Проектът на Сталин, който спаси Съветския съюз
„ Съветите се изкачват по това ходило от няколко години, изпреварвайки Съединените щати и Канада... “
Днес ще опиша за работата на американския минен инженер Джон Литълпейдж, работил в Съветския съюз през 1928-1937 година и награден с медал „ Червено знаме на труда “.
В Съюз на съветските социалистически републики Джон Литълпейдж, като минен инженер, прекарва по-голямата част от времето си в златодобивния бранш, работи в тръста Главзолото, заема управителни длъжности и всъщност е вторият човек в него. Първият беше Александър Павлович Серебровски, началник на Главната дирекция за цветни метали, злато и платина на Висшия съвет за национално стопанство на Съюз на съветските социалистически републики („ Главзолото “), член на Колегиума на Наркомфина на Съюз на съветските социалистически републики.
„ По-голямата част от времето и напъните ми в продължение на съвсем девет години бяха отдадени на руската златодобивна промишленост “, написа Литълпейдж. Всъщност американецът стои в основата на " валутния завод " на страната (както златодобивната промишленост се назовава през 30-те години на предишния век). Тези, които са изучавали историята на основаването на руския " валутен завод ", решително декларират, че приносът на американски инженер за основаването му е скъп.
Съавторът на Джон Литълпейдж, американският публицист Демари Бес, в предговора към книгата „ В търсене на руското злато “, споделя: „ Знаехме, че той е работил за руски златодобивен концерн от 1928 година и през това време златодобивната промишленост в Съветския съюз набъбна от нищожен дял до второто място в света.
В средата на 20-те години златодобивът в Съюз на съветските социалистически републики е в плачевно положение. Според разнообразни оценки годишното произвеждане на благородния метал варира от 20 до 30 тона. За съпоставяне: в навечерието на Първата международна война и по време на войната междинният годишен рандеман на злато в Руската империя е бил в границите на 60-70 тона (виж: Катасонов В. Ю. Златото в съветската стопанска система и политика. - М.: Ankil, 2009, стр. 20-21).
Сталин, който замисли индустриализацията на Съюз на съветските социалистически републики, разбираше, че ще е нужна валута (закупуване на машини и съоръжение, заплащане за труда на привлечените задгранични специалисти). Съветският съюз имаше такава валута, просто трябваше тя да бъде извлечена от недрата.
Това означаваше злато. Говори се, че Сталин е прочел няколко книги за златната тресчица в Калифорния от 1849 година, в това число работата на американския публицист Франсис Брет Харт и френския публицист Блез Сендрарс „ Златото на Сътър “.
Началото на ускореното развиване на златодобива в Съюз на съветските социалистически републики, както отбелязва Джон Литълпейдж, Сталин дава през 1927 година Тогава Александър Серебровски, до момента в който е в командировка в мините на Аляска, се среща с американски минен инженер и го наема да работи в Съветския съюз.
Джон Литълпейдж идва у нас със фамилията си, бързо усвоява съветския език и даже стартира да се назовава " Иван Едуардович ". Заедно със фамилията си той обиколи Съветския съюз от Урал до Байкал и Далечния изток, посети Централна Азия. Трудно е да се откри различен подобен чужденец от времето на индустриализацията, който да познава страната ни толкоз добре.
Джон Литълпейдж шеговито назова плана за рандеман на злато на Сталин „ руската златна тресчица “.
Може да се каже, че " златната тресчица " е нулевата фаза на индустриализацията. Още тя към този момент продиктува нуждата от активизиране на финансовите и трудови запаси на страната. С други думи, изискваше жертви. В книгата четем: „ Те (Съветите. - В.К. ) са създали големи вложения на капитал и старания в златодобивната промишленост от 1928 година насам и това е една от аргументите, заради които милиони руски мъже, дами и деца усещат липса на храна и облекла, да не приказваме за всички всякакви дреболии. Това е по този начин, тъй като машините и инсталациите, както и помощта на задгранични инженери в златодобивната промишленост, са били плащани със селскостопански артикули през интервала, когато самите руснаци са изпитвали дефицит на артикули.
Целите на плана не се лимитират до увеличение на добива на благородния метал. Селища пораждат към мините и откритите рудници, хората пътуват оттатък Урал, до Далечния изток, с цел да работят в добива на злато.
Проектът способства за заселването на едва обитаемоте източни региони на страната, което беше належащо заради повода, че от изток, от Япония, нарастваше опасността от навлизане. Джон Литълпейдж написа: „ Съветският концерн „ Главзолото “ има и други цели, освен производството на злато... една от главните цели през цялото време беше колонизацията на златоносните райони. Сталин и неговите помощници се интересуват основно от потреблението на златната тресчица и други средства за отваряне на Далечния изток и граничните райони на Казахстан, с цел да понижат японската опасност. Производството на злато беше значително непряк резултат “.
Джон Литълпадж непрестанно прави относителен разбор на организацията на златодобива в Съюз на съветските социалистически републики и Съединени американски щати и признава многото преимущества на руския модел спрямо американския. Основното преимущество е строгият държавен надзор и счетоводство.
Американски инженер шеговито споделя, че руската „ златна тресчица “ е най-организираната в историята на добива на благородни метали: „ През цялата 1936 година, до момента в който пътувах до отдалечени златни полета и посещавах лагерите на златотърсачи и арендатори, както и мините под директното ръководство на тръста Главзолото, бях под усещането от ярки доказателства, че златната тресчица, може би за първи път в историята непрекъснато е бил под непоколебим надзор.
Нито едно от находищатасайтовете не е намерено и разработвано без цялостното познание и интензивно присъединяване на правителството; всеки един от обнадеждаващите златотърсачи, енергичните арендатори и дейните миньори беше, директно или индиректно, чиновник на държавния концерн, който упражняваше контрол и надзор върху цялото придвижване.
Литълпейдж обръща внимание на обстоятелството, че страната се занимава с деликатен асортимент на хора, на които може да се има вяра, с цел да вземат участие в „ златната тресчица “: „ Съветската златна тресчица – сигурно е най-спокойната златна тресчица в историята, не тъй като мъжете и дамите, присъединили се в нея, са безусловно по-добри от тези, които са взели участие в предходните, а тъй като тръстът Главзолото, като сътрудник на руското държавно управление, упражнява цялостен надзор освен над всички земни и подземни рудни залежи, освен над цялото минно съоръжение и преработвателни предприятия, освен над всички магазини и заведения за хранене, само че и над всички хора.
Ако златотърсач или наемател не се радва на доверие, той може незабавно да потърси друга специалност. Когато попадне в черния лист на изгубилите доверие, с него е свършено. А тръстът „ Главзолото “ разполага с войска от по този начин наречените обществени служащи, които оказват помощ на служащите в неговите мини и заводи, както и на миньори и арендатори. “
Някои моменти от живота на руските хора като цяло и тези, които работят в тръста Главзолото, изненадват американски инженер. Служителите на тръста печелят доста добре, по руските стандарти те са богати хора. Гледайки ги, Джон Литълпадж прави ненадейно умозаключение: „ В Съветска Русия не е елементарно за богат човек да харчи парите си... доста по-лесно е да печелите пари, в сравнение с да ги харчите... ".
Оказва се, че парите не постоянно могат да бъдат изхарчени. Първо, заради дефицита на доста артикули. Второ, тъй като има писани и неписани ограничавания за придобиване на нещо прекомерно скъпо. Например, ограничавания върху площта на жилищата. Не можете да закупите безграничен брой карти за отмора за някой курорт и други
Вярно, златодобивът беше в по-привилегирована позиция от доста други промишлености, получавайки спомагателни количества потребителски артикули в магазините си: " Тръстът Главзолото оказва помощ ненапълно на своите богати миньори и арендатори. Магазините, които има, внасят повече задгранични артикули от всеки различен в Русия. Те също могат да получат руски артикули много бързо, като пиана, колела, радиоапарати и други сходни, които в Русия наподобява са по-голям разкош, в сравнение с съвсем на всички места другаде.
Златотърсачите освен вършат повече пари от сътрудниците си на други работни места; те също могат да купят със личните си пари това, което другите не могат да купят на каквато и да е цена. Много богати златотърсачи са филантропи. Дават пари на свои родственици и другари.
И като цяло има смешни случаи. Ето един от тях: По време на малко мое посещаване в Москва през 1936 година срещнах деец миньор, член на артел от трима души, които неотдавна бяха разкрил „ джоб “ в рудна жилка, което им донесе еквивалента на 800 000 книжни рубли, заплатите на междинен служащ за към триста години. Попита ме дали мога да му оказа помощ: да си купя аероплан и да наеме водач.
Попитах го защо, по дяволите, му би трябвало аероплан. „ Ами “, - изясни той, - „ вие познавате нашето миньорско село. Много прогресивно. Наскоро направихме авиоклуб, ще оказваме помощ на страната да образова водачи за при положение на война. Но няма аероплан, няма инструктор. Така че моите приятели и аз се съгласихме да платим самолета и водача, в случай че е допустимо.
Какви са резултатите от руския план за златна тресчица? Както отбелязва Джон Литълпейдж, неговото изложение на руската златодобивна промишленост е „ съзнателно останало незадълбочено “: той знае индустриалните данни, само че се въздържа да ги разгласява:
„ Самите руски управляващи са доста потайни, когато става дума за детайлности в тази промишленост, и не желая да обявявам обстоятелства, които могат да ги подразнят. " И по-късно той продължава да споделя с подмятания: Напоследък стана съвременно, защото Съветите толкоз бързо развиват златодобивната промишленост, да се спекулира с размера на производството на злато. Никога не можех да схвана за какво руското държавно управление не разгласява тези числа, както други страни.
От моя позиция няма причина да се класифицира каквото и да било тук. Но руското държавно управление има някакви косвени претекстове да пази информацията в загадка и защото аз работех за страната като експерт, не е етично от моя страна да разгадавам тези числа, макар че ги знам от работата си.
Въпреки това, мога да потвърдя, доколкото ми е известно, че Съветите с право настояват, че са втори в света. Няколко години ги следя по какъв начин се издигат до това равнище, изпреварвайки Съединени американски щати и Канада, тъй че единствено Южна Африка ги надминава. И не виждам причина за какво да не заемат тази позиция за неопределен срок. От личните си наблюдения знам, че Съветите могат да усилят доста производството на злато в близко бъдеще, в случай че желаят. ".
Определеност по този въпрос внася американският дипломат Джоузеф Дейвис, който в книгата си „ Мисия до Москва ” (1942) цитира своя записка до американския министър на финансите Хенри Моргентау от 15 март 1937 година. В него посланикът оповестява, че годишното произвеждане на благородния метал в Съюз на съветските социалистически републики се прави оценка на 175 тона. Това е второ място в света след Южна Африка (325-350 тона). Съединени американски щати и Канада си поделят едвам третото-четвърто място (по 100 тона). За по-малко от 10 години Съветският съюз усили добива на благородния метал 7-8 пъти.
Книгата на Джон Литълпадж " В търсене на руското злато " е забавна и потребна освен от позиция на по-доброто схващане на нашата история на ХХ век. Той дава доста градивни препоръки по какъв начин да се развива съветският " валутен завод " в днешните условия.
Превод: Европейски Съюз
ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на, лимитират ни поради позициите ни! Влизайте непосредствено в уеб страницата www.pogled.info. Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците. По този метод ще преодолеем рестриктивните мерки, а хората ще могат да доближат до различната позиция за събитията!?
Абонирайте се за нашия Ютуб канал/горе вдясно/: https://www.youtube.com
Днес ще опиша за работата на американския минен инженер Джон Литълпейдж, работил в Съветския съюз през 1928-1937 година и награден с медал „ Червено знаме на труда “.
В Съюз на съветските социалистически републики Джон Литълпейдж, като минен инженер, прекарва по-голямата част от времето си в златодобивния бранш, работи в тръста Главзолото, заема управителни длъжности и всъщност е вторият човек в него. Първият беше Александър Павлович Серебровски, началник на Главната дирекция за цветни метали, злато и платина на Висшия съвет за национално стопанство на Съюз на съветските социалистически републики („ Главзолото “), член на Колегиума на Наркомфина на Съюз на съветските социалистически републики.
„ По-голямата част от времето и напъните ми в продължение на съвсем девет години бяха отдадени на руската златодобивна промишленост “, написа Литълпейдж. Всъщност американецът стои в основата на " валутния завод " на страната (както златодобивната промишленост се назовава през 30-те години на предишния век). Тези, които са изучавали историята на основаването на руския " валутен завод ", решително декларират, че приносът на американски инженер за основаването му е скъп.
Съавторът на Джон Литълпейдж, американският публицист Демари Бес, в предговора към книгата „ В търсене на руското злато “, споделя: „ Знаехме, че той е работил за руски златодобивен концерн от 1928 година и през това време златодобивната промишленост в Съветския съюз набъбна от нищожен дял до второто място в света.
В средата на 20-те години златодобивът в Съюз на съветските социалистически републики е в плачевно положение. Според разнообразни оценки годишното произвеждане на благородния метал варира от 20 до 30 тона. За съпоставяне: в навечерието на Първата международна война и по време на войната междинният годишен рандеман на злато в Руската империя е бил в границите на 60-70 тона (виж: Катасонов В. Ю. Златото в съветската стопанска система и политика. - М.: Ankil, 2009, стр. 20-21).
Сталин, който замисли индустриализацията на Съюз на съветските социалистически републики, разбираше, че ще е нужна валута (закупуване на машини и съоръжение, заплащане за труда на привлечените задгранични специалисти). Съветският съюз имаше такава валута, просто трябваше тя да бъде извлечена от недрата.
Това означаваше злато. Говори се, че Сталин е прочел няколко книги за златната тресчица в Калифорния от 1849 година, в това число работата на американския публицист Франсис Брет Харт и френския публицист Блез Сендрарс „ Златото на Сътър “.
Началото на ускореното развиване на златодобива в Съюз на съветските социалистически републики, както отбелязва Джон Литълпейдж, Сталин дава през 1927 година Тогава Александър Серебровски, до момента в който е в командировка в мините на Аляска, се среща с американски минен инженер и го наема да работи в Съветския съюз.
Джон Литълпейдж идва у нас със фамилията си, бързо усвоява съветския език и даже стартира да се назовава " Иван Едуардович ". Заедно със фамилията си той обиколи Съветския съюз от Урал до Байкал и Далечния изток, посети Централна Азия. Трудно е да се откри различен подобен чужденец от времето на индустриализацията, който да познава страната ни толкоз добре.
Джон Литълпейдж шеговито назова плана за рандеман на злато на Сталин „ руската златна тресчица “.
Може да се каже, че " златната тресчица " е нулевата фаза на индустриализацията. Още тя към този момент продиктува нуждата от активизиране на финансовите и трудови запаси на страната. С други думи, изискваше жертви. В книгата четем: „ Те (Съветите. - В.К. ) са създали големи вложения на капитал и старания в златодобивната промишленост от 1928 година насам и това е една от аргументите, заради които милиони руски мъже, дами и деца усещат липса на храна и облекла, да не приказваме за всички всякакви дреболии. Това е по този начин, тъй като машините и инсталациите, както и помощта на задгранични инженери в златодобивната промишленост, са били плащани със селскостопански артикули през интервала, когато самите руснаци са изпитвали дефицит на артикули.
Целите на плана не се лимитират до увеличение на добива на благородния метал. Селища пораждат към мините и откритите рудници, хората пътуват оттатък Урал, до Далечния изток, с цел да работят в добива на злато.
Проектът способства за заселването на едва обитаемоте източни региони на страната, което беше належащо заради повода, че от изток, от Япония, нарастваше опасността от навлизане. Джон Литълпейдж написа: „ Съветският концерн „ Главзолото “ има и други цели, освен производството на злато... една от главните цели през цялото време беше колонизацията на златоносните райони. Сталин и неговите помощници се интересуват основно от потреблението на златната тресчица и други средства за отваряне на Далечния изток и граничните райони на Казахстан, с цел да понижат японската опасност. Производството на злато беше значително непряк резултат “.
Джон Литълпадж непрестанно прави относителен разбор на организацията на златодобива в Съюз на съветските социалистически републики и Съединени американски щати и признава многото преимущества на руския модел спрямо американския. Основното преимущество е строгият държавен надзор и счетоводство.
Американски инженер шеговито споделя, че руската „ златна тресчица “ е най-организираната в историята на добива на благородни метали: „ През цялата 1936 година, до момента в който пътувах до отдалечени златни полета и посещавах лагерите на златотърсачи и арендатори, както и мините под директното ръководство на тръста Главзолото, бях под усещането от ярки доказателства, че златната тресчица, може би за първи път в историята непрекъснато е бил под непоколебим надзор.
Нито едно от находищатасайтовете не е намерено и разработвано без цялостното познание и интензивно присъединяване на правителството; всеки един от обнадеждаващите златотърсачи, енергичните арендатори и дейните миньори беше, директно или индиректно, чиновник на държавния концерн, който упражняваше контрол и надзор върху цялото придвижване.
Литълпейдж обръща внимание на обстоятелството, че страната се занимава с деликатен асортимент на хора, на които може да се има вяра, с цел да вземат участие в „ златната тресчица “: „ Съветската златна тресчица – сигурно е най-спокойната златна тресчица в историята, не тъй като мъжете и дамите, присъединили се в нея, са безусловно по-добри от тези, които са взели участие в предходните, а тъй като тръстът Главзолото, като сътрудник на руското държавно управление, упражнява цялостен надзор освен над всички земни и подземни рудни залежи, освен над цялото минно съоръжение и преработвателни предприятия, освен над всички магазини и заведения за хранене, само че и над всички хора.
Ако златотърсач или наемател не се радва на доверие, той може незабавно да потърси друга специалност. Когато попадне в черния лист на изгубилите доверие, с него е свършено. А тръстът „ Главзолото “ разполага с войска от по този начин наречените обществени служащи, които оказват помощ на служащите в неговите мини и заводи, както и на миньори и арендатори. “
Някои моменти от живота на руските хора като цяло и тези, които работят в тръста Главзолото, изненадват американски инженер. Служителите на тръста печелят доста добре, по руските стандарти те са богати хора. Гледайки ги, Джон Литълпадж прави ненадейно умозаключение: „ В Съветска Русия не е елементарно за богат човек да харчи парите си... доста по-лесно е да печелите пари, в сравнение с да ги харчите... ".
Оказва се, че парите не постоянно могат да бъдат изхарчени. Първо, заради дефицита на доста артикули. Второ, тъй като има писани и неписани ограничавания за придобиване на нещо прекомерно скъпо. Например, ограничавания върху площта на жилищата. Не можете да закупите безграничен брой карти за отмора за някой курорт и други
Вярно, златодобивът беше в по-привилегирована позиция от доста други промишлености, получавайки спомагателни количества потребителски артикули в магазините си: " Тръстът Главзолото оказва помощ ненапълно на своите богати миньори и арендатори. Магазините, които има, внасят повече задгранични артикули от всеки различен в Русия. Те също могат да получат руски артикули много бързо, като пиана, колела, радиоапарати и други сходни, които в Русия наподобява са по-голям разкош, в сравнение с съвсем на всички места другаде.
Златотърсачите освен вършат повече пари от сътрудниците си на други работни места; те също могат да купят със личните си пари това, което другите не могат да купят на каквато и да е цена. Много богати златотърсачи са филантропи. Дават пари на свои родственици и другари.
И като цяло има смешни случаи. Ето един от тях: По време на малко мое посещаване в Москва през 1936 година срещнах деец миньор, член на артел от трима души, които неотдавна бяха разкрил „ джоб “ в рудна жилка, което им донесе еквивалента на 800 000 книжни рубли, заплатите на междинен служащ за към триста години. Попита ме дали мога да му оказа помощ: да си купя аероплан и да наеме водач.
Попитах го защо, по дяволите, му би трябвало аероплан. „ Ами “, - изясни той, - „ вие познавате нашето миньорско село. Много прогресивно. Наскоро направихме авиоклуб, ще оказваме помощ на страната да образова водачи за при положение на война. Но няма аероплан, няма инструктор. Така че моите приятели и аз се съгласихме да платим самолета и водача, в случай че е допустимо.
Какви са резултатите от руския план за златна тресчица? Както отбелязва Джон Литълпейдж, неговото изложение на руската златодобивна промишленост е „ съзнателно останало незадълбочено “: той знае индустриалните данни, само че се въздържа да ги разгласява:
„ Самите руски управляващи са доста потайни, когато става дума за детайлности в тази промишленост, и не желая да обявявам обстоятелства, които могат да ги подразнят. " И по-късно той продължава да споделя с подмятания: Напоследък стана съвременно, защото Съветите толкоз бързо развиват златодобивната промишленост, да се спекулира с размера на производството на злато. Никога не можех да схвана за какво руското държавно управление не разгласява тези числа, както други страни.
От моя позиция няма причина да се класифицира каквото и да било тук. Но руското държавно управление има някакви косвени претекстове да пази информацията в загадка и защото аз работех за страната като експерт, не е етично от моя страна да разгадавам тези числа, макар че ги знам от работата си.
Въпреки това, мога да потвърдя, доколкото ми е известно, че Съветите с право настояват, че са втори в света. Няколко години ги следя по какъв начин се издигат до това равнище, изпреварвайки Съединени американски щати и Канада, тъй че единствено Южна Африка ги надминава. И не виждам причина за какво да не заемат тази позиция за неопределен срок. От личните си наблюдения знам, че Съветите могат да усилят доста производството на злато в близко бъдеще, в случай че желаят. ".
Определеност по този въпрос внася американският дипломат Джоузеф Дейвис, който в книгата си „ Мисия до Москва ” (1942) цитира своя записка до американския министър на финансите Хенри Моргентау от 15 март 1937 година. В него посланикът оповестява, че годишното произвеждане на благородния метал в Съюз на съветските социалистически републики се прави оценка на 175 тона. Това е второ място в света след Южна Африка (325-350 тона). Съединени американски щати и Канада си поделят едвам третото-четвърто място (по 100 тона). За по-малко от 10 години Съветският съюз усили добива на благородния метал 7-8 пъти.
Книгата на Джон Литълпадж " В търсене на руското злато " е забавна и потребна освен от позиция на по-доброто схващане на нашата история на ХХ век. Той дава доста градивни препоръки по какъв начин да се развива съветският " валутен завод " в днешните условия.
Превод: Европейски Съюз
ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на, лимитират ни поради позициите ни! Влизайте непосредствено в уеб страницата www.pogled.info. Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците. По този метод ще преодолеем рестриктивните мерки, а хората ще могат да доближат до различната позиция за събитията!?
Абонирайте се за нашия Ютуб канал/горе вдясно/: https://www.youtube.com
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ