Съседи и приятели, вчера проумях нещо, докато се разхождах из

Съседи и другари, през вчерашния ден проумях нещо, до момента в който се разхождах из един магазин. Някога, преди доста години един публицист на име Алън Милн решил да сътвори книга за своя наследник, Кристофър Робин Милн. Вдъхновението го сполетяло, като гледал сина си и неговите „ пълнени играчки “, както ги назовават на британски, stuffed toys. Като пълнени чушки. Сякаш да уточнят, че вътре в тези играчки няма анатомични органи, а има дреб, парцали, памук, през днешния ден употребяват изкуствени материи, силикон. Сега тези плюшени и пълнени с нещо си играчки на това момченце, родено през 1920 година, са част от изложения по света. И всеки може със личните си очи да се увери какъв брой тъпо наподобява прототипът на това не доста мъдро мече Вини Пух, Winnie-the-Pooh. Не по-красиво то е било и тогава, само че е било задоволително за ентусиазъм и на детето, и на таткото. И когато обичаме нещо, за нас то постоянно наподобява прелестно.
Най-голямото преимущество на литературата пред киното е, че ни оставя място за нашето лично въображение. Прочитаме нещо и то добива компактност в мозъците ни едвам откакто го осмислим ние персонално, всеки за себе си по друг метод. И в случай че оставим настрани клишето, наложено от Дисни, за всеки от нас Мечо Пух е представлявал нещо друго. Отнемането на въображението прави мозъка ни мързелив и неприспособим за справяне с провокации, единствено на една крачка по-късно са отегчението, скуката, депресията. Лъжата от тв приемника. Политиците, които се гаврят с нас. За да поддържаме добра физическа умствена форма, би трябвало да упражняваме мозъците си, да ги натоварваме, другояче атрофират и се отпускат. Превръщаме се в пушечно месо за рекламите и пиарите. По време на избори, да речем. Липсата на сериозен разум води до изгубването на нашия народ. Помислете върху това.
Но какво видях, до момента в който се разхождах в магазина, да не изпускам нишката – една играчка видях. Плюшена играчка. Какво има в една плюшена играчка през днешния ден всеки знае, само че какво има в главите на дизайнерите на тази играчка е цялостна мистерия. Плюшеното изпражнение, да не кажа г**но, си има две щастливи очи и огромна усмивка. Не желаех да кажа г**но, тъй като г**но е гадна дума, неприятна, мирише, само че не се сдържах и споделих говно. Спирам. Изпражнението ти се хили от щанда за играчки и те шокира със своето наличие. Зараждат се хиляди въпроси, които могат да се сведат до два съществени – кой си купува такава играчка? И кой е решил, че такава играчка ще има купувачи? Авторите на кино лентата " Емоджи ", ясна работа. Но за какво това би трябвало да бъде възприето като нещо обикновено? Това ли е нормата? На изпражнението мястото му е в канализацията. Когато изпражненията се трансфорат в играчки, човечеството ще е на дъното – знамение, което се извърши.
Вътре у индивида какво има – това е главен въпрос. Светлина ли? Карантия ли? Смляна храна ли? Подлост ли? Тъпота ли? Честност ли? Парцали и плява? Уют и успокоение? Гордост и пренебрежителност? Това, вътрешното, избива и на открито. На човек му излизат пъпки. Личи си, че нещо в него бушува, че хормоните са го напънали и в мозъка му е айрян. А като остарее, отпечатъкът е от онази страст, която го е владяла през годините. Виждал съм злобни пенсионирани учителки. Познават се отдалече. По неналичието на устни, тъй като цялостен живот са ги стискали. Всичко от вътрешната страна избива на открито. Гърците не са били глупави, когато са говорили за калокагатия – вътрешна и външна хубост в едно. Mens sana in corpore sano. Това е обикновено, не се върша на Нойзи.
Преди време бях писал, че по физиономиите на всякакви познати от екраните човеци може да се прочете какъв брой са гнили от вътрешната страна. И излиза наяве какво има у тях. Злокобни, самодоволни, разплути очи, скули, бузи. Кристално ясно е, че не стават, че са кофти хора, чалгаджии, че имат незаконни намерения, че са ни врагове и ни мислят злото. Единият е политик, другия го определяха за нарушител, само че по този начин и не го осъдиха в никакъв случай за нищо. Минаха години и през днешния ден историите се повтарят, паметта ни е къса, епидермална, вдебилена. Нима не виждаме всички физиономиите на Симеонов и Тодоров, когато се подиграват и се заяждат с журналиста против тях? Можем ли да допуснем, че извиненията им и обясненията им след това са чистосърдечни? Къса им се една пружинка в тиквите. Зънн, звънва скъсаното и губят връзка с кораба-майка, мислят се към този момент за безсмъртни и божествени, недосегаеми и ненаказуеми. Сякаш някое друго милионче в сметките им ги трансформира в друг биологичен тип. И към този момент не са като мене и тебе, брат. Вече са хищници, за които ние сме единствено някакви овце. Агънца. О, каква заблуда е всичко и по какъв начин не подозират какво следва... И по какъв начин не схващат своята задача, своето предопределение да бъдат просто админи, които ни правят административни услуги и след това чакат нашата оценка. Бействат. Султанстват. Не им доближава до централната нервна система това цивилизовано схващане за власт, това, че достойнството, която им оказваме, ги задължава. Noblesse oblige е прекомерно комплицирано за дребните им селски душици, които като овластени стават към този момент доста наперени, подигравателни, какъв си ти бе, журналистчето, ще те изядем за закуска ние теб...
Вътрешността на това г**но може и да е памучена. Но вътрешността на някои плюшени политици е доста лепкава и миризлива.
Автор: Николай Фенерски