Шестдесет дни по-късно, шестдесет часа без интернет и 12 години

Шестдесет дни по-късно, шестдесет часа без интернет и 12 години след 2013 година упованията за гибелта на режима в Техеран са още веднъж на масата на разпалените коментатори от групите в Телеграм. 

Отива ли си режимът в Техеран? Отговорът е по-скоро – не, само че началото на решителен стадий, който би трябвало да донесе промени е към този момент подложен. Идеологията за върховенството на духовенството или „ уилаят-е факих “, въведена в практическо послание от Аятолах Хомейни и продължена от наследника му Аятолах Хаменей би трябвало да откри своята естествена смяна и промяна. Как ще се случи тя, поради това, че в дъното на самата идея е залегнал основополагащ принцип в шиитския ислям – този за отношението страна – духовенство е въпрос на обособен диалог. 

Изправени пред екраните, мнозина у нас се стремят да поясняват с претенцията за познания, само че и с изцяло неправилна изходна точка – както от това, което се случва е реалност и в случай че е по този начин, то какво е смисъла за България и какво вършим ние, каква е нашата роля. Отвъд голите приказки и събиранията на КСНС, на който се четат отчети, писани по така наречен Открити източници. Или с други думи, до момента в който рецесията в света пораства, ние се смаляваме. 

Експертният диалог липсва. На негово място са утринните блокове, в които сходно на влъхви едни и същи хора, приказват едни и същи неща в нетърпим образец. Разкази по картинки и преразказ на това, което “експертите ” на път за студиото са попрехвърлили в интернет. Така нареченият роман за Иран е в границите на възторжени фотоси на млади дами, бунтуващи се против режима, съборени монументи и викания в интерес на принц Реза Пахлави, достигнал статута на Арагорн, завръщащ се в Гондор. 

Снимките на младите ирански девойки и младежи от поколението З (и в Иран то съществува) целят да ни покажат какъв земен парадайс е бил загубен през 1979 година Незнанието ражда общи приказки със сериозен звук. 

В подтекста на сериозния диалог можем да посочим, че фактически през последните години ръководещите в Иран навлязоха в интервал на най-сериозните провокации от десетилетия насам. Влиянието на Иран в районен проект мощно понижа, а след 12 дни война с Израел стана ясно, че иранската военна опасност е мощно омаломощена. Загубата на превъзходството във въздуха против силата на израелското оръжие не може да се съпостави обаче с тази на иранските съдружници или по-скоро на конфликта с действителността. Концепцията за оста на съпротивата – от Иран през Ливан и Газа до Йемен се оказа несъществена. Идеята за обединен фронт против Израел и Съединени американски щати не проработи и това стана ясно още на 9 октомври 2023 година, когато Хизбула предприе тактичност на деликатна интервенция във войната на Хамас с Израел. Така постъпиха хутите в Йемен, оказали се в действителност, в случай че не друго, то най-малко най-настоятелни в желанието си да тревожат Израел, само че и прословутите иракски милиции. Нито един от участниците в така наречен Ос не поде самодейност за обединен фронт, което на процедура остави Техеран в неуместна позиция, която напълно стана явна през юни 2025 година, когато в дванадесетте дни на войната с Израел Иран се отбраняваше самичък. Хизбула след септември 2024 година е в положение на тежък нокдаун, Хамас не съществува, като военна единица, Йемен и хутите имат свои проблеми, а водачите на милициите в Ирак се оказаха повече иракчани, в сравнение с шиити и резервираха оперативна отдалеченост. 

Политическите и военни загуби на Иран се съчетаха и със задълбочаваща се икономическа рецесия. 

Протестите, почнали като реакция на непопулярни стопански ограничения прераснаха в политически бунт, който изиска рухването на властта в Техеран. Смяна на властта под натиска на младите иранци евентуално обаче няма да се случи. Не тъй като настояванията са несъстоятелни, а тъй като са стихийни и не оферират опция. 

Образът на митингите припомнят на тези от 2013 година, само че и тогава, както и в този момент обществото не е готово да прекрачи границата и смъкна режима. Синът на последния шах на Иран Пахлави, който напоследък разви вкус да се демонстрира по медиите не е опция. Обстоятелствата към рухването от власт на неговия татко към момента са живи в съзнанието на иранското общество. Заявките на монарха, че с идването си на власт ще признае Израел и сътрудничи със Съединени американски щати не са и няма да бъдат претекстове за неговото наново възкачване на трона. Иранците не желаят да са част от Авраамовите съглашения, а да живеят свободно. В годините до 1979 година Иран не беше свободна страна, не беше и демократична. За своето решение да скъса с монархията Иран заплати цената в човешки животи – над един милион починали във войната в Ирак. Днес Иран като че ли е подготвен да заплати спомагателна цена в търсенето на себе си и метода, по който страната желае да съществува. Този развой е почнал и той има надалеч по-голямо значение за Иран и района от това, дали Реза Пахлави ще смени Аятолах Хаменей в заглавията на международните медии. 

За разлика от последните години, митингите си остават многочислени, само че териториалният им обсег се уголемява. Все отново е значимо да се означи, че основни елементи от иранското общество заради разнородни аргументи, не декларират поддръжката си за тях.

Това разширение на географския обсег демонстрира по-дълбоки разделения във визията за бъдещето и доста затруднява нормалните механизми за локализиране и потушаване на недоволството. Успоредно с това за пръв път от десетилетия насам престолонаследникът Реза Пахлави много ненадейно се утвърждава като различим знак на митингите. Приблизително две трети от популацията на Иран не е живяло при ръководството на неговия татко и възприема монархията не толкоз през призмата на историческия опит, колкото като нереална опция на сегашната система, макар че предходният режим въобще не може да бъде избран като либерален или обективен.

Вътрешната обстановка в страната се характеризира с струпване на дълбоки структурни проблеми, които надвишават съответния мотив за митингите. Икономическите усложнения засягат необятни пластове от популацията – висока инфлация, безработица измежду младежите и лимитирани благоприятни условия за обществена подвижност подкопават публичното самообладание. Международните наказания задълбочават тези процеси. Корупцията, клиентелизмът и преобладаващата роля на Революционната армия в основни стопански браншове ускоряват чувството за неправда и липса на вероятност.

Социалната динамичност в Иран също се трансформира значително. Обществото е относително младо, високо образовано и в забележителна степен урбанизирано, като макар строгия надзор върху медиите и интернет остава мощно обвързвано с световните осведомителни и културни потоци. Това води до възходящо разминаване сред формалната идеология на Ислямската република и полезностите и упованията на огромна част от популацията, изключително измежду младежите и дамите. Протестите все по-ясно показват освен съответни социално-икономически претенции, а изцяло отменяне на наложения модел на ръководство и публичен надзор.

Политическата система демонстрира лимитирана дарба за акомодация към тези процеси. Макар официално да съществува избирателен механизъм и институционално разнообразие, действителната власт е съсредоточена в стеснен кръг към висшия водач и обвързваните с него структури. Това стеснява опциите за легално и институционално изложение на неодобрение и трансформира улицата в главен канал за политическа активност. В този подтекст даже умерени претенции за промени бързо се радикализират, защото липсва доверие, че системата може да се промени от вътрешната страна. Фигурата на Реза Пахлави в този смисъл действа по-скоро като знак на отричане на сегашния ред, в сравнение с като ясно обрисувана политическа стратегия.

Допълнително затруднение съставляват етническите и районните разлики в страната. Протестите в региони с кюрди, белуджи и араби постоянно имат и в допълнение измерение, обвързвано с дългогодишни чувства за маргинализация и дискриминация. Фактът, че актуалната протестна вълна обгръща и тези райони, укрепва усещането за систематична рецесия с народен мащаб, а не за изолиран протест на избрани обществени групи.

Възможното развиване на обстановката остава мощно несигурно. От една страна, разширението и дълбочината на митингите усилват натиска върху ръководещия хайлайф и основават риск от продължителна вътрешна дестабилизация. От друга страна, режимът разполага със забележителен наказателен потенциал и дълготраен опит в управление на рецесии посредством мощ, фрагментиране на опозицията и осведомителна изолираност. Събитията в Сирия, а и предходни митинги като 2009 и 2019 година демонстрират, че управляващите в Техеран нямат проблем с потреблението на брутални за западния човек репресивни дейности. Липсата на единна, добре проведена и вътрешно законна опция на властта остава основно ограничаване пред трансформирането на протестната сила в устойчива политическа смяна. Все още обаче не може да се каже по какъв начин ще се развият събитията. През тази седмица управляващите започнаха засилено прекъсване на връзките и интернет връзката, появиха се известия и за вкарване на армията и КСИР в редица градове в отговор на засилените офанзиви върху центрове на властта. Същевременно наподобява, че в действителност обстановката е сериозна за управляващите. Индикатор за това е и информацията в Х, че визитата на иранския външен министър Абас Аракчи в Ливан, не е чисто протоколна. Твърди се, че е взел цялото си семейство със себе си и се готви за несигурно дълго посещаване.

В нашата част от света много постоянно забравяме, че хората и обществата се управляват в забележителна степен от споделения роман за тяхното минало и насоките, които той им дава за бъдещето. Гледаме към Иран като към земя, затворена в границите на „ овехтелия “ Ислям, който задушава младежта. Иран постоянно е бил извънредно необикновен случай в ислямския свят и приемайки новата вяра, той я всмуква и съчетава с дълбоката си антична просвета, която и до през днешния ден има извънредно въздействие върху иранското общество. Ако започнахме текста с отпратка към Арагорн от „ Властелина на пръстените “, прочут на западната публика, дано да приключим с тематики, надълбоко познати на всички иранци. Във великия си епос „ Шах наме “, Фирдоуси демонстрира два архетипа близки до днешната обстановка на шахзаде Реза Пахлави. Това са историите на Джамшид, който е популярен цар, притежател на божествената „ мощ “. Поради горделивост я губи и умира в заточение. Вторият е Кай Хосров – легален цар, отгледан в заточение. Той е същински правоприемник на иранския трон. Детството си прекарва в Туран (вражеска земя), надалеч от Иран. Връща се по-късно, с цел да заеме трона. Подобна е ориста и на Фаридун. В кой от архетипите ще влезе Реза Пахлави, следва да покаже бъдещето. Сигурно е обаче, че този роман малко или доста въздейства върху душите на иранците.

За България възможна ескалация или продължителна неустойчивост в Иран би имала съществени последствия. Те включват вероятни разтърсвания на енергийните пазари и отблясъци върху районната сигурност в Близкия изток, които неизбежно се придвижват и в европейската икономическа среда. В по-дългосрочен проект не може да бъде изключен и засилен миграционен напън. І БГНЕС

--------

Николай Карамихов, лекар по модерна история на Иран, приключил 18 СУ „ Уилям Гладстон “ с профил персийски език.  

Мирослав Зафиров, някогашен старши политически консултант в задачата на Организация на обединените нации в Израел и Палестина, старши консултант на Генералния шеф на Дипломатическата академия на ОАЕ.

Анализът е написан особено за Агенция БГНЕС.