[Shutterstock] Още по темата Есен на училище Капитал K:ids 2018

[Shutterstock] Още по тематиката
Есен на учебно заведение

" Капитал K:ids 2018 " е за всичко в, към и отвън учебното заведение, което назоваваме образование
6 сеп 2018
Цели в прахуляк и драскотини

Децата и техните най-хубави другари – нарисувани, разказани и предпочетени измежду всички други
10 окт 2017 Статията е част от специфичното издание " K:ids ", което е подарък за всички, закупили вестник " Капитал " в интервала 7-13 септември. " Разкажете ни по какъв начин сте избрали учебно заведение за децата си! " Така казахме на трите майки, чиито персонални разкази следва да прочетете. Не сме ги ориентирали какъв тъкмо материал да напишат и какво да е настроението в него. Е, да де, но нали живеем в страна, където нещата всекидневно НЕ се случват, чакахме да прочетем три остри, критически изповеди на изтощени от системата родители. Още повече че става дума не за средностатистически фамилии, в които просветителните проблеми гравитират най-вече към класическия четириъгълник дете - преподавател - оценки - родител, а за такива, в които се припознава някакво кардинално усложнение още по изискване. Като да вземем за пример това да имаш четири деца, на които искаш да подсигуриш обучение в толкоз оскъдната през днешния ден нематериалност. Или това да намериш учебно заведение, където дребният ти наследник със спинална мускулна дистрофия няма да се се усеща като систематична неточност. Или пък всекидневно да се справяш с хорските предубеждения и в последна сметка да видиш дребната си щерка от Страната на Даун в класна стая, където всички я обичат.

Оказа се, че е допустимо. Доказват го споделените истории на Леда Паташева, Ралица Енева и Тони Маринова, чиито деца учебната система не погуби. Просто тъй като зад нея от време на време стоят стимулирани, дейни и положителни хора.
Малко вързопче, в което са скрили изтънчено украшение. От най-фин китайски порцелан. Толкова нежно и нежно и по едно и също време с това излъчващо неземна мощ. Такава я помня от първите дни след раждането й. Онези безпределно дълги дни и нощи в родилното поделение, където всички честваха, а аз не спирах да рева.

Никой не е квалифициран за присъдата " друг родител ", нито може да допусна що за знамение е тя. Когато ти се случи обаче, имаш тъкмо две благоприятни условия. Да я приемеш. Без виновност или боязън. Без яд и страдание. Такава, каквато е. Или да не го направиш и да спреш да живееш.

Аз избрах живота. И няма ден, в който да не благодаря за опцията да виждам света през очите на разликата.

Редовно ме гледат като музеен експонат. Някои с удивление, други с недоумение. Как по този начин, видиш ли, повеждам до себе си такова дете, пък имам сили да се усмихвам, че и гримирам (коментар на съседка)... Виж, с децата ми е елементарно. Те са безпощадно прями и питат напряко: " Тя за какво не приказва? А от кое място е? Китайка ли е? " И като им кажеш, че се е родила с нещо в допълнение, което й пречи да се развива бързо като тях, или че е от Страната на Даун, всичко се подрежда. Няма люлеене на глави или блъскане на дърво. По-любознателните не престават с въпросите и от време на време премията е непредвидена: " Аз към този момент знам какво тя прави най-добре – усмихва се! " или " Ех, за какво не ми е сестричка, желая да си я взема у дома и да си играем!!! Толкова е сладка! " Да гледаш дете с проблем в такава страна е нещо приблизително сред съветска рулетка и " Сървайвър "

Все по-често се възнамерявам за утрешния ден, когато Яница към този момент няма да е сладкото малко момиченце с бадемовите очички и плитките, а моето пораснало дете, дамата със синдром на Даун. И не че се опасявам, само че Няма да неистина, пътят към положителното ярко бъдеще на моето друго дете в България е сложен. Случва се постепенно. С доста борби и нерви. Всеки Божи ден. Дали ще ни стигнат силите, ето това е въпросът, когато мисля за порасналата си щерка и всички други като нея, дръзнали да се родят в страна като нашата. Държава-мащеха за хората.

Да гледаш дете с проблем в такава страна е нещо приблизително сред съветска рулетка и " Сървайвър ". Докато оцеляваш, не знаеш по кое време ще гръмнеш. Търчиш по ТЕЛК комисии, разправяш се със обществени Търпиш " експерти ", които те гледат като касичка и не стопират да ти втълпяват виновност, че не правиш задоволително А ти от дълго време си зарязал себе си – съвсем нямаш персонално пространство (за професионално – да не приказваме!) Изобщо шанс е да останеш прочувствено жив и ярък – да не се озлобиш или покриеш надълбоко в хастара на черупката си.

Засега съм късметлийка, на ярко съм. Имам си всичко. Дома, децата, обичания мъж... Не знам по какъв начин, само че съумявам. Много по-лесно ми е да се разсънвам с усмивка и да задрямвам с признателност, без значение какво ми е предложил денят. И няма по какъв начин да е другояче, когато държиш една дребна ръчичка и знаеш, че тя се нуждае от теб.

И ето по този начин си минават годините. Падаш, ставаш, пиеш кафе, танцуваш за " положително утро ", четеш приказка за " лека нощ " И в случай че това, което виждаш, когато се огледаш в очите на детето си (малко преди да се строполиш в леглото вечер), ти хареса, значи всичко е наред.

Да са щастливи. И здрави. Това желая за децата си.

А тя е щастлива. И хората я обичат. Не, напряко я обожават! Винаги ми се сърдят, когато се появявам сама: " Ама къде е Яница?!! ", питат. Смея се, че към този момент не ми е позволено да живея независимо, само че факт - и аз не мога дълго без нея. В това дете има като че ли магнит за индивиди. Покрай нея усилих безпределно палитрата си от прелестни другари, познати и непознати. Яница безспирно ми подарява вълшебни случки и хора!

А кое е най-голямото предизвикателство Може би това, че още не приказва. През зимата ще стане на девет и без значение че пасивният й речник от дълго време прелива, интензивният още си седи заключен. Ако някой ми беше споделил, че ще имам такова дете и все пак ще я разбирам безпогрешно, нямаше да му допускам. Езикът на любовта е повсеместен, а моето дете го приказва виртуозно. Странно е, само че на всички места и всички я схващат. Стига да отворят сърцето си. Виждам го постоянно, а най-забавно е на плажа. Там Яница няма равна. На първото й море, още не можеше да върви, само че си беше измислила чудна игра. Харесваше си някоя хавлия и самоуверено изпълзяваше до такава степен. После по роднински си сядаше и превръщаше безусловно непознатите в първи другари. Така целият плаж стана неин и майка й престана да носи закуски и плодове в плажната чанта, тъй като всички я черпеха. И всяка година е по този начин. Запознаваме се с унгарци, поляци, англичани, германци, руснаци И няма нищо по-прекрасно от това да виждаш в действителност, какъв брой идентични сме всички от вътрешната страна.

А по какъв начин умее да усмихва начумерените физиономии единствено! Колко пъти вървим по улиците или влизаме в магазина и отсреща някой мрак – изключително заран, когато множеството още спят и проклинат цяла галактика. Тогава Яница вади вълшебната усмивка от джоба или просто протяга ръчичка и индивидът насреща става неразпознаваем. Мракът от лицето му изчезва и всичко си идва на мястото. Е, има и костеливи орехи. Няма да не помни една " ледена кралица " в асансьора на метрото, какъв брой беше завладяна. След като не реагираше ни на усмивки, ни на въздушни целувки, Янката просто й подаде обичания си плюшен жираф и ледът беше разтопен. Такова е моето момиче – разтапя ледове, до момента в който раздава сърцето си.

С Яница постоянно е премеждие. По улиците, в метрото Или в учебния кулоар. За учебното заведение мога да приказвам с дни. Колко е значимо деца като моето да бъдат там и да си намерят мястото. И е изцяло допустимо, даже през днешния ден в безпределно непригодната ни просветителна система. С написаните правила на хартия и съвсем никаквата поддръжка в класната стая. Колко треперех дали ще намерим след детската градина още веднъж положителните хора, които да повярват в нея. И когато ги открих, не стопирах да благодаря, тъй като знам какъв брой ужасно може да бъде противоположното. Сега ни следва втори клас в кварталното всеобщо учебно заведение и към този момент е доста, доста по-лесно, тъй като началото е сложено и първите победи са извоювани.

За Яница водя война от бебе. Да й намеря експерти, да я запиша в детска градина. По детски площадки и на наставнически срещи. Грам не се срамя да опиша, покажа Да дам опция на хората да ми зададат въпроси.

Различното дете (в България) те привиква да си постоянно нащрек, в отбранителна позиция. Да очакваш удари и да ги предотвратяваш. Истината е, че всяка наша победа е подготвяна дълго и търпеливо. За да одобряват добре детето ти, би трябвало непрестанно да помагаш на другите. И да не очакваш, че хората знаят. Защото те в множеството случаи нищо не знаят. Затова и се опасяват. Информацията от първо лице обаче и подадената ръка с положително постоянно правят чудеса. И отварят душите насреща. Гарантирам го с двете си ръце!

А другояче кое е най-трудното? Да ѝ надвия ината.

Кой е най-големият боязън? Да не я заболи нещо, което няма да може да ми изясни

Най-божественото? Когато ми хване нежно ръката и я целуне – нейното " обичам те, мамо! ".

Наскоро сънувах по какъв начин ме гонят (кошмар някакъв) и би трябвало да мина през улица, опасана с жици, по която тече ток. Беше сън на живот и гибел. И нямах избор – и в двата случая щях да умра. Затова се хвърлих под жиците и, о, знамение, те се оказаха бутафория! Нямаше ток, просто се наложи да пълзя сред тях, с цел да се измъкна. Така се спасих насън. Но май по този начин се избавям и нескрито. Хвърлям се бясно, даже там, където никой не има вяра, че има смисъл. Но смисъл постоянно има, изключително когато имаш дете като моето.

Още от рубриката:
Радо, братята му и един специфичен учебен асансьор
Музиката, мачът в двора и учителите вдъхновители