Седяха си Ставри и Прокопи под навеса до контейнера за

Седяха си Ставри и Прокопи под навеса до контейнера за боклук, мърдаха си пръстите на краката и се чудеха какво да вършат.
Зимата пристигна и донесе нормалните студени мъгли в Града. Въздухът се сгъсти и скри така и така неразбираемите градски хоризонти. По улиците кашляха хора и коли и разнасяха неприятно въодушевление. За Ставри и Прокопи се заредиха спокойни дни с еднакъв темп и близка видимост. Сутрин се събуждаха и оглеждаха размазаните силуети на прилежащите здания, чуваха шума на крилете на ятото чавки, прелитащи безмълвно от юг на север над тях, и започваха да си търсят храна. Менюто беше месно и еднакво. Остатъци от мазна храна, самун, спагети, пица, свински кокали, пилешки кокали, телешки кокали и още самун. Рядко намираха елементи от зеленчуци с усет на гума. Прокопи даваше на Глада, който живее в стомаха му, да се занимава с някой наедрял кокал и да кротува. „ Дояли са ми се марулки. Мисля, че в моя корем живее Глад за зеленчуци “ – пошегува се един път Ставри. Двамата другари правеха нормалните си разходки до парка, само че в този момент те бяха къси, тъй като се мръкваше рано, пък така и така там рядко срещаха някого от приятелите си.
Утрото беше изсветлило въздуха, когато Àли и Мама на Àли излязоха от входа на Сградата и оставиха огромен книжен плик с всякакви движимости до контейнера за боклук.
- Добро утро, Àли! – поздрави Прокопи. – Много ти отива това палто.
- Благодаря! Двфулицсево е – от едната страна пепитено, а от другата – шанелено.
- Защо оставяте това тук? – попита Ставри.
- С Мама правфим малко ремонт и разчиствфаме къщата. Това са вфещи, които може да послужат някому – поставфка за чадъри от бамбук, стенен часовфник с ффлорални мотивфи, двфе постелки за стол пачшуърк, календар с алпфийски пфейзажи, вфаза от династията Мин, порцселанова ффруктиера с пастирка на дъното, чшетири рамки за фотоси махагон имитацсия, свфещник цвфят инокс, чшехли от крокодилска кожша, пфъзел на картина на Моне с девфетстотин девфетдесет и седем детайла...
Мама сипваше в паницата на кучетата храна на гранули, до момента в който Àли изреждаше имената на движимостите. След това остави в навеса спомагателна постеля за зимата, направена от нейно остаряло яке. Накрая взе Àли, потегли на изток и двете изчезнаха в мъглата.
- Защо оставяте тези движимости? – отново попита Ставри.
- Много са вфинтиджч, не ни подхождат на новфия интериор – чуха Àли от отсрещния тротоар, без да я виждат. – Не яжте детайлите на пфъзела, разхлабвфат...
Прокопи пъхна четинестата си глава в плика и извади оттова часовник.
- Знам, това е часовник. На гарата има часовник, само че доста по-голям. И на други места съм виждал. Той демонстрира времето. Ще го сложа под навеса. Ето, и този картон с цифрите – нали по този начин беше, това са числа – като на часовника. Ще го сложа тук...
- Това е календар. На него са маркирани дните. Прокопи, за какво взе тези движимости? Трябват ли ти?
- Да, трябват ми. Искам да познавам времето и да знам докога ще бъде такова влажно и мъгливо. Времето в този момент не ми харесва. Мога ли да го трансформира, щом имам часовник и кавендар, а?
- Аз ще си взема един чехъл. Приятелю, мисля, че си се объркал. Времето е нещо доста мъчно за схващане. Ела, към този момент е ярко и ще ти почета. Ще отворя енциклопедията.
- Сложи я на новата постеля. – Прокопи полегна под навеса с зурла към часовника и календара. – Много добре се разположихме. Почвай.
- Буква а, бъ, въъъ... После на ва, вбъ, вгъъъ... по този начин... трен... натам... вооо, впъъъ... А, ето... врааа... вреее... нездравословен, пакостник... врели-некипели... време. Намерих. Време. Почвам да чета. Готов ли си да слушаш?
- Винаги съм подготвен да чувам, когато ти четеш.
- Време – една от главните форми на битие на движещата се материя. Материята, придвижването, времето и пространството са неотделими едно от друго. Времето се демонстрира в траенето и последователността, които възприемаме като настояще, минало и бъдеще при протичането на явленията. Важни свойства на времето са непрекъснатостта и необратимостта на протичането му...
Окъселият ден мина добродушно в непознати думи и заплетени пояснения. Двете кучета схванаха малко от прочетеното, а мъглата спомагаше неяснотата да става по-голяма. Прокопи на няколко пъти повишаваше глас:
- Значи, мога да получа време? Ако разделя пътя на скоростта? Аз мога да разделя едно парче пица – на теб и мен поравно. Мога да разделя пилешки кокали – за теб меките, за мен твърдите. Но кой път да разделя – има толкоз доста пътища, дето водят накъде ли не. Аз не знам коя е тази „ скорост “! Как да й разделя пътя – на части ли да го направя? Пътят да не е мой, че да го деля. Пътят е на всички – всеки може да върви по него!...
- Наистина ли имам време на езика? – Този път Прокопи беше малко виновен. – Минало, настоящо и бъдеще? Не съм забелязал до момента. Сигурно е било малко и съм го глътнал някой път по нехайство... Дали не съм направил някоя пакост, Ставри, а?...
- Ето за това ми прочети по-бавно още веднъж. – Прокопи беше удовлетворен от две фрази. Беше окуражен. – За топлото и студеното, и какво да направя, с цел да махна мъглата отсам. – Малко по-късно се възмущаваше шумно: – Не разбирам какво е ци-клон и антици-клон. Клоните са на дърветата, там си стоят и имат листа, когато е топло, а когато е студено – нямат. Което мисля, че не е вярно. И не разбрах по какъв начин е толкоз значим за времето наклонът на някаква оса на земята. Лятото ме ухапа една оса по ухото, помниш ли? Тогава беше доста горещо...
- Ставри, ти какво разбра от прочетеното? – попита Прокопи, когато стана мрачно и Ставри затвори дебелата книга.
- Почти нищо не разбрах. Аз мога единствено да чета, не мога да разбирам. Утре ще мислим още веднъж. Лека нощ.
Над тях се чу звук от аероплан и птичи криле, движещи се от север на юг.