Сезонът на есенното четене се задава, а с него идва

Сезонът на есенното четене се задава, а с него идва и новата кралица на уютните романси – феноменалната Лори Гилмор, която зарадва милиони читатели по света със сладкия като канелена курабийка разказ! 

Книга първа от поредицата за идиличното градче Дрийм Харбър се трансформира в мигновен бестселър на New York Times и Amazon, а известността ѝ в книжните общества на TikTok и Instagram не стопира да пораства. До края на годината българските читатели ще четат и идващите две книги от обичаната ѝ поредност, която притегля като глътка сладка безгрижност. 

Джийни счита, че е оставила зад тила си родното градче Дрийм Харбър, като със размах е заменила спокойствието с хаоса, шума и забързания живот в Бостън. След няколко години под напрежение живот в градската джунгла обаче, откакто вижда до каква степен може да те докара работохолизмът, тя схваща, че май е време за нов проект. И тъкмо тогава вуйна ѝ ѝ дава опцията да избяга… и да се завърне вкъщи.

Младата жена е новата собственичка на обичаното на всички „ Кафене „ Пъмпкин Спайс “, което би трябвало доста бързо да отвори още веднъж порти, тъй като жителите на градчето просто не могат без хубаво кафе. Проблемите се натрупат един след различен.

За благополучие, една заран пред вратата ѝ се появява Логан. Красив, висок, с гъста брада, карирана риза и щайга с тикви в ръце, той като че ли несъзнателно театралничи за корицата на списанието „ Седмичник на секси фермера “. Слънчевият и приказлив темперамент на Джийни се сблъсква със ядосания и навъсен мълчаливец, който се оказва по този начин нужното избавление за нея. А в дребен град като Дрийм Харбър, където клюките са обичани като кафето, другарството посред им не може да не породи клюки. 

Всички знаят тайната на Логан и за какво той е заключил сърцето си. Но дали Джийни ще го отключи? Джийни и Логан са тъкмо толкоз разнообразни един от различен, колкото са нощта и денят…

Кардамон, канела и книжна наслада се смесват с пикантните нотки на пристрастеността, с цел да поднесат същински сантиментален специалитет в духа на сериала „ Момичетата Гилмор “ и най-обичаните филми на Hallmark. 

Есента кани любовта на среща в „ Кафене „ Пъмпкин Спайс “, където Лори Гилмор сервира най-запомнящата се чаша ароматно кафе. Сред топлината ѝ читателите срещат схващане и наслада, другарство, възприятие за принадлежност и задружна общественост. Както и прегръдката на положителната история, която те повежда към дома. 

* * *

Из „ Кафене „ Пъмпкин Спайс “ от Лори Гилмор
Снимка " Сиела "
Глава първа
Джийни Елис не беше убивала човек до момента, само че довечера това можеше да се промени. Времената не бяха по никакъв начин лесни. Тя стисна бейзболната бухалка още по-силно в ръката си и с тихи стъпки потегли надолу по разнебитеното задно стълбище.

Джийни не беше мигнала към този момент три нощи, откогато се реалокира в жилището над кафенето на вуйна си. Е, механически кафенето към този момент беше нейно. Съвсем публично Джийни беше новата собственичка на кафене „ Пъмпкин Спайс “. Допреди тъкмо две седмици то беше гордостта и насладата на вуйна ѝ Дот, само че тогава старата жена разгласи, че се пенсионира и отпътува за Карибите за няколко седмици, с цел да поработи върху тена си. Явно Дот не е могла да се сети за по-подходящ човек, който да поеме обичаното ѝ кафене, от обичаната си племенница. Всъщност единствената племенница, както самата Джийни означи. Докато слизаше на пръсти от последното ходило, подготвена за борба, тя се замисли какъв брой неуместна ѝ се струваше към този момент тази концепция.

Джийни чуваше странни шумове всяка нощ. Скърцане, някакво дрънкане и тракане. Първоначално тя го отдаде напразно или пък на някое животно, притичало по алеята откъм гърба. Джийни изрично отхвърли да одобри най-лошия сюжет, както нормално правеше, като да вземем за пример че по стълбите откъм гърба се качва някой избягал сериен палач. Блъскането несъмнено не беше дело на въоръжен апаш, пристигнал да ограби скромната сума, която вуйна ѝ държеше в касата.

Джийни започваше на чисто.

Джийни беше нова жена.

Жителите на сантименталното крайбрежно градче Дрийм Харбър[1] не знаеха нищо за нея и тя планираше да се възползва от това.

Вниманието ѝ беше привлечено от звук от някакво разбъркване откъм задната врата. Джийни имаше желание да се възползва в оптималната степен от проекта си „ Нов живот, нова Джийни “, само че първо трябваше да разбере повода, заради която не можеше да заспи през нощта. Няма по какъв начин човек да живее умерено и щастливо в малко градче, в случай че на задната му врата има сериен палач. Чиста логичност.

Джийни подвигна бухалката по-високо и мина през дребния кулоар сред стълбите и вратата, която водеше към алеята зад кафенето. Всъщност в тази ситуация „ алея “ не беше напълно точна дума, тъй като на нея нямаше нито претъпкани кофи за отпадък, нито притичващи сред тях плъхове. Джийни към този момент не беше в Бостън, а в Дрийм Харбър – градче, което ѝ се струваше, че в действителност беше излязло от нечия фантазия. То беше прекомерно идилично, с цел да е зародило по натурален метод. Не, пространството зад кафенето и другите здания на основната улица беше по-скоро лична дребна странична уличка с място за камиони за доставки и чисти и подредени кофи за отпадък. Джийни не беше виждала притежателите на другите магазини и заведения да си почиват на уличката и да си бъбрят. Не че беше говорила с който и да било. Тя още не беше подготвена да показа на хората като новото момиче в града.

Джийни поклати глава. Като за човек, който напълно скоро можеше да бъде погубен, мислите ѝ летяха в прекомерно далечна посока. Алея или не, там имаше нещо, което я държеше будна, и след три нощи без сън тя към този момент не беше на себе си. Джийни опря бухалката на рамото си и посегна към дръжката на вратата. Зазоряваше се и през прозореца над вратата се процеждаше слаба сивкава светлина.

„ О, добре – намерения си Джийни. – Поне ще съумея да видя нападателя си, преди да умра. “ С тази не изключително приятна мисъл, надалеч от позитивната нова персона, която искаше да стане, тя внезапно отвори вратата…

И се изправи лице в лице с щайга, цялостна с дребни тикви. Декоративни ли бяха? Всъщност това нямаше изключително значение, тъй като, преди Джийни да реши какви тъкмо зеленчуци има пред себе си, големият мъж, който държеше щайгата в ръце, проговори.

Или най-малко изсумтя стреснато, което подсети на Джийни, че държи бейзболна бухалка и наподобява много нападателно. Тя едвам не я пусна настрана, само че въпреки всичко си даде сметка, че пред нея стои чужд колос. Със или без декоративни тикви, може би още не трябваше да смъква гарда си.

– Кой си ти? – попита тя с ръка на вратата, ако се наложи да я затръшне в лицето на този чужд снабдител на тикви.

Мъжът повдигна тъмните си вежди напълно леко, като че ли въпросът ѝ го беше изненадал.

– Логан Андерс – отвърна той, като че ли това трябваше да ѝ обясни всичко. Всъщност не ѝ обясни нищо.

– И какво правиш на алеята ми, Логан Андерс? – попита Джийни.

Той въздъхна сопнато и раздвижи щайгата, която държеше в ръце. Сигурно беше тежка, само че Джийни нямаше желание да се изложи на риск пред този мъж. С щайгата със зеленчуци, износената карирана риза и гъстата си брада той беше като излязъл от картина с есенен пейзаж. Тя задържа погледа си върху лицето му за още секунда, което оправда пред себе си с нуждата да може да го разпознае в полицията измежду останалите обвинени. Може би беше нужно да знае, че над брадата му има дълъг, прав нос и румени бузи. Полицаите може би щяха да я попитат дали индивидът има дълги мигли, и отговорът щеше да бъде „ да “. Може би за следствието щеше да е от изключителна значимост, че даже на слабата утринна светлина очите му бяха опустошително сини.

– Четвъртък е.

Джийни примигна. Какво общо имаше денят от седмицата с наличието му тук и това, че я беше събудил?

– А ти не ми даваш да мигна от понеделник – сподели тя.

Сега беше ред на Логан да наподобява комплициран.

– Току-що пристигнах.

Той още веднъж реалокира щайгата в ръцете си и предмишниците му се стегнаха от напрежението. Сигурно беше тежка, само че с придвижванията си той не подсказваше, че желае да влезе или да я остави на земята.

– Цяла седмица слушам странни шумове и ми се искаше да го отдам напразно или пък на някой енот. После обаче започнах да си мисля, че жертвите на убийства си мислят сходни неща, преди килърът да разбие вратата им.

Логан се изхили безшумно и очите му се разшириха.

– Убиец, по този начин ли?

Джийни усети по какъв начин страните на лицето ѝ пламват. Може би беше разрешила на въображението си да отиде прекомерно надалеч.

– Или нещо подобно… – отвърна сподавено тя. Не беше сигурна какво да каже на този чужд мъж, а и той очевидно беше не по-малко комплициран от нея. – Та какво правиш тук?

– Ами, ъъъ, снабдявам артикули всеки четвъртък – отвърна той и кимна към щайгата.

Джийни потрепери. Доставката на артикули. Разбира се. Леля Дот ѝ беше споделила толкоз доста неща в деня преди да тръгне, а Джийни по този начин и не си записа нищо. Откакто тя пристигна, кафенето беше затворено и към момента не беше осмислила всичко, което трябваше да се направи. За благополучие, тя имаше на своя страна Норман, дългогодишния шеф на кафенето, който я увери, че всичко ще е готово да отворят за уикенда.

Логан продължаваше да държи тежката щайга в ръцете си и още веднъж я отмести леко.

– Много се оправдавам! – Джийни отстъпи обратно и махна с ръка към кафенето. – Влез. Ще намерим къде да сложим тези... ъъъ... тикви?

Логан се поколеба, застанал на вратата, и гледаше ту към Джийни, ту към бухалката на рамото ѝ.

– Уф! Съжалявам. Няма да те ударя по главата, давам обещание.

Тя се опита да му се усмихне за да го успокои, само че това май не проработи, тъй като той не помръдваше от вратата.

– Наистина скърбя, допуснах, че си някой палач. Нищо персонално, просто не съм спала от три нощи и тук долу нещо подвига звук, мога да се закълна. А и още не съумявам да привикна напълно с мисълта за кафенето, което наследих.

Логан впери взор в нея, само че в него към момента се четеше съмнение. По дяволите. Вероятно към този момент беше съумяла да го уплаши. Неведнъж в живота ѝ я бяха наричали „ прекомерно прочувствена “. Джийни беше съвсем сигурна, че даже го бяха вписали в досието ѝ в учебно заведение, и това беше едно от нещата, върху които се опитваше да работи като част от новата си личност. По-малко приказки. По-малко прекалено премисляне. По-малко непотребна емоционалност.

Тя си пое надълбоко въздух и постепенно издиша. Собственичката на кафене Джийни беше спокойна и трезва персона. Просто другарски настроена съдържателка на квартално кафене, подготвена да сервира на клиентите си обичаната им напитка с усмивка. Не жена, която непрестанно измисля теории за това кой или какво се пробва да я убие, захласната е от последните вести за топенето на ледниците или е окончателно объркана от осемнайсетте неща, които би трябвало да свърши по-късно денем.

Джийни се опита да канализира свободолюбивия дух на вуйна си Дот, само че в действителност ѝ се искаше тя да не беше подходила толкоз безгрижно и въпреки всичко да имаше някакви указания, по които да се води. Джийни се опита да извика на лицето си сладка усмивка и си даде сметка, че възприятието ѝ е някак извънредно.

– Моля, влез. Щайгата несъмнено е доста тежка.

Логан кимна леко в символ на единодушие.

– Обикновено я оставям тук.

– А, ясно.

Значи не монологът ѝ го беше изплашил, тя просто беше нарушила нормалния му метод на работа. Джийни разбираше доста добре по какъв начин това би могло да отблъсне човек. Когато затвориха за седмица обичаното ѝ кафене на ъгъла, тя едвам оцеля, и то не поради неналичието на кофеин. В града имаше доста кафенета, само че никое от тях е беше нейното и тя беше в неприятно въодушевление през цялата седмица.

Джийни се усмихна още веднъж, този път откровено.

– Е, по този начин и по този начин си тук, а аз съм будна, какво ще кажеш да изпием по кафе?

[1] Пристанище на мечтите/сънищата (англ.). – Б. прочие

 
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.