(Self-Portrait, 1887 - Vincent van Gogh) ЕТЮД (Ван Гог) Христо

Винсент Ван Гог | Предпочитам да рисувам човешки очи вместо катедрали

(Self-Portrait, 1887 - Vincent van Gogh)

ЕТЮД (Ван Гог)
Христо ФОТЕВ

Забравен от самия Бог,
живял холандеца Ван Гог!
В самия пъкъл - наименуван Арл - и живял!
Разказват - пиел и абсент!
- Здравейте, господин Винсент!
Но стига! Вий сте доста бледен!
- Как стига? Много съм ангажиран!
Рисувам този слънчоглед!
Ах, той е точния портрет
на слънцето... Какъв пожар
е слънчевата юлска плам!
Подобен на жътвар - със плащ
пренебрегнат, с мозък трептящ -
рисува той... Какъв абсент!
- Здравейте, господин Винсент!
Но вий сте напрегнат! Много слаб...
- Как напрегнат? Аз рисувам самун!
Ах, самун от кръв и смях, и сол...
А вас... ви виждам с ореол
на ангел... Страшния мистрал
люлее пламналия Арл!
Най-после полудял - със вопъл
ридай той в пустия си дом -
рисува той - и пий абсент!
- За бога, господин Винсент!
Но стига! Вий сте ужасно бледен!
- Мълчете! Много съм ангажиран!
Рисувам! Искам... Този път
съм лилав... Син...
Не!... Жълт!
Но смъртно жълт... Какъв покой! -
Рисува той! Рисува той -
холандеца Винсент Ван Гог...
Портрета на самия Бог!

Накрая, от смешка налегнат,
изрече той: Автопортрет!

Rest from Work (after Millet), 1890

" Любовта към изкуството ни лишава същинската обич. Намирам, че това е извънредно правилно, само че пък и същинската обич убива желанието за изкуство. А от време на време се усещам към този момент остарял и разсипан и въпреки всичко задоволително жаден за обич, с цел да не се вдъхновявам от живописта. За да успееш, би трябвало да си амбиционен, а упоритостта ми се коства безсмислица. "

" Предпочитам да рисувам човешки очи вместо катедрали, тъй като в човешките очи се крие нещо, което го няма в катедралата, пък въпреки тя да е най-величествената и най-внушителната. "

" Откакто съм на този свят, се усещам като в затвор. Всички ме считат за непотребен човек. И въпреки всичко, аз мога да направя нещо. Знам, че съм роден да направя нещо, което никой с изключение на мен не може да направи. Но какво, какво е то? Все не мога да го открия. "

" Човек може да носи огромен огън в душата си и никой да не идва да се сгрее на него. Минаващите не виждат нищо с изключение на малко пушек, който излиза горе от комина и отминават всеки по своя път. Какво да се прави тогава? Да поддържаш огъня в душата си, да носиш солта на земята в себе си, търпеливо - но и с какво неспокойствие! Да чакаш, да чакаш часа, когато някой ще дойда да поседне и да остане, знам ли? Дано всеки, който има вяра дочака този час.... "

" Да се научим да страдаме, без да се оплакваме, да се научим да гледаме на болката без омерзение. Тъкмо от това човек рискува да му се завие свят. И въпреки всичко от време на време ни обзема неясно предусещане, че може би в отвъдната страна на живота ще съзрем задоволително опрощение за съществуването на болката, която гледана от тук, от време на време по този начин изпълва хоризонта, че нараства до размерите на обезсърчителен потоп. За всичко това знаем прекомерно малко и по-добре е да съзерцаваме някоя житна равнища, даже когато е на картина ".

" Човек би трябвало да обича колкото може повече, там е същинската му мощ - тъй като който доста обича, той доста прави и доста може, и това, което е сторено с обич, е сторено добре... Да кажеш малко, само че смислени думи е по-добре, в сравнение с да приказваш доста думи, които са единствено празен звук и са толкоз по-ненужни, колкото по-лесно ги изговаря устата. Ако същински обичаме достойното за любов и не прахосваме любовта си по незначителни, празни и суетни неща, ще виждаме по-ясно пред себе си и ще станем по-силни ".

Shoes, 1888