Синият Хайтов с премиера на „Заговорът на мъртвите“
Само преди дни в София бе премиерата на " Заговорът на мъртвите " - новата книга на Марин Георгиев, която към този момент е на книжния пазар. Мемоарите на поета бяха показани от философа Тони Николов и проф. доктор Людмил Димитров от Софийския университет.
" Някои от героите в тези истории са от дълго време забравени, други като Емилиян Станев, Константин Павлов, Ивайло Петров, Тончо Жечев или Вера Мутафчиева изникват допълнително от непредвидена светлина за читателя. Ала такова е ситуацията с мемоаристиката: всеки, разгърнал сходна книга, приема да свери часовника си с създателя, запазвайки си експлицитното право на противоречие. Миналото е действителност, минаваща през разнообразни рецептивни хоризонти ", споделя Тони Николов, който е създател на анотацията на " Заговорът на мъртвите ".
В дневниците си Марин Георгиев споделя и за срещите си с Любен Дилов, Богомил Райнов, Богдан Богданов, Николай Хайтов, Желю Желев, Цветан Марангозов и цялата плеяда интелектуалци от годините преди 10 ноември 1989 година и по-късно към този момент като шеф на вестник " Литературен конгрес ".
С общителното подпомагане на създателя Faktor.bg показва на своите читатели един от записките в книгата.
Синият Хайтов
Марин Георгиев
1.
И до през днешния ден не знам кой е родителят на това определение, само че то стигна и до мен.
Първото ми усещане бе, че е похвално. Е, рекох си, сетили са се за закона, че всяко деяние провокира равно противопоставяне. Нали го учихме наложително в междинното учебно заведение.
После Пламен Петков, шеф на Людмилината печатницата,,Знаме на мира “, преименувана след измененията в,,Кирили ѝ Методий “, с който казусът ме срещна при печатане на книгата за международния бас Борис Христов (като опитна комунистическа номенклатура, специализирал в Съюз на съветските социалистически републики, той много крепко ме одра – удари ме в цената, след това изиска в допълнение за почерпка на печатарите още 1200 лева, и т.н.) Но за ония времена (1999 г.) нямаше по-добра печатница, която да извърши комплицираната поръчка – твърда корица с кардиналско алено платно, гланцирана обложка, значителен размер на книгата с неповторими фотоси, получени персонално от брачната половинка на артиста госпожа Франка Христов; омаян от наслада, че книгата по този начин добре наподобява, получил предодстатъчна субсидия, което заради дивотия и фукане не криех, (дори пред него), а в същото време и още некомпетентен в активността си, благополучен – аз давах ли давах, а най-после му подарих и няколко дни престояване в Будапеща, за сметка на Българското Републиканско самоуправление в лицето на неговия ръководител Тошо Дончев, който напряко ми бе дал за конак, при поискване, хотела и ресторанта, и то без никакво възнаграждение, единствено против една гола реклама във вестника. Рекламата надали вършеше работа на рекламираните, само че той имаше опрощение за щедростта си, а аз – изгода от нея. Та на път за Будапеща, със служебната кола на Пламен Петков и водача му, де на съществено, де на смешка, Пламен ми сподели по какъв начин ме наричали в неговите среди – несъмнено от някогашни, само че оставащи си вечно – червени – Синият Хайтов! (Явно им се е щяло да има единствено един Хайтов, само че като се е пръкнал и втори – трябвало е да го пооцапат). Да, чак тогава загрях, че съм съпоставен по този начин не за хвалба, а за отричане и заклеймяване. Потвърди го и появяването на определението в печата, в който гневно ме нападат и до през днешния ден, и както нормално – анонимно. Подозирам един от анономите, че е вездесъщата журналистическа прислуга И. Н. (Ива Николова). Към многото ми обидни злостни прекръщавания и наричания се добави и това.
А казано сред нас – в никакъв случай не съм желал да стана или наподобявам подобен, да конкурирам на Хайтов. По принцип не повеждам войни, а единствено в случай че някой не ги е почнал против мен. Просто не понасях подлите и нагли хватки на някогашните фрагменти на Държавна сигурност и Партията, прикрити като самостоятелни, надпартийни или националисти.
За разлика от Хайтов, нямах никакъв удобен опит – учредителен, юридически, финансов. Ограмотявах се в придвижване. Не бях служил на властта, в случай че бях – щяха да ме възнаградят с висока позиция в йерархията на вестника; не бях като Хайтов някогашен секретар на Съюз на българските писатели – ръководител на фонда, основен редактор на сп.,,Родопи ”, – постове за все най-доверени лица (от отчасти разконспирираните досиета на Държавна сигурност се разбра, че които не са били партийни членове са още по-опасни, тъй като са членове на ордена на тайните служби). Никакъв безпартиен и никакъв националист не бе Хайтов, а единствено реализатор на предоставени функции по заповед на вездесъщата Българска комунистическа партия и креациите ѝ, ръководещи и до през днешния ден.
А аз действах по убеждения и заради самоотбрана.
И въпреки всичко, най-малко съгласно мен, съумях да го надиграя. Аз, неопитният състезател, надиграх свръхопитния. За да стане по този начин, с изключение на подемната мощ на времето, другата, по-важната, е била вярата. Вярвах, че ще скъсаме с комунизма и порочните му практики. Че е пристигнало време за същинска конкуренция, учредена на трудолюбивост, качества и неизменност.
В ония времена на двуполюсно опълчване, в които приблизително състояние нямаше, даже да са натоварвали определението Синият Хайтов с негативен смисъл, кръстниците ми несъзнателно са и разконспирирали Хайтов: щом аз съм наследник, той значи е червен.
В края на краищата четата постоянно е била издавана: или от изменник или от нея самата. Неволно. Поради нелепост.
Парадоксално, само че таман от него съм получил и едно от най-големите си самопризнания. Пред Петер Юхас, тогавашният ръководител на Съюз на българските писатели (1993 – 1999) Николай Хайтов споделил: – Където отида за пари, Марин Георгиев към този момент е бил.
13.06.2021
2.
Между 1 и 15 април 1991 година в шест броя на в.,,Демокрация “ разгласих едно мое наблюдения за потреблението на непознат труд в творчеството на назначения класик. С писмо от 28 април до основния редактор Волен Сидеров и шефа на вестника Георги Спасов Хайтов предлага на редакцията отговор на моята обява.
Не знам за какво ни основният редактор, ни шефът не са разгласили отговора му. Но в октомврийската есен на 1991 година пристигна в кабинета ми Атанас Свиленов. С идването на новия основен на „ Литературен фронт ” Марко Ганчев Свиленов стана първи зам.-главен редактор, а аз – зам.-главен. „ Кабинетът “ ми бе най-малката стаичка, източно ревю, от стаите на етажа, в който бе ситуиран вестникът. Вика те основният, рече Свиленов и ме поведе, само че не към стаята на основния, а в прилежащата – неговия кабинет. Марко, прав, бе в дъното на стаята; до прозореца, на фотьойла, с тил към входната врата седеше Хайтов. Изтръпнах още с доближаването на касата на входната врата, която беше отворена. Предишният боязън от предходното великолепие, което идентифицирах в себе си и като помощник на Държавна сигурност, ме раздруса с бързината на токов удар, само че бързо се овладях. Разбрах, че не трябва да се издавам. (Друго би било, в случай че Свиленов ми беше споделил къде ме води и кой ме чака, щях да имам повечко време да помисля и да се овладея; в случай че ми бе споделил, казаното щеше да ми е предизвестие.)
Стаята бе заредена с стеснение до спукване.
Макар че бях като бутнат от брега на реката в най-дълбокото, без да знам да плавам – изплувах. С решително вежлив глас изрекох:
– Добър ден, господин Хайтов…
И влязох, застанах вляво от фотьойла – хем той да ме вижда, хем аз него.
Наско се усмихваше хитровато-угоднически, с онази неопределност, в която всеки можеше да взема от усмивката му това, което му би трябвало сега.
Страшният, самонадеян Хайтов седеше отпуснато на фотьойла, поставил на лявото си коляно шапката си. Премести я на дясното. После – отново на лявото. После я постави на главата си. Свали я още веднъж на коляно. Бях привикнал да го виждам повсеместен, със синкаво бляскав прагматично железен взор, корав, със загадъчна усмивка, с лъснали здрави, победоносно остри и бели от непрестанната си приложимост зъби. Лицето му, постоянно изразявало непобедимост, в този момент бе посърнало. Той, въпреки и без шапка – изпотен. С глас, несъобразен на здравината, която в миналото излъчваше, несъобразен и на настоящия му обемен тип – не, това не беше глас, а напряко гласец – изтънен, провлечено отегчителен, като пред разкъсване:
– Маринчо, ти си гледал, само че си гледал през ключалката.
– А от кое място с изключение на през ключалката може да гледа един прислужник. (Статията ми бе оповестена с подзаглавие „ Из,,Записки на прислужникът “.)
– Ами Хайтов носи отговор на твоята публикация в „ Демокрация ” – изрече с стеснение Марко като изправен пред сложен избор. – Искаме да те питаме склонен ли си да го публикуваме.
Макар че моята публикация не беше оповестена в,,Литературен конгрес ” (нарочно я дадох в „ Демокрация ”: хем да имам повече читатели, хем да не се каже, че употребявам своя вестник за персонална изява), с цел да избавя всички от общото стеснение, отговорих стремително:
– Разбира се! Аз съм демократ...
Неслучайно пиша стеснение!
Най-голямо то бе за Хайтов. За пръв път го виждах по този начин снизен, умален, смачкан.
– Имам единствено едно искане. – Изгледах ги ред по паралелно – В същия брой да излезе и моя отговор.
– Разбира се – дадоха отговор заедно всички.
Предстоеше ми тръгване за Унгария. Цяла нощ, до към два-три часа, писах на тавана отговора си.
Уговорката бе спазена: под отговора на Хатов бе оповестен и моят –,,Понякогаш дор и хайдута си бадева фърля барута ”.
3.
Но ето го: най-неочаквано идва един ден на 1994 година, в редакцията Радичков. Направо при мен, в моята стая, тоест – в кабинета ми. От дума на дума – поканих го да даде книга за поредицата,,Българска колекция ”; изненадващо за мен – той незабавно одобри. Смятах, че го присъединявам, само че през днешния ден съм повече сигурен в друго – той си знаеше добре сметката. Но даже и по този начин да е – какво от това; то всички са такива; в тази ситуация за мен бе триумф да се появява името на Радичков във вестника, а още повече – и негова книга от издателство „ Литературен конгрес “ (,,Прашка, с послепис от камъни и думи ”), та Хайтовите хора от Съюз на българските писатели да се пукат от гняв и да скърцат със зъби.
Току-що съм взел сигналните бройки от печатницата и телефонът ми звъни: ръководителят на Фонда, който се води секретар на Съюз на българските писатели, значима съставна част от екипа на Хайтов – поетът Христо Георгиев, желае среща с мен. Била наложителна. Бях се към този момент поотракал с по този начин наречените работни обеди и го поканих в най-близкия ресторант: на Народния спектакъл. Пък и Христо не бе за по-високото равнище – „ Гардън клуб ” да вземем за пример.
Исках да го внушавам респект и смутя по едно и също време.
Още седнали-неседнали, благополучен с поста си, удовлетворен че е обуздан и признателен на господаря си, той стартира да ме увещава с горящ взор какъв огромен публицист е Хайтов, какъв брой е прочут, където загатна името му и на всички места го знаят, нали вървя из страната да одобрявам парцелите на Съюза. Как няма, рекох, че нали няколко десетилетия страната работи за славата му: радио, телевизия, вестници…
Беше му хубаво, че е плебей, а на мен, че съм разплетен от общата ясла, че съм напуснал обора и че мога да препускам на воля колкото си желая из ширналата се лъка на свободата. Ударил на камък, изплю камъчето:
– Николай Хайтов ме изпраща да ти предам да закриеш Сдружението на писателите.
– Защо при мен те праща, Любен Дилов е ръководител.
– Не, той по този начин сподели – при теб да ида и да го закриеш. (Значи Хайтов има мощен осведомител измежду учредителите и за разлика от сдруженците знае кой го е създал).
– Не мога да го закрия: първо, тъй като доста мъчно се открива – пробвах се да тичам по тъча аз.
– Трябва да го закриеш!
– Няма да стане!
– Ние знаем, че имаш нелегално издадена фактура.
– Е, и какво от това?! Който не работи – той не бърка. Възможно е да съм сбъркал някъде... (Веднага се сетих, че нашият пропагандатор на вестника Николай Клянев, Владковият племенник, който даже направих съучастник, с цел да го приобщя към компанията, комуто отворих очите, научих го на поминък, е издал четата. За да го вземе на същата работа във вестника конкурент – „ Български публицист “, Хайтов първо му е пребъркал джобовете.)
– Кажи му, че си служи с похватите на Държавна сигурност и таман по тази причина няма да го закрия! Давам ти по един образец от сигналните бройки на новоизлезлите книги (другата бе на Вера Мутафчиева –,,Белият свят ”) – да му ги занесеш вместо привет, та и ти, и той да видите по какъв начин се работи в новите условия.
Платих сметката и го изпратих по живо, по крепко. (С решение № 2-1166/18.01.2018, Комисията по досиетата разгласи Христо Георгиев за помощник на Държавна сигурност с псевдоним Воеводов).
През цялото това време офанзивите против мен в „ Български публицист “ и целия червен щемпел, самоопределил се като самостоятелен, не спираха. А мотиви бол: Вапцаров, „ откраднатият “ вестник, разцепеният съюз, правосъден иск за имущество, опит за заграбване на имуществото на Съюз на българските писатели, отвличане на Яворовата къща... Демонизираваха ме повече от Костов.
В началото им отговарях.
После разбрах, че най-хубавият отговор е да си виждам работата: вестникът да излиза и да се разраства, издателството да укрепва и да превземам от ден на ден културен и публичен терен.
Това е освен най-хубавият, само че и най-вбесяващият ги отговор.
Какво са думите пред делата!
17.11.2012 година
4.
Сега знам, че това са фикции: независимост, народна власт, тоталитаризъм и прочие Зад тях стои богатата и ръководеща олигархия, която избира с кои думи от коя управническа система да си послужи, с цел да има властта и ресурсите, а измежду кои ще бъдеш – измежду тях, или измежду ограбваните губещи, зависи от персоналния избор, който в действителност е моралният. Сиреч до каква степен можеш да понесеш прегрешението, вършейки зло.
Нашата война с Хайтов завърши с мир. Ето по какъв начин: в кря на 1996 бях поканен на следващото културно събития в Словашкия културен център, където бях на респект, откакто им заведох президента Желев. Преди да влезем, постоянно се чакаше пред желязната врата на бул.,,Владимир Заимов “. Там пристигна и Хайтов, към момента ръководител на Съюз на българските писатели. Директорът на центъра Тибор Хован канеше по протокол и едните, и другите – и по този начин наречените сини, и по този начин наречените червени. Имах се за процъфтяващ и това би трябвало да ми е дало дързостта да го притисна и подчертая ситуацията си. Атакувах фронтално: – А бе, Хайтов, за какво ми пращаше тия писма – да се явя пред Управителния съвет на Съюз на българските писатели, да върна килимите, тъй като ще заведеш правосъден иск, а и го заведе... А той, омекнал, несъпротивляващ се: – Мислих, че ще се уплашиш…
– Да, но не се уплаших.
– Не се, рече…
И с великодушието на спечелилия, хванах го за лакътя: – Айде в този момент да си създадем една фотография. Той безропотно застана до мен. Ето я:
" Някои от героите в тези истории са от дълго време забравени, други като Емилиян Станев, Константин Павлов, Ивайло Петров, Тончо Жечев или Вера Мутафчиева изникват допълнително от непредвидена светлина за читателя. Ала такова е ситуацията с мемоаристиката: всеки, разгърнал сходна книга, приема да свери часовника си с създателя, запазвайки си експлицитното право на противоречие. Миналото е действителност, минаваща през разнообразни рецептивни хоризонти ", споделя Тони Николов, който е създател на анотацията на " Заговорът на мъртвите ".
В дневниците си Марин Георгиев споделя и за срещите си с Любен Дилов, Богомил Райнов, Богдан Богданов, Николай Хайтов, Желю Желев, Цветан Марангозов и цялата плеяда интелектуалци от годините преди 10 ноември 1989 година и по-късно към този момент като шеф на вестник " Литературен конгрес ".
С общителното подпомагане на създателя Faktor.bg показва на своите читатели един от записките в книгата.
Синият Хайтов
Марин Георгиев
1.
И до през днешния ден не знам кой е родителят на това определение, само че то стигна и до мен.
Първото ми усещане бе, че е похвално. Е, рекох си, сетили са се за закона, че всяко деяние провокира равно противопоставяне. Нали го учихме наложително в междинното учебно заведение.
После Пламен Петков, шеф на Людмилината печатницата,,Знаме на мира “, преименувана след измененията в,,Кирили ѝ Методий “, с който казусът ме срещна при печатане на книгата за международния бас Борис Христов (като опитна комунистическа номенклатура, специализирал в Съюз на съветските социалистически републики, той много крепко ме одра – удари ме в цената, след това изиска в допълнение за почерпка на печатарите още 1200 лева, и т.н.) Но за ония времена (1999 г.) нямаше по-добра печатница, която да извърши комплицираната поръчка – твърда корица с кардиналско алено платно, гланцирана обложка, значителен размер на книгата с неповторими фотоси, получени персонално от брачната половинка на артиста госпожа Франка Христов; омаян от наслада, че книгата по този начин добре наподобява, получил предодстатъчна субсидия, което заради дивотия и фукане не криех, (дори пред него), а в същото време и още некомпетентен в активността си, благополучен – аз давах ли давах, а най-после му подарих и няколко дни престояване в Будапеща, за сметка на Българското Републиканско самоуправление в лицето на неговия ръководител Тошо Дончев, който напряко ми бе дал за конак, при поискване, хотела и ресторанта, и то без никакво възнаграждение, единствено против една гола реклама във вестника. Рекламата надали вършеше работа на рекламираните, само че той имаше опрощение за щедростта си, а аз – изгода от нея. Та на път за Будапеща, със служебната кола на Пламен Петков и водача му, де на съществено, де на смешка, Пламен ми сподели по какъв начин ме наричали в неговите среди – несъмнено от някогашни, само че оставащи си вечно – червени – Синият Хайтов! (Явно им се е щяло да има единствено един Хайтов, само че като се е пръкнал и втори – трябвало е да го пооцапат). Да, чак тогава загрях, че съм съпоставен по този начин не за хвалба, а за отричане и заклеймяване. Потвърди го и появяването на определението в печата, в който гневно ме нападат и до през днешния ден, и както нормално – анонимно. Подозирам един от анономите, че е вездесъщата журналистическа прислуга И. Н. (Ива Николова). Към многото ми обидни злостни прекръщавания и наричания се добави и това.
А казано сред нас – в никакъв случай не съм желал да стана или наподобявам подобен, да конкурирам на Хайтов. По принцип не повеждам войни, а единствено в случай че някой не ги е почнал против мен. Просто не понасях подлите и нагли хватки на някогашните фрагменти на Държавна сигурност и Партията, прикрити като самостоятелни, надпартийни или националисти.
За разлика от Хайтов, нямах никакъв удобен опит – учредителен, юридически, финансов. Ограмотявах се в придвижване. Не бях служил на властта, в случай че бях – щяха да ме възнаградят с висока позиция в йерархията на вестника; не бях като Хайтов някогашен секретар на Съюз на българските писатели – ръководител на фонда, основен редактор на сп.,,Родопи ”, – постове за все най-доверени лица (от отчасти разконспирираните досиета на Държавна сигурност се разбра, че които не са били партийни членове са още по-опасни, тъй като са членове на ордена на тайните служби). Никакъв безпартиен и никакъв националист не бе Хайтов, а единствено реализатор на предоставени функции по заповед на вездесъщата Българска комунистическа партия и креациите ѝ, ръководещи и до през днешния ден.
А аз действах по убеждения и заради самоотбрана.
И въпреки всичко, най-малко съгласно мен, съумях да го надиграя. Аз, неопитният състезател, надиграх свръхопитния. За да стане по този начин, с изключение на подемната мощ на времето, другата, по-важната, е била вярата. Вярвах, че ще скъсаме с комунизма и порочните му практики. Че е пристигнало време за същинска конкуренция, учредена на трудолюбивост, качества и неизменност.
В ония времена на двуполюсно опълчване, в които приблизително състояние нямаше, даже да са натоварвали определението Синият Хайтов с негативен смисъл, кръстниците ми несъзнателно са и разконспирирали Хайтов: щом аз съм наследник, той значи е червен.
В края на краищата четата постоянно е била издавана: или от изменник или от нея самата. Неволно. Поради нелепост.
Парадоксално, само че таман от него съм получил и едно от най-големите си самопризнания. Пред Петер Юхас, тогавашният ръководител на Съюз на българските писатели (1993 – 1999) Николай Хайтов споделил: – Където отида за пари, Марин Георгиев към този момент е бил.
13.06.2021
2.
Между 1 и 15 април 1991 година в шест броя на в.,,Демокрация “ разгласих едно мое наблюдения за потреблението на непознат труд в творчеството на назначения класик. С писмо от 28 април до основния редактор Волен Сидеров и шефа на вестника Георги Спасов Хайтов предлага на редакцията отговор на моята обява.
Не знам за какво ни основният редактор, ни шефът не са разгласили отговора му. Но в октомврийската есен на 1991 година пристигна в кабинета ми Атанас Свиленов. С идването на новия основен на „ Литературен фронт ” Марко Ганчев Свиленов стана първи зам.-главен редактор, а аз – зам.-главен. „ Кабинетът “ ми бе най-малката стаичка, източно ревю, от стаите на етажа, в който бе ситуиран вестникът. Вика те основният, рече Свиленов и ме поведе, само че не към стаята на основния, а в прилежащата – неговия кабинет. Марко, прав, бе в дъното на стаята; до прозореца, на фотьойла, с тил към входната врата седеше Хайтов. Изтръпнах още с доближаването на касата на входната врата, която беше отворена. Предишният боязън от предходното великолепие, което идентифицирах в себе си и като помощник на Държавна сигурност, ме раздруса с бързината на токов удар, само че бързо се овладях. Разбрах, че не трябва да се издавам. (Друго би било, в случай че Свиленов ми беше споделил къде ме води и кой ме чака, щях да имам повечко време да помисля и да се овладея; в случай че ми бе споделил, казаното щеше да ми е предизвестие.)
Стаята бе заредена с стеснение до спукване.
Макар че бях като бутнат от брега на реката в най-дълбокото, без да знам да плавам – изплувах. С решително вежлив глас изрекох:
– Добър ден, господин Хайтов…
И влязох, застанах вляво от фотьойла – хем той да ме вижда, хем аз него.
Наско се усмихваше хитровато-угоднически, с онази неопределност, в която всеки можеше да взема от усмивката му това, което му би трябвало сега.
Страшният, самонадеян Хайтов седеше отпуснато на фотьойла, поставил на лявото си коляно шапката си. Премести я на дясното. После – отново на лявото. После я постави на главата си. Свали я още веднъж на коляно. Бях привикнал да го виждам повсеместен, със синкаво бляскав прагматично железен взор, корав, със загадъчна усмивка, с лъснали здрави, победоносно остри и бели от непрестанната си приложимост зъби. Лицето му, постоянно изразявало непобедимост, в този момент бе посърнало. Той, въпреки и без шапка – изпотен. С глас, несъобразен на здравината, която в миналото излъчваше, несъобразен и на настоящия му обемен тип – не, това не беше глас, а напряко гласец – изтънен, провлечено отегчителен, като пред разкъсване:
– Маринчо, ти си гледал, само че си гледал през ключалката.
– А от кое място с изключение на през ключалката може да гледа един прислужник. (Статията ми бе оповестена с подзаглавие „ Из,,Записки на прислужникът “.)
– Ами Хайтов носи отговор на твоята публикация в „ Демокрация ” – изрече с стеснение Марко като изправен пред сложен избор. – Искаме да те питаме склонен ли си да го публикуваме.
Макар че моята публикация не беше оповестена в,,Литературен конгрес ” (нарочно я дадох в „ Демокрация ”: хем да имам повече читатели, хем да не се каже, че употребявам своя вестник за персонална изява), с цел да избавя всички от общото стеснение, отговорих стремително:
– Разбира се! Аз съм демократ...
Неслучайно пиша стеснение!
Най-голямо то бе за Хайтов. За пръв път го виждах по този начин снизен, умален, смачкан.
– Имам единствено едно искане. – Изгледах ги ред по паралелно – В същия брой да излезе и моя отговор.
– Разбира се – дадоха отговор заедно всички.
Предстоеше ми тръгване за Унгария. Цяла нощ, до към два-три часа, писах на тавана отговора си.
Уговорката бе спазена: под отговора на Хатов бе оповестен и моят –,,Понякогаш дор и хайдута си бадева фърля барута ”.
3.
Но ето го: най-неочаквано идва един ден на 1994 година, в редакцията Радичков. Направо при мен, в моята стая, тоест – в кабинета ми. От дума на дума – поканих го да даде книга за поредицата,,Българска колекция ”; изненадващо за мен – той незабавно одобри. Смятах, че го присъединявам, само че през днешния ден съм повече сигурен в друго – той си знаеше добре сметката. Но даже и по този начин да е – какво от това; то всички са такива; в тази ситуация за мен бе триумф да се появява името на Радичков във вестника, а още повече – и негова книга от издателство „ Литературен конгрес “ (,,Прашка, с послепис от камъни и думи ”), та Хайтовите хора от Съюз на българските писатели да се пукат от гняв и да скърцат със зъби.
Току-що съм взел сигналните бройки от печатницата и телефонът ми звъни: ръководителят на Фонда, който се води секретар на Съюз на българските писатели, значима съставна част от екипа на Хайтов – поетът Христо Георгиев, желае среща с мен. Била наложителна. Бях се към този момент поотракал с по този начин наречените работни обеди и го поканих в най-близкия ресторант: на Народния спектакъл. Пък и Христо не бе за по-високото равнище – „ Гардън клуб ” да вземем за пример.
Исках да го внушавам респект и смутя по едно и също време.
Още седнали-неседнали, благополучен с поста си, удовлетворен че е обуздан и признателен на господаря си, той стартира да ме увещава с горящ взор какъв огромен публицист е Хайтов, какъв брой е прочут, където загатна името му и на всички места го знаят, нали вървя из страната да одобрявам парцелите на Съюза. Как няма, рекох, че нали няколко десетилетия страната работи за славата му: радио, телевизия, вестници…
Беше му хубаво, че е плебей, а на мен, че съм разплетен от общата ясла, че съм напуснал обора и че мога да препускам на воля колкото си желая из ширналата се лъка на свободата. Ударил на камък, изплю камъчето:
– Николай Хайтов ме изпраща да ти предам да закриеш Сдружението на писателите.
– Защо при мен те праща, Любен Дилов е ръководител.
– Не, той по този начин сподели – при теб да ида и да го закриеш. (Значи Хайтов има мощен осведомител измежду учредителите и за разлика от сдруженците знае кой го е създал).
– Не мога да го закрия: първо, тъй като доста мъчно се открива – пробвах се да тичам по тъча аз.
– Трябва да го закриеш!
– Няма да стане!
– Ние знаем, че имаш нелегално издадена фактура.
– Е, и какво от това?! Който не работи – той не бърка. Възможно е да съм сбъркал някъде... (Веднага се сетих, че нашият пропагандатор на вестника Николай Клянев, Владковият племенник, който даже направих съучастник, с цел да го приобщя към компанията, комуто отворих очите, научих го на поминък, е издал четата. За да го вземе на същата работа във вестника конкурент – „ Български публицист “, Хайтов първо му е пребъркал джобовете.)
– Кажи му, че си служи с похватите на Държавна сигурност и таман по тази причина няма да го закрия! Давам ти по един образец от сигналните бройки на новоизлезлите книги (другата бе на Вера Мутафчиева –,,Белият свят ”) – да му ги занесеш вместо привет, та и ти, и той да видите по какъв начин се работи в новите условия.
Платих сметката и го изпратих по живо, по крепко. (С решение № 2-1166/18.01.2018, Комисията по досиетата разгласи Христо Георгиев за помощник на Държавна сигурност с псевдоним Воеводов).
През цялото това време офанзивите против мен в „ Български публицист “ и целия червен щемпел, самоопределил се като самостоятелен, не спираха. А мотиви бол: Вапцаров, „ откраднатият “ вестник, разцепеният съюз, правосъден иск за имущество, опит за заграбване на имуществото на Съюз на българските писатели, отвличане на Яворовата къща... Демонизираваха ме повече от Костов.
В началото им отговарях.
После разбрах, че най-хубавият отговор е да си виждам работата: вестникът да излиза и да се разраства, издателството да укрепва и да превземам от ден на ден културен и публичен терен.
Това е освен най-хубавият, само че и най-вбесяващият ги отговор.
Какво са думите пред делата!
17.11.2012 година
4.
Сега знам, че това са фикции: независимост, народна власт, тоталитаризъм и прочие Зад тях стои богатата и ръководеща олигархия, която избира с кои думи от коя управническа система да си послужи, с цел да има властта и ресурсите, а измежду кои ще бъдеш – измежду тях, или измежду ограбваните губещи, зависи от персоналния избор, който в действителност е моралният. Сиреч до каква степен можеш да понесеш прегрешението, вършейки зло.
Нашата война с Хайтов завърши с мир. Ето по какъв начин: в кря на 1996 бях поканен на следващото културно събития в Словашкия културен център, където бях на респект, откакто им заведох президента Желев. Преди да влезем, постоянно се чакаше пред желязната врата на бул.,,Владимир Заимов “. Там пристигна и Хайтов, към момента ръководител на Съюз на българските писатели. Директорът на центъра Тибор Хован канеше по протокол и едните, и другите – и по този начин наречените сини, и по този начин наречените червени. Имах се за процъфтяващ и това би трябвало да ми е дало дързостта да го притисна и подчертая ситуацията си. Атакувах фронтално: – А бе, Хайтов, за какво ми пращаше тия писма – да се явя пред Управителния съвет на Съюз на българските писатели, да върна килимите, тъй като ще заведеш правосъден иск, а и го заведе... А той, омекнал, несъпротивляващ се: – Мислих, че ще се уплашиш…
– Да, но не се уплаших.
– Не се, рече…
И с великодушието на спечелилия, хванах го за лакътя: – Айде в този момент да си създадем една фотография. Той безропотно застана до мен. Ето я:
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ