САЩ отбелязват 20 години от атентатите на 11 септември. Наши

Съединени американски щати означават 20 години от атентатите на 11 септември. Наши сънародници също са били очевидци на нещастието, като по знамение са се избавили от гибелта.

През септември 2001 година Петър Калинков и брачната половинка му Яна са нови имигранти в Съединените щати.

Като всяка работна заран за Петър, на 11 септември той  излиза от спирката на метрото, която се намира тъкмо под кулите-близнаци на Световния търговски център.

" За мен беше просто един елементарен ден, в който излизайки от метрото обаче – първото нещо, което ми направи усещане, беше невероятното количество офисна хартия, която лети в близост. Погледнах нагоре и видях провалите на една от кулите “, споделя Петър Калинков пред " БТВ ". 

Той не знае какво тъкмо се случва и даже взема решение да продължи към офиса си.

" Казвам, че не бях обезпокоен, само че започнаха да се случват злокобни неща, когато видях хора, които седят над огньовете, над пламъците и един след различен падат или скачат. Това беше злокобно. Имах един уокмен с мен, който имаше и радио. Никой не знаеше какво става, само че се говореше за терористични офанзиви и даже мисля, че се говореше, че с тия самолети са вкарани взривни устройства в кулите. Имаше комплициране. Паниката стартира по-късно, когато започнаха да идват и тези хора, покрити с бял прахуляк, които бяха видели доста по-страшни неща “, спомня си Калинков.

Минути по-късно се срутва и Северната кула.

" Слушайки радиото на моя уолкмен, тогава имаше напълно сериозен въпрос дали въобще някъде е безвредно, не се знае какви са идващите цели.

Възможно хората тръгвайки по мостовете, да вземем за пример " Бруклин бридж “, с цел да избягат от Манхатън, идващият удар да бъде тъкмо върху моста, когато е допустимо най-вече хора върху него и беше въпрос накъде да тръгнем “, споделя мъжът.

Съпругата на Петър е вкъщи с дребната им щерка.

" Няма по какъв начин да се свържа с него с изключение на посредством работния му телефон. Съответно той не дава отговор на работния си телефон. Става 10-11, върви към обяд. Аз не дръзвам да звънна в България – нито на моите родители, нито на неговите, тъй като и там гледат и какво тъкмо да кажа. Той се прибра в доста късния следобяд. Беше безспорна мъка “, споделя Яна.

За 20 години светът на Петър и Яна се е трансформирал доста, както и този към тях.

" Все повече и повече това възприятие на терзание, обща незадоволеност въобще от хората като същества и човечеството като посока, в която е тръгнало, като че ли се усилва. Този миг като че ли беше начален тригър на това “, споделя Петър.

" Хората се трансформираха. От начало беше тая взаимност, постоянно я има, когато има драма, контузия, хората се сплотяват да решат казуса. После хората обаче започнаха да стават по-параноични, институциите започнаха да стават по-стриктни. Страхът трансформира хората по друг метод “, споделя Яна.

" Това ти дава друга вероятност кое е значимо в живота и кое не.

Просто би трябвало да се бориш, да вървиш напред и да се опитваш да оставиш зад тила си каквото неприятно има и да гледаш за хубавото “, споделят съпрузите.