Последна спирка Варна: Една вечерна смяна в бежанския център |
Съобщението в групата се появява малко след 17 ч. – чакат се над 50 души, които идват вечерта с влака, 40 от тях отпътуват за „ Албена “ с техен рейс. Ден преди този момент там са отворени два хотела за приютяване на бежанци. Вероятно ще има и други с рейсове.
Разбира се, информацията е предварителна. Три часа по-късно, на последна спирка във Варна, от безплатния трен от Букурещ слизат близо 80 души.
На жп гарата ги чакат Радост и Борис, двама доброволци от вечерната промяна, които им дават номерчета, с цел да бъдат вписани в системата - основана безплатно, с цел да вкара ред в раздаването на помощи от първа нужда.
Там, на гарата са и Веси, и Свилен (или Симо) с кемпера с надпис Adventure awaits, с цел да извозят към центъра, а по-късно и по-нататък тези, които нямат спогодба и ще ги настаняваме съгласно вариантите за деня. С Веси се познаваме образно, без имена, от няколко дни. После се откриваме и в обществените мрежи.
Влизам в ДКС (Двореца на културата и спорта, а.к.а. Спортна зала), така наречен вх.5, където е бежанският център, проведен от доброволци и на процедура единствен във Варна, към 18. На входа ме среща Невяна, прегръща ме с думите „ Благодаря за поста “.
Той е отпреди два дни, след тежка промяна, доста бежанци, изчерпващи се към този миг места за настяняване, звънене, търсене на варианти, неколкократното „ На сегодня у нас места нет “, още търсения, още въртене на телефони на хотелиери - познати на познати на познати доброволци, с цел да успеем, питания на измъчени и пътували с дни хора за статут.
Тези, които могат да им дадат отговор и издадат документ за краткотрайна протекция обаче ги няма... Вдигнали са си чукалата още с края на формалното работно време. Държавната организация за бежанците – ДАБ, които съгласно офицалният уебсайт -, би следвало да вършат това 24/7. Не би!
Във вторник колежка от Добрич ни потриса с роман за пристигнали на пункта в Дуранкулак бежанци от Украйна в 23 ч. понеделник и неуспели да минат за статут в 9 ч. сутринта във вторник.
На фотосите ѝ, едно от дребните деца спи на одеяло, метнато върху пружина на разтегателно легло, изчаквайки майка му да получи заветната синя ламинирана хартия. Два дни по-рано, по същото време, засичам хора, които разясняват, че са им дали номера за статут за първите дни на месец май, а датата още е 21 март!
Месец след началото на войната и месец преди началото на зачатъците на сезона във Варна и по Северното Черноморие (дотолкова, доколкото има някакви поръчки и очаквания за туризъм, макар войната), проект Б за бежанците у нас няма.
Никой няма концепция какво ще вършим след 31 март, след която дата – съгласно настоящите към 24 март разпореждания, настанените в хотели бежанци би трябвало да имат краткотраен EU статут (временна закрила), с цел да могат те да останат в тях, а хотелиерите да получат тези прословути 40 лeвa на човек, с цел да покрият някаква част от разноските си. За момента не са получили и стотинка.
До нощес, в базата данни с хотели и къщи за посетители и места имаше към 130 записа. Повече от половината са във Варна, в това число Златни пясъци и Св. Константин и Елена.
Няма околност край Варна, в която да няма настанени бежанци. Останалите са в Кранево, Аксаково, Вълчидол, Генерал Тошево, Дуранкулак, Добрич, Каварна, Поморие, Слънчев бряг, само че и Павликени, Смядово, Шумен... Списъкът надалеч не е обстоен и се добавя всеки ден.
В една от вечерите настанявахме хора в Обзор и Несебър, в друга към Велико Търново, оня ден в Дибич, Шуменско. В Балчик хотелиерите се провеждат сами и към този момент са приели няколко хиляди души.
Никой не знае какъв брой тъкмо са бежанците във Варна, а и не всички минават през центъра, който е най-големият и претрупан в България.
Част от хотелите са като дядовата ръкавичка, всеки ден се отварят и приготвят нови стаи. Далеч преди началото на туристическия сезон и дейното наемане на чиновници, размахът и скоростта на активността им изумяват.
„ Срокът (за приемане на статут) може би ще бъде продължен с месец, решение се чака в петък (25 март) “, споделя Инна Алексеенко. Тя е там от първия миг, без да пропуща и ден. Аз съм от шестия ден? Или седмия? В един миг дните се сливат. Остават историите в първо лице.
Удължаването на периода за приемане на краткотраен статут от страна на украинските бежанци с месец обаче, не дава отговор на въпроса къде ще настаним всички тези най-вече дами и деца, събрали живота си в по две раници и куфар след това?
Къде ще отидат, когато и в случай че се наложи да изоставен хотелите, всички десетки хиляди избягали от войната? Никой от нас няма отговор. Дали някой в страната има, е тематика, при която на всички им идват нецензурни мисли.
Още повече, че от Агенцията за бежанците, чийто офис е на 20-тина метра по коридора, дневно обслужват към 20 до 30 души.
Анатолий и Олександра от Одеса, са съумели за два дни. В понеделник изкарали към 3-4 часа на опашката, служител на реда им дал номерче за вторник. „ Бяхме 9-и, във вторник дойдохме в 8 и половина, те отварят към 9. Отне ни към три часа и половина “, споделя Олександра. Само двамата са, пенсионери.
Това, което икономисват е, че фотосите не ги вършат на място, а вървят до фотостудио, снимат се, изчакват си фотографиите и се връщат, с цел да им издадат документа.
Какво става с хората, които към този момент имат номерца с дати за издаване на статут, е също измежду въпросите без отговор.
„ В София приемането на краткотраен статут става бързо “, споделя ми Олга от Киев.
Домът им бил в северозападните региони, на 15 минути от град Буча. Вечерта преди да тръгнат с нощния трен в посока Лвов с майка си и щерка си, гледали заревата от гърмежите с часове.
Пътят до България лишава шест дни - през Полша, Унгария, Румъния и по този начин до София. Там ги записали, издали им краткотраен статут, споделили, че не могат да им оказват помощ повече, тъй като не настаняват, да „ търсят своите “ къде да отседнат, и ги изпратили по живо и крепко към Варна. Мило, нали?
В онази първа седмица на работа на центъра Радост си взема отпуск, с цел да оказва помощ. Когато се върнала на работа, я чакали повече от 60 имейла. Борис, приключил университет в Калифорния, се пробва да върти финансовите си съвещания всред регистрациите.
В един от дните отишъл до Дуранкулак, след това повторил, тъй като се наложило да се върне до Варна, да купят няколко печки, които да занесат за палатките, в които посрещат бежанците на пункта. Като онази, в която спящото украинско дете изчаква да получи статут.
Всяка нощ във вечерната и нощна промяна са Маша, Алина, Настя, Иван... Маша е бесарабска българка, а селото, в което е родена в Одеска област, е основано 1813 година Алина е украинка. И двете са студентки във Варна.
Настя е също от бесарабските българи, към този момент приключила, през деня е банков чиновник, нощем раздава номера за регистрация на идващите в центъра свои сънародници. Във всеки един миг в центъра има сред 20 и евентуално 40 доброволци. Средно дневно минават до към 1000 души. Всеки със своята история, болежка, проблем.
Часовникът сочи 18:03. Едвам имам време да метна якето си и против мен сяда Олег, на 54, от Харков, родом от Краматорск, с сполучлив търговски бизнес до 24 февруари. Петима са, с тъщата, втората си брачна половинка, наследник и щерка. Пътували с трен и рейс, няколко дни. Големият му наследник е в Съединените щати към този момент осма година. Питам го дали не желаят да идат и те. „ Как? “, повдига плещи с тъжна усмивка. Няколко секунди пауза... „ Поне американците научиха къде е Украйна! “.
Тази вечер места има. В Кранево е отворил хотел с 500 места, идващите дни отварят още най-малко два край Варна. Дишаме!
Алина е от Днипро, пристигнала е със брачна половинка си и двете си огромни дъщери. Едната - Даря, на 19, е с увреждане. Алина кара от дни, с почивки. От доста смазаните - физически и душевен, които не знам по какъв начин се окопитват. Притеснена, гласът ѝ глъхне и спада, до момента в който приказва. Не са съумели да вземат инвалидната количка на Даря, която може да се изправя и да стои на краката си единствено за няколко минути. Оказва се, че при даренията има количка, една-единствена. Дават им я приемо-предавателен протокол. Алина се усмихва със сълзи. „ Всичко ще е наред “, споделям, прегръща ме...
Напливът не стопира. Някой и различен час по-късно сяда Влада, от Днипро. Тя е тазвечерното ми признание. Млада, объркана, нервна, с тип на изгубена. На 22, с щерка, която ще стане скоро на три. Сами са. Пътят от Днипро до Одеса лишил 15 часа с рейс (три от тях заобикаляне, поради взривен мост), още 17 часа са за пътя от Одеса до Варна.
Майка ѝ - 100% етническа бесарабска българка от Мелитопол, останала там с думите " тук имат потребност от мен ". Мъжът ѝ е в териториалната защита. Дошла е в България, тъй като " Полша прелива ". " Понимаете, моя мама... " Докато гласът ѝ трепери, аз имам възприятието, че ще се счупи. Красиво уплашено момиче, съвсем дете, с дете.
Можем ли да ги настаним в Китен, пита. „ За там пътуват от Днипро за Варна с рейс познати, които са си намерили престой сами? “ Не можем. Не съумях да ѝ оказа помощ, най-малко я изслушах. Детето, което е няколко години по-голямо от най-голямата ми щерка...
Някъде по това време към вечерната промяна се причислява Зори, доктор. В нетолкова натоварената част на вечерта споделя, че на два пъти са се молили на Кръвния център за кръв за преливане на бежанци. Няма публично наставление какво се прави в сходен случай.
Малко след 23 ч. влиза един от дежурните за вечерта служители на реда - при транспорта, 3-годишният Олег го болен корем и с майка си към този момент са в незабавния център. Дал е телефона, може да ни потърсят.
Полицаите и пожарникарите са измежду другите доброволци. Понякога сглобяват детски колички. Осигурили са транспорт и извозват. Такъв, при положение на потребност има и от Военноморски сили.
Докато седим в очакване на възможните рейсове в бежанци, един от по-ранно пристигналите следобяд доброволци, споделя за служителите, които са изпратени да оказват помощ в работното си време. Шестима, по двама на компютър. По-възрастна дама, която приказва съветски, до нея юноша или момиче, които да записват. Четиримата курсанти от Морско учебно заведение, които сварвам всякога, си потеглят към 22.30 ч. „ Натискам звънеца, с цел да ги събудя ги в 5.45, всяка заран “, разяснява най-старшата измежду тях, Славена.
Тръгвам си малко преди един. Излязла съм от нас в осем. Видях две от децата си едвам тази заран.
Сметката на център за подпомагане на бежанци – Варна.
BG20 RZBB 9155 10 6103 9450
Райфайзен банк
Български дарителски конгрес
За украинските бежанци
Разбира се, информацията е предварителна. Три часа по-късно, на последна спирка във Варна, от безплатния трен от Букурещ слизат близо 80 души.
На жп гарата ги чакат Радост и Борис, двама доброволци от вечерната промяна, които им дават номерчета, с цел да бъдат вписани в системата - основана безплатно, с цел да вкара ред в раздаването на помощи от първа нужда.
Там, на гарата са и Веси, и Свилен (или Симо) с кемпера с надпис Adventure awaits, с цел да извозят към центъра, а по-късно и по-нататък тези, които нямат спогодба и ще ги настаняваме съгласно вариантите за деня. С Веси се познаваме образно, без имена, от няколко дни. После се откриваме и в обществените мрежи.
Влизам в ДКС (Двореца на културата и спорта, а.к.а. Спортна зала), така наречен вх.5, където е бежанският център, проведен от доброволци и на процедура единствен във Варна, към 18. На входа ме среща Невяна, прегръща ме с думите „ Благодаря за поста “.
Той е отпреди два дни, след тежка промяна, доста бежанци, изчерпващи се към този миг места за настяняване, звънене, търсене на варианти, неколкократното „ На сегодня у нас места нет “, още търсения, още въртене на телефони на хотелиери - познати на познати на познати доброволци, с цел да успеем, питания на измъчени и пътували с дни хора за статут.
Тези, които могат да им дадат отговор и издадат документ за краткотрайна протекция обаче ги няма... Вдигнали са си чукалата още с края на формалното работно време. Държавната организация за бежанците – ДАБ, които съгласно офицалният уебсайт -, би следвало да вършат това 24/7. Не би!
Във вторник колежка от Добрич ни потриса с роман за пристигнали на пункта в Дуранкулак бежанци от Украйна в 23 ч. понеделник и неуспели да минат за статут в 9 ч. сутринта във вторник.
На фотосите ѝ, едно от дребните деца спи на одеяло, метнато върху пружина на разтегателно легло, изчаквайки майка му да получи заветната синя ламинирана хартия. Два дни по-рано, по същото време, засичам хора, които разясняват, че са им дали номера за статут за първите дни на месец май, а датата още е 21 март!
Месец след началото на войната и месец преди началото на зачатъците на сезона във Варна и по Северното Черноморие (дотолкова, доколкото има някакви поръчки и очаквания за туризъм, макар войната), проект Б за бежанците у нас няма.
Никой няма концепция какво ще вършим след 31 март, след която дата – съгласно настоящите към 24 март разпореждания, настанените в хотели бежанци би трябвало да имат краткотраен EU статут (временна закрила), с цел да могат те да останат в тях, а хотелиерите да получат тези прословути 40 лeвa на човек, с цел да покрият някаква част от разноските си. За момента не са получили и стотинка.
До нощес, в базата данни с хотели и къщи за посетители и места имаше към 130 записа. Повече от половината са във Варна, в това число Златни пясъци и Св. Константин и Елена.
Няма околност край Варна, в която да няма настанени бежанци. Останалите са в Кранево, Аксаково, Вълчидол, Генерал Тошево, Дуранкулак, Добрич, Каварна, Поморие, Слънчев бряг, само че и Павликени, Смядово, Шумен... Списъкът надалеч не е обстоен и се добавя всеки ден.
В една от вечерите настанявахме хора в Обзор и Несебър, в друга към Велико Търново, оня ден в Дибич, Шуменско. В Балчик хотелиерите се провеждат сами и към този момент са приели няколко хиляди души.
Никой не знае какъв брой тъкмо са бежанците във Варна, а и не всички минават през центъра, който е най-големият и претрупан в България.
Част от хотелите са като дядовата ръкавичка, всеки ден се отварят и приготвят нови стаи. Далеч преди началото на туристическия сезон и дейното наемане на чиновници, размахът и скоростта на активността им изумяват.
„ Срокът (за приемане на статут) може би ще бъде продължен с месец, решение се чака в петък (25 март) “, споделя Инна Алексеенко. Тя е там от първия миг, без да пропуща и ден. Аз съм от шестия ден? Или седмия? В един миг дните се сливат. Остават историите в първо лице.
Удължаването на периода за приемане на краткотраен статут от страна на украинските бежанци с месец обаче, не дава отговор на въпроса къде ще настаним всички тези най-вече дами и деца, събрали живота си в по две раници и куфар след това?
Къде ще отидат, когато и в случай че се наложи да изоставен хотелите, всички десетки хиляди избягали от войната? Никой от нас няма отговор. Дали някой в страната има, е тематика, при която на всички им идват нецензурни мисли.
Още повече, че от Агенцията за бежанците, чийто офис е на 20-тина метра по коридора, дневно обслужват към 20 до 30 души.
Анатолий и Олександра от Одеса, са съумели за два дни. В понеделник изкарали към 3-4 часа на опашката, служител на реда им дал номерче за вторник. „ Бяхме 9-и, във вторник дойдохме в 8 и половина, те отварят към 9. Отне ни към три часа и половина “, споделя Олександра. Само двамата са, пенсионери.
Това, което икономисват е, че фотосите не ги вършат на място, а вървят до фотостудио, снимат се, изчакват си фотографиите и се връщат, с цел да им издадат документа.
Какво става с хората, които към този момент имат номерца с дати за издаване на статут, е също измежду въпросите без отговор.
„ В София приемането на краткотраен статут става бързо “, споделя ми Олга от Киев.
Домът им бил в северозападните региони, на 15 минути от град Буча. Вечерта преди да тръгнат с нощния трен в посока Лвов с майка си и щерка си, гледали заревата от гърмежите с часове.
Пътят до България лишава шест дни - през Полша, Унгария, Румъния и по този начин до София. Там ги записали, издали им краткотраен статут, споделили, че не могат да им оказват помощ повече, тъй като не настаняват, да „ търсят своите “ къде да отседнат, и ги изпратили по живо и крепко към Варна. Мило, нали?
В онази първа седмица на работа на центъра Радост си взема отпуск, с цел да оказва помощ. Когато се върнала на работа, я чакали повече от 60 имейла. Борис, приключил университет в Калифорния, се пробва да върти финансовите си съвещания всред регистрациите.
В един от дните отишъл до Дуранкулак, след това повторил, тъй като се наложило да се върне до Варна, да купят няколко печки, които да занесат за палатките, в които посрещат бежанците на пункта. Като онази, в която спящото украинско дете изчаква да получи статут.
Всяка нощ във вечерната и нощна промяна са Маша, Алина, Настя, Иван... Маша е бесарабска българка, а селото, в което е родена в Одеска област, е основано 1813 година Алина е украинка. И двете са студентки във Варна.
Настя е също от бесарабските българи, към този момент приключила, през деня е банков чиновник, нощем раздава номера за регистрация на идващите в центъра свои сънародници. Във всеки един миг в центъра има сред 20 и евентуално 40 доброволци. Средно дневно минават до към 1000 души. Всеки със своята история, болежка, проблем.
Часовникът сочи 18:03. Едвам имам време да метна якето си и против мен сяда Олег, на 54, от Харков, родом от Краматорск, с сполучлив търговски бизнес до 24 февруари. Петима са, с тъщата, втората си брачна половинка, наследник и щерка. Пътували с трен и рейс, няколко дни. Големият му наследник е в Съединените щати към този момент осма година. Питам го дали не желаят да идат и те. „ Как? “, повдига плещи с тъжна усмивка. Няколко секунди пауза... „ Поне американците научиха къде е Украйна! “.
Тази вечер места има. В Кранево е отворил хотел с 500 места, идващите дни отварят още най-малко два край Варна. Дишаме!
Алина е от Днипро, пристигнала е със брачна половинка си и двете си огромни дъщери. Едната - Даря, на 19, е с увреждане. Алина кара от дни, с почивки. От доста смазаните - физически и душевен, които не знам по какъв начин се окопитват. Притеснена, гласът ѝ глъхне и спада, до момента в който приказва. Не са съумели да вземат инвалидната количка на Даря, която може да се изправя и да стои на краката си единствено за няколко минути. Оказва се, че при даренията има количка, една-единствена. Дават им я приемо-предавателен протокол. Алина се усмихва със сълзи. „ Всичко ще е наред “, споделям, прегръща ме...
Напливът не стопира. Някой и различен час по-късно сяда Влада, от Днипро. Тя е тазвечерното ми признание. Млада, объркана, нервна, с тип на изгубена. На 22, с щерка, която ще стане скоро на три. Сами са. Пътят от Днипро до Одеса лишил 15 часа с рейс (три от тях заобикаляне, поради взривен мост), още 17 часа са за пътя от Одеса до Варна.
Майка ѝ - 100% етническа бесарабска българка от Мелитопол, останала там с думите " тук имат потребност от мен ". Мъжът ѝ е в териториалната защита. Дошла е в България, тъй като " Полша прелива ". " Понимаете, моя мама... " Докато гласът ѝ трепери, аз имам възприятието, че ще се счупи. Красиво уплашено момиче, съвсем дете, с дете.
Можем ли да ги настаним в Китен, пита. „ За там пътуват от Днипро за Варна с рейс познати, които са си намерили престой сами? “ Не можем. Не съумях да ѝ оказа помощ, най-малко я изслушах. Детето, което е няколко години по-голямо от най-голямата ми щерка...
Някъде по това време към вечерната промяна се причислява Зори, доктор. В нетолкова натоварената част на вечерта споделя, че на два пъти са се молили на Кръвния център за кръв за преливане на бежанци. Няма публично наставление какво се прави в сходен случай.
Малко след 23 ч. влиза един от дежурните за вечерта служители на реда - при транспорта, 3-годишният Олег го болен корем и с майка си към този момент са в незабавния център. Дал е телефона, може да ни потърсят.
Полицаите и пожарникарите са измежду другите доброволци. Понякога сглобяват детски колички. Осигурили са транспорт и извозват. Такъв, при положение на потребност има и от Военноморски сили.
Докато седим в очакване на възможните рейсове в бежанци, един от по-ранно пристигналите следобяд доброволци, споделя за служителите, които са изпратени да оказват помощ в работното си време. Шестима, по двама на компютър. По-възрастна дама, която приказва съветски, до нея юноша или момиче, които да записват. Четиримата курсанти от Морско учебно заведение, които сварвам всякога, си потеглят към 22.30 ч. „ Натискам звънеца, с цел да ги събудя ги в 5.45, всяка заран “, разяснява най-старшата измежду тях, Славена.
Тръгвам си малко преди един. Излязла съм от нас в осем. Видях две от децата си едвам тази заран.
Сметката на център за подпомагане на бежанци – Варна.
BG20 RZBB 9155 10 6103 9450
Райфайзен банк
Български дарителски конгрес
За украинските бежанци
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ