Петър Стоянов: Със смъртта на Алекс Алексиев приключи една глава от българската история
Със гибелта на Алекс Алексиев завърши една глава от българската история. Една глава, която съществува паралелно с формалната история цели 45 години и която няма да откри място даже в новоредактираните учебници на Министерството на образованието. Това написа Петър Стоянов - президент на Р България (1997 - 2002)
Ето още какво сподели той за Алекс Алексиев:
Веднага ще кажа, какво имам поради: със гибелта на Алекс си отиде един от последните представители на българската докомунистическа интелигенция.
Това са хората, които са родени и възпитавани преди „ цялостната и дефинитивна победа на комунизма”, множеството от които прекараха живота си в емиграция – като Стефан Груев, Стефан Попов, Дими Паница, Алекс Алексиев и малцината вътрешни емигранти, които в никакъв случай не направиха компромис със съвестта си.
Смъртта на Алекс Алексиев е още един мотив да си спомним този драматичен епизод от нашето минало и незаконната лекост, с която беше унищожaвана българската интелигенция незабавно след 9 септември 1944 година. A преди тази дата дребна България към този момент имаше трето потомство интелигенти. И то какви! Завършили най-престижните западни университети без да не помнят здравите си български корени, започваха кариерата си като провинциални гимназиални учители - постоянно подготвени да върнат това, което Родината им е дала. Ако този развой не бе пресечен за 45 години, през днешния ден българската интелигенция щеше да има доста по-дълбоки корени, доста по-здрави обичаи и самочувствие и нямаше да се лута като обслужващ личен състав на одиозни политически планове.
Алекс бе от остаряла квас - дядо му, роден в Солун и приключил в Германия, след войните се преселва в Пазарджик, където се ражда татко му – огромният български художник (и дълготраен ръководител на Съюза на българските художници), публицист и интелектуалец Райко Алексиев, който другарува с Елин Пелин, Димитър Талев, Илия Бешков… Баба му по майчина линия е от известния търновски жанр Кисимови – сестра e на фамозния артист Константин Кисимов. След 9 септември Райко Алексиев е пребит до гибел, огромният му наследник е изпратен в лагер, a Алекс дружно с майка си емигрира. На власт идват novi homines, новите хора от по този начин наречената „ пролетарска” интелигенция. За сведение: по данни, изнесени на Петия конгрес на Българска комунистическа партия, извършен през 1948г., 7% от партийните членове са необразовани, с начално обучение – 45%, със седемгодишно обучение – 30 %, с ненапълно приблизително обучение – 6%, със приблизително обучение 7%. Около 5% с незавършено висше обучение, а единствено 2% имат приключено висше. (Проф Диню Шарланов, „ История на комунизма в България”, том 1.)
И до момента в който ние бяхме принудени да живеем с тезисите на партийните конгреси и със стиховете на априлското потомство, „ някогашните хора “ без никаква вяра за завръщане и реализация у нас, продължаваха да работят за Отечеството, чиито нови управници ги бяха лишили от всевъзможни права. Възпитавани в друга среда - и в „ остаряла “ България и в чужбина – без да са жители на Народна република България, те останаха до края на живота си същински българи. И в името на България бяха пропъдили от себе си даже омразата и възприятието за реванш. Беше изумително да се следи по какъв начин Алекс съчетаваше загатна за жестокото ликвидиране на татко си и рационалния взор за бъдещето на страната след рухването на комунистическия режим. Беше общувал с Роберт Конкуест (знаменитият създател на „ Големият терор” и в действителност първият западен интелектуалец разкрил истината за руския комунизъм), познаваше персонално Солженицин и знаеше повече от всички нас за комунистическите репресии, защото ги бе изпитал на гърба си, само че предпочиташе да насочи интелектуалната си сила за анализиране на света и по-доброто място на България в него.
В никакъв случай не приемаше методично налаганата след 1989 година
„ идеология на забравата”, само че знаеше, че свръхобсебването от предишното не оказва помощ на днешна България – толкоз, колкото и пречи и неналичието на групова национална памет за безчовечния интервал на комунизма и неговите ужасни последствия до ден сегашен.
Така Алекс Алексиев разбираше своя „ дълг към паметта” и по този начин живя своя живот – с вярата да бъде потребен на Родината си, съгласно уроците на дядо си и татко си.
Почивай в мир, приятелю!
Петър Стоянов - Президент на Р България (1997 - 2002)
Ето още какво сподели той за Алекс Алексиев:
Веднага ще кажа, какво имам поради: със гибелта на Алекс си отиде един от последните представители на българската докомунистическа интелигенция.
Това са хората, които са родени и възпитавани преди „ цялостната и дефинитивна победа на комунизма”, множеството от които прекараха живота си в емиграция – като Стефан Груев, Стефан Попов, Дими Паница, Алекс Алексиев и малцината вътрешни емигранти, които в никакъв случай не направиха компромис със съвестта си.
Смъртта на Алекс Алексиев е още един мотив да си спомним този драматичен епизод от нашето минало и незаконната лекост, с която беше унищожaвана българската интелигенция незабавно след 9 септември 1944 година. A преди тази дата дребна България към този момент имаше трето потомство интелигенти. И то какви! Завършили най-престижните западни университети без да не помнят здравите си български корени, започваха кариерата си като провинциални гимназиални учители - постоянно подготвени да върнат това, което Родината им е дала. Ако този развой не бе пресечен за 45 години, през днешния ден българската интелигенция щеше да има доста по-дълбоки корени, доста по-здрави обичаи и самочувствие и нямаше да се лута като обслужващ личен състав на одиозни политически планове.
Алекс бе от остаряла квас - дядо му, роден в Солун и приключил в Германия, след войните се преселва в Пазарджик, където се ражда татко му – огромният български художник (и дълготраен ръководител на Съюза на българските художници), публицист и интелектуалец Райко Алексиев, който другарува с Елин Пелин, Димитър Талев, Илия Бешков… Баба му по майчина линия е от известния търновски жанр Кисимови – сестра e на фамозния артист Константин Кисимов. След 9 септември Райко Алексиев е пребит до гибел, огромният му наследник е изпратен в лагер, a Алекс дружно с майка си емигрира. На власт идват novi homines, новите хора от по този начин наречената „ пролетарска” интелигенция. За сведение: по данни, изнесени на Петия конгрес на Българска комунистическа партия, извършен през 1948г., 7% от партийните членове са необразовани, с начално обучение – 45%, със седемгодишно обучение – 30 %, с ненапълно приблизително обучение – 6%, със приблизително обучение 7%. Около 5% с незавършено висше обучение, а единствено 2% имат приключено висше. (Проф Диню Шарланов, „ История на комунизма в България”, том 1.)
И до момента в който ние бяхме принудени да живеем с тезисите на партийните конгреси и със стиховете на априлското потомство, „ някогашните хора “ без никаква вяра за завръщане и реализация у нас, продължаваха да работят за Отечеството, чиито нови управници ги бяха лишили от всевъзможни права. Възпитавани в друга среда - и в „ остаряла “ България и в чужбина – без да са жители на Народна република България, те останаха до края на живота си същински българи. И в името на България бяха пропъдили от себе си даже омразата и възприятието за реванш. Беше изумително да се следи по какъв начин Алекс съчетаваше загатна за жестокото ликвидиране на татко си и рационалния взор за бъдещето на страната след рухването на комунистическия режим. Беше общувал с Роберт Конкуест (знаменитият създател на „ Големият терор” и в действителност първият западен интелектуалец разкрил истината за руския комунизъм), познаваше персонално Солженицин и знаеше повече от всички нас за комунистическите репресии, защото ги бе изпитал на гърба си, само че предпочиташе да насочи интелектуалната си сила за анализиране на света и по-доброто място на България в него.
В никакъв случай не приемаше методично налаганата след 1989 година
„ идеология на забравата”, само че знаеше, че свръхобсебването от предишното не оказва помощ на днешна България – толкоз, колкото и пречи и неналичието на групова национална памет за безчовечния интервал на комунизма и неговите ужасни последствия до ден сегашен.
Така Алекс Алексиев разбираше своя „ дълг към паметта” и по този начин живя своя живот – с вярата да бъде потребен на Родината си, съгласно уроците на дядо си и татко си.
Почивай в мир, приятелю!
Петър Стоянов - Президент на Р България (1997 - 2002)
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ