Жената е покана за щастие ~ Шарл БОДЛЕР
Шарл Бодлер е една от най-скандалните и спорни фигури на 19 век. Наричан е “баща на модерния критицизъм ”, считан е за предтеча на символизма. Заедно със Стефан Маларме и Пол Верлен образува придвижването на френските декаденти от втората половина на ХІХ в.
В средата на 40-те години се среща с работите на Едгар Алън По, които му вършат мощно усещане. Почти до края на живота си превежда на френски негови творби.
Изключително очарован е от приятеля си Йожен Дьолакроа – един от най-значителните представители на романтизма. Покрусен от гибелта му събира записките му и ги издава, с цел да се запази за вечността загатна за живота и творчеството на гениалния художник.
„ Цветя на злото “ на Бодлер е евентуално най-значителната поетична сбирка, оповестена в Европа през 19 век, ентусиазъм за доста от идващите генерации поети. Бива високо оценена от дребен кръг читатели, само че сюжетът й провокира недоволството на рецензията и необятната аудитория. Основните тематики за секса и гибелта са считани за скандални и книгата се трансформира в нарицателно за неприлично. Поетът, издателят му и печатарят му са съдени за нарушение на публичния морал.
Поет на порока и тъмните страни на живота, естет на грозното с илюзорна порочност, поезията му разкрива в действителност чувствителността на един надълбоко честен дух.
ЩАСТЛИВИЯТ МЪРТВЕЦ
В земята тлъста – тор, за охлюви прехрана –
една дълбока яма ще си изровя самичък
и своя отпаднал скелет ще разположа там,
в давност да заспи – акула в океана.
Ни наследство! Ни гробница в подмяна!
Защо да очаквам сълзи от този свят без позор?
Аз всички гарвани приживе ще поканя –
със своя мъртвец разкапан луксозен гуляй ще дам.
О, червеи! Безухи, безоки господа,
при вас труп идва – щастлив, на независимост!
Без скрупули елате в мен – от мрака! –
деца на всичко тленно, преяли мъдреци,
кажете ми: белким и тук тегло ме чака,
мен – тялото бездушно, труп измежду мъртъвци?
ЧОВЕКЪТ И МОРЕТО
Човече, ще цениш морето в своя път!
Съзираш своя дух като във огледало
в това море, на бяг отдадено всецяло,
и пропаст по този начин горчива е духът.
Обичаш в своя лик да се потапяш, ето –
с очи или с ръце прегръщаш го, и тук
сърцето ти за момент не помни своя тон,
заслушано в гласа невъздържан на морето.
И двама скришни сте, дребосъче, безстопанствен поглед
във твоето сърце не стига дълбините,
не знаем, о море, благосъстоянията ти скрити;
търсача постоянно вий посрещате с отпор!
Но все пак не стихва все битката,
която сред вас се води по света,
дотолкоз за вас обичана е гибелта,
о безконечни врагове, непримирими братя!
ФОНТАНЪТ ОТ КРЪВ
Понякога се виждам от свойта тъга облян;
със стонове ритмични струи като шадраван,
съумявам всеки звук – най-малкия! – да хвана,
напипвам се, само че не откривам нийде рана.
Тече в града, сходно сцена очертан –
всяко паве е остров измежду кървясъл океан;
засища жаждата на всяка гад презряна,
природата – и тя алена стана.
На виното всесилно се молех постоянно аз,
нека приспи за малко рушащия ме бяс;
изостри то слуха и моите зеници!
На любовта се молех за сън – да се смили,
само че любовта за мене е ложе от игли
и би трябвало да поя жестоките девици!
ТАНЦЪТ НА СМЪРТТА
С външност горда и надменна – като жива! –
с воал и ръкавици, прегърнала цветя,
с ексцентричен тип – кокетка костелива,
нехаеща пред всички, и през днешния ден припомня тя.
По-тънка талия видял ли си на бала?
Тя с царствената рокля – преливащ водопад –
прикрива дръглив крайник, само че изкусно е подала
пантоф с помпон, разцъфнал като луксозен цвят.
А рюшът, заиграл край ключиците криви,
така както млечен бързей пълзи сред скали,
свенливо погледи, усмивки сластни
от прелестите мрачни се мъчи да смъкна.
Дълбоките очи са две гнезда на мрака
и черепът, накичен от някакъв цветар,
бавно се тресе, забучен на гръбнака.
О, по какъв начин небитието ни смайва с напрегнат сексапил!
Мнозина в тоя свят посрещат те с подигравки,
не виждат те докрая – пияни от плътта –
безименния изискан на костите мъртвешки.
Но ти, голям скелет, за мене си фантазия!
Реши ли да смутиш с ужасните гримаси
житейския ни празник? Или измежду тая гмеж
на пиршеството на Насладата пристигнала си,
пришпорвана грубо от някой остарял блян?
Нима с цигулките и пламналите свещи
мечтаеш да прогониш ехидния призрачен сън
в буйни оргии духа да отървеш ти
от оня пъкъл, разпалил в сърцето ти пожар?
Бездънен бунар на нелепостта позната!
О, тая безконечна колба с хилядолетна тъга!
През разкривената решетка на ребрата
усойница зървам – с разкрит граблив зъб.
Боя се – вярвай ми, напразно отива
и твоето кокетство със странния си стил;
за смъртните сърца ли са смешки такива?
Единствено храбрецът от ужаса би пил!
Очите бездни са, със страшни мисли пълни;
усмивката ти безконечна от тридесет и два
блестящи зъба към танцьора хвърля мълнии –
подготвен да заповръща, с размътена глава.
Но кой не е летял със скелет – в танца слети,
и кой не се е хранил от гробищата, кой?
Какво са облекла и парфюми, тоалети?
Гнусливият си мисли, че най-красив е той
Ти, баядерко, ти, развратнице безноса,
на тия запъхтени танцьори, на гмежта
кажи: „ И червила, и пудри защо са,
о, скелети под маска? Как чувствате гибелта,
о, антиноевци презрели, беловласи
ловласовци и денди с увяхнали страни,
вас танцът на Смъртта ви люшка във властта си
и ви влече към нови, неведоми страни!
Стада от смъртни в бяг се носят, гмеж безрода –
от ледената Сена до пламналия Ганг! –
не виждат ангела, през страшна дупка в свода
като мускет тръбата насочил в тая паплач.
Под слънцето навсякъде, където те намира,
Човечество нещастно, приветства те Смъртта
и постоянно, като теб ухаеща на миро,
насмешката си с твойто безумие смесва тя!
Снимки: wikipedia
