За да не стане така: протест – умора – подмяна – нов протест
Коментар на Мартин Атанасов:
Протестите от последния месец реализираха невъобразим от години триумф. Правителството падна под тежестта на личното си държание, а митингите демонстрираха нещо, което от дълго време се нуждаеше да бъде забелязано: българите не сме наказани на безконечна незаинтересованост. Видя се обаче, че българите не са прекършени: че можем да се съберем, да излезем, да кажем „ стига “ - и да го кажем по този начин, че да се чуе.
Само че след всеки подобен миг неизбежно идва по-трудната част. Еуфорията трае малко, фотосите от площада избледняват, новинарският поток намира идващите тематики, а в всекидневието се връщат познатите механизми – комфортните оправдания, лекото оттегляне, „ айде да забележим “, „ айде да не се занимаваме “ и „ не му е в този момент времето “.
Тогава въпросът към този момент не е „ успяхме ли “, а „ какво следва “ – и най-много: какво следва, с цел да не се окажем след няколко месеца още веднъж на същото място, единствено че по-уморени и по-цинични.
Защо задачата е с нараснала компликация
Отвън наподобява елементарно: сменяш държавното управление, идва „ другото “, стартира „ промяната “, всичко потегля. Тази визия е комфортна - и по тази причина е рискова. Опасна е, тъй като е най-бързият път към разочарованието. А разочарованието е най-ефективният инструмент на статуквото.
Когато приказваме за модела Пеевски-Борисов, не приказваме за двама души, а за система от зависимости, която работи като добре смазана машина десетилетия. За скица, която се е просмукала на всички места - в администрацията, в регулаторите, в публичните поръчки, в назначението „ на наши хора “, в методите, по които се взимат решения и след това се прикриват следите, даже в фамилната приемственост на позиции и функции. Тази система не изчезва автоматизирано, когато падне един кабинет. Тя просто сменя формата си – снишава се, прегрупира се, сменя тезите си, слага други лица начело и продължава да работи през същите привички.
Точно по тази причина „ промяната на модела “ не е девиз, а в действителност доста комплицирана задача. За да се случи, трябват три неща, които рядко звучат задоволително героично, без които обаче няма фундаментално забележим резултат: поредност, подготвеност и храброст. Последователност – тъй като промените са маратони, не спринтове. Компетентност – тъй като страната се ремонтира със познания и нови процеси, а не с яд. И храброст – тъй като има хора, които печелят от това България да не се трансформира, и те няма да правят отстъпка непринудено.
Тук идва и другият мит - „ 121 депутати “. Да, в общественото пространство се завъртя посланието (и целта), че ПП–ДБ ще се борят за 121 депутати. Това е визионерска цел, и е законна. С болшинство промените минават по-лесно. Но постигането на болшинство не е панацея, нито се случва с магическа пръчка.
Можеш да имаш 121 и отново да се окажеш неподвижен от кадрови мини, институционални саботажи и дезинформация. Можеш да имаш по-малко от 121 и отново да постигнеш съществени промени, в случай че имаш ясна посока, публичен напън и дисциплинираност.
Защото моделът не изчезва единствено с гласоподаване в пленарна зала. Промяната е дълъг развой, който включва осветляване на процедури, цифровизация, бистрота, ефикасни механизми за надзор, институции, които работят, а не се преструват. И, да - със конфликт. Истински. Не във Facebook.
Нашите стъпки като жители
Най-лесно е да имаме вяра, че „ ние си свършихме работата “ – излязохме, повикахме на площада, оказахме напън и постигнахме триумф. И да, това си е публичен ангажимент и с не дребна роля. Но в случай че останем единствено с тази логичност, рискуваме да повторим познатия цикъл: митинг – къс триумф – отмалялост – замяна – нов митинг. Този цикъл не е победа, даже когато носи обособени триумфи. Той е метод системата да оцелява посредством от време на време изпускане на парата. Нещо, което никой от площада не желае.
Затова идната фаза на гражданската сила не е сантиментална. Тя е по-практична. Тя е „ скучната “ народна власт, която обаче изправя една страна.
Първата стъпка е явна: висока изборна интензивност. Колкото повече хора гласоподават, толкоз по-скъпо и неефективно става пазаруването на избори. Толкова по-трудно става управлението на вота и толкоз по-ясно споделяме: „ Пука ни. Няма да ни ръководят като овце. “
Втората стъпка към този момент е „ некст левъл “. Тя е мястото, където гражданската сила се трансформира в действителна отбрана на демокрацията: почтеност на вота. Тук няма потребност от възторг. Има потребност от хора - наблюдаващи, членове на секционни комисии, доброволци, които са подготвени по какъв начин наподобяват типичните схеми и по какъв начин се стопират изборните нарушавания.
Това са доста старания, които обаче вършат разликата. И тук е значимо да не се лъжем: най-смисленото присъединяване не е в комфортните ни СИК-ве в центъра на София, Пловдив или Варна – то е там, където рискът от надзор и пазаруване на гласове е най-голям, а публичността – най-ниска.
От какво би трябвало да се пазим
Когато обществото се разсъни и стартира да пречи на модела, моделът реагира. Не безусловно с груба мощ – по-често с по-рафинирани принадлежности: операция, отмалялост, разцепление, похищение на внимание. Целта е да ни разсеят. Да ни изморят. Да ни разделят и да създадат по този начин, че сами да се откажем.
Първото е „ всички са маскари “. Най-любимата имитация на всеки, който желае нищо да не се промени. Тя звучи като „ мъдрост “, само че е капитулация. Ако всички са маскари, няма смисъл да избираш, няма смисъл да различаваш, няма смисъл да се бориш. И ето - моделът печели. Не тъй като е по-силен, а тъй като ние сме се отказали да вършим разлика сред вярно и погрешно.
Второто е подмяната на отговорност и история. Изведнъж стартират да се появяват едни „ пояснения “, в които комплицираната система се свежда до една комфортна цел. „ За всичко е отговорен Асен Василев “ - фраза, която към този момент се върти като мантра. Утре ще е различен. Важното не е кой ще е отговорен. Важното е виновникът да е един, елементарен, комфортен - с цел да не приказваме за системата.
Третото е разводняването. Новинарският поток се залива с маловажни тематики, кавги, които са звук без наличие, безсмислени полемики, които да отклонят вниманието от главния въпрос. И това не е инцидентно. Това е тактичност. Когато не можеш да победиш една идея, я удавяш в дребнотемие.
И четвъртият риск е най-опасният: „ От нас нищо не зависи. “ Не. От нас всичко зависи.
Звучи патетично, до момента в който не си дадем сметка, че демокрацията не е естествено събитие. Тя не идва като пролетта. Демокрацията е контракт, който би трябвало да бъде защитаван всеки ден. И в случай че не го пазиме, той се разпада - безшумно, посредством ловко изфабрикувани закони, процедурно и никой дори не го осъзнава.
Точно по тази причина, когато стартират да ни внушават, че сме безсилни, би трябвало да си напомним какво към този момент се случи: излязохме, настоявахме, свалихме държавно управление. Това не е „ нищо “. Това е доказателство. И който се пробва да ни убеди, че сме без значение, се пробва да ни открадне най-голямото оръжие - убеждението, че имаме мощ.
И отсам накъде?
Да, ще бъде мъчно. Ще бъде мъчно, тъй като против нас е система, която е тренирана с години по какъв начин да оцелява, по какъв начин да се снишава и по какъв начин да се преструва. Тя е претърпяла кавги, митинги, избори, обединения, нови партии и по-лошо. Тя оцелява, когато ние се уморим, когато се разделим, когато се подиграем на самите себе си и когато приемем цинизма за натурализъм.
И тук идва най-важното: в случай че още веднъж оставим всичко на политиците отново ще стигнем до площадите. Само че дали ще има идващ път? Затова въпросът „ какво следва “ има съответен отговор. Следва:
- да не се демобилизираме след успеха;
- да не имаме вяра на приказки, че системата сама ще се поправи;
- да вдигнем изборната активност;
- да станем пазители на вота там, където бива подменян - в цялата страна;
- да не разрешаваме да ни разделят с внушения и подправени конфликти;
- да държим фокуса върху огромния въпрос: промени, правила, институции и бистрота за едно по-добро бъдеще.
Ако би трябвало да кажем всичко в едно изречение: или ще би трябвало да поемем отговорност за страната си всеки ден, или страната ни ще остане инструмент в ръцете на тези, които знаят по какъв начин да печелят от слабостите ни. Или по Радой Ралин: „ Когато си отидат отвратените, остават отвратителните “. А точно отвратителните, напълно целеустремено, ще желаят да ни отвратят още повече, от всичко и от всеки.
Затова - да, ще е мъчно. Но няма по какъв начин другояче.
