изисквало единствено една интервенция, осъществена скрито, тъй като сходни дефекти се смятали за срамни в издигнатия кръг на фамилията му.

И въпреки всичко и двамата мъже носели протезни обувки през целия си живот. Никой от тях не ходел обикновено. Въпреки че били разграничени от произхода и опита си, този общ кусур станал, както е наименуван на едно място, „ мощна, само че в никакъв случай неспоменавана връзка сред тях “.

През идващото десетилетие те щели да залитнат дружно в още неоткрити лимити.

Първата задача на Готлиб в Централно разузнавателно управление на САЩ била да изкара тримесечен курс за нахлуване в разузнаваческия поминък, плюс, както споделя той по-късно, „ малко исторически сведения за разузнаването в допълнение “.

След като приключил курса, той се заел да се образова по-нататък. Научил всичко допустимо за проучванията на Централно разузнавателно управление на САЩ върху химическите способи за надзор на съ­знанието, които намерил за обещаващи, само че разпилени. Дълес и Хелмс били впечатлени.

У Готлиб те съзрели таман това комбиниране от старание и креативно въображение, което считали за значително, с цел да осъществя „ Синя птица “ цялостния си капацитет.

Малко откакто го наели, те му присъдили и публична титла – шеф на новоучредената Химическа секция на Техническата работа. ТС отговаряла за създаването, тестването и конструирането на шпионски устройства. Химическата ѝ секция била предоставена на Готлиб , с цел да я устрои, както желае.

Онова лято Дълес дал на Готлиб освен това от купа. Той към този момент бил заключил, че „ Синя птица “ не е задоволително всеобхватна, нито изчерпателна.

Сега в лицето на Готлиб разполагал с човек, който да ѝ влее сили. На 20 август 1951 г. Дълес наредил „ Синя птица “ да бъде разширена, засилена и централизирана. Дал ѝ и име – „ Артишок “.

Смята се, че е избрал това име, тъй като артишокът бил обичаният му зеленчук; някои по-късни откриватели допускат, че то в действителност е имало отношение към един живописен и свиреп нюйоркски разбойник, прочут като Краля на артишока.

Какъвто и да е бил източникът на името, „ Артишок “ бързо погълнал предхождащите го планове и станал основната опора на Готлиб .
Дълес работил от позицията на все по-силен човек.

Само три дни след началото на „ Артишок “ той бил нараснал до втория по значимост пост в ЦРУ – заместник-директор на Централното разузнаване. Това осигурило протекция и поддръжка за опитите върху контрола на съзнанието на най-високото равнище на американската власт.

Първите наставления, изпратени на екипите на „ Артишок “, подсказват крайното естество на плана. Една от тях предлага разпитите да се водят „ в леговище или обезопасена зона “ със прилежащо помещение за „ записващи устройства, трансформатори и така нататък “ и баня, тъй като „ от време на време методите на „ Артишок “ провокират гадене, повръщане и други положения, правещи санитарните пространства наложителни “.

В друга инструкция се споделя, че „ методите на „ Артишок “ могат да бъдат употребявани на всеки стадий от разпита, било то като „ изходна точка за приемането на информация, [или] като последно средство, когато всички или съвсем всички опити за приемане на информация са били несполучливи, или когато обектът е напълно твърдоглав или изключително непокорен “.

„ Нашата кардинална цел – се споделя в трета директива – си остава същата като първоначално: проучване на въздействията на дрогите върху самоконтрола и волевите действия, т.е. може ли волево арестувана информация да бъде извлечена посредством дроги, влияещи на висшата нервна система? Ако това е по този начин, кои субстанции са по-подходящи за тази цел? “

Четвърта бележка твърди, че „ към този момент са разполагаем дроги (произвеждат се и нови), които могат да унищожат интегритета и да създадат недискретен и най-надеждния човек “.

Служителите на Централно разузнавателно управление на САЩ и техните сътрудници в Отдела за специфични интервенции на армията към този момент изпитвали най-различни дроги върху пандизчии в Германия и Япония. Започвайки през 1951 г., те провели и една продължителна серия опити в „ черен обект “ във „ Форт Клейтън “ в зоната на Панамския канал.

Първият обект на опитите им бил един пандизчия, наименуван Кели , който в реалност бил млад български политик на име Димитър Димитров .

Той бил споделил информация с Централно разузнавателно управление на САЩ, само че оперативните служащи на Централно разузнавателно управление на САЩ заподозрели, че се кани да се пренасочи към френската разследваща работа. За да предотвратят това, те уредили Кели да бъде похитен и хвърлен в гръцки затвор – вид интервенция, който по-късно щял да бъде наименуван „ изключително предаване “.

След като го изтезавали шест месеца, гръцките разпитващи заключили, че той не знае никакви секрети. Върнали го на Централно разузнавателно управление на САЩ, което го откарало във „ Форт Клейтън “.

През 1952 г. чиновник на Централно разузнавателно управление на САЩ, следящ случая му, докладвал, че „ заради затварянето си в гръцки затвор и във военна болница Кели е станал доста неприятелски към Съединените щати и към нашите разследващи интервенции в частност “.

Той препоръчвал „ към Кели да бъде прибавен методът на „ Артишок “, с цел да се види дали е допустимо да бъде преориентиран още веднъж “ към Съединени американски щати. Кели бил държан във „ Форт Клейтън “ три години.

Няма известни документи, които да наблюдават хода на обработката му. Години по-късно в Съединените щати той се опитал да заинтересува с историята си списание „ Парейд “, само че Централно разузнавателно управление на САЩ се постарало да компрометира публикацията, като споделило на редакторите, че той бил „ шарлатанин “, който бил „ нечестен, обезсърчителен и цялостен с фантастични истории за Централно разузнавателно управление на САЩ “.

Експериментите, извършени с Кели , както и тези, осъществявани с „ непотребните “ в Германия и Япония, не донесли значими резултати и не довели Централно разузнавателно управление на САЩ по-близо до никое от откритията, на които то се надявало. Това не обезкуражило Дълес .

Той се бил самоубедил, че способи за надзор на съзнанието съществуват, само че комунистите са ги разкрили преди тях, и че това съставлява смъртна опасност за останалия свят. „ Артишок “ бил неговият отговор.