Платих всякаква цена за теб. В любовта и войната всичко е позволено ~ Хорхе БУКАЙ
Само от обич
Вървя по пътя си.
Пътят ми е друм с една-единствена посока: моята.
От лявата ми страна един безконечен дувар разделя моя път от пътя на някой, който крачи паралелно на мен от другата страна на зида.
От време на време намирам в зида междина, прозорче, цепнатина… И мога да виждам към пътя на моя комшия или съседка.
Един ден, до момента в който си ходя, ми се коства, че от другата страна на зида виждам фигура, крачеща в моя темп и в същата посока.
Поглеждам фигурата: жена е. Красива.
Тя също ме вижда. Заглежда се.
Поглеждам я още веднъж.
Усмихвам й се… Усмихва ми се.
Миг по-късно тя продължава по пътя си и аз форсирам крачка, тъй като нетърпеливо чакам нова опция да я зърна.
На идващия прозорец се спирам за минута.
Когато тя идва, се гледаме през прозореца.
Със знаци й демонстрирам какъв брой доста ми харесва.
Отговаря ми със знаци. Не знам дали значат същото като моите, само че дочувам, че схваща това, което желая да й кажа.
Усещам, че мога да остана да я виждам и тя да ме гледа още дълго, само че знам, че пътят ми продължава…
Казвам си, че е допустимо по-нататък по пътя да има врата. И може да съумея да я мина, с цел да се срещна с дамата.
Нищо не дава по-голяма убеденост от желанието, тъй че се забързвам, с цел да намеря тази хипотетична врата.
Затичвам се с взор, прикрепен в зида.
Малко по-нататък вратата се появява.
Ето я, от другата страна, моята в този момент мечтана и обичана спътница. Чака… Чака ме…
Правя жест към нея. В отговор тя ми праща въздушна целувка.
Прави придвижване, все едно че ме вика. Това е всичко, което ми би трябвало. Приближавам се към вратата, с цел да се срещна с нея — от нейната страна на зида.
Вратата е прекомерно тясна. Промъквам едната си ръка, рамото, свивам малко корема, леко се превивам встрани, съвсем съумявам да промуша главата си… Но дясното ми ухо засяда.
Натискам.
Не става. Не минава.
Не мога да употребявам ръката си, с цел да натисна ухото, тъй като няма по какъв начин да провра даже и пръста си в пролуката…
Няма задоволително място, с цел да премине ухото ми, тъй че вземам решение… (Защото обичаната ми е там и ме чака.)
(Защото това е дамата, за която постоянно съм мечтал, и ме зове…)
Вадя от джоба си нож и с едно-единствено бързо придвижване се осмелявам да отрежа ухото си, с цел да може главата ми да премине през вратата.
Успявам: главата ми съумява да се промуши.
Но след главата виждам, че в този момент засяда рамото ми.
Вратата няма формата на тялото ми.
Натискам, само че не става. Ръката и тялото ми минаха, само че другото ми рамо и другата ми ръка не могат…
Вече нищо не ме интересува, по този начин че…
Отстъпвам и без да мисля за следствията, се ускорявам и натискам с рамо през вратата.
От удара ръката ми се измъква от рамото и увисва като безжизнена. Но в този момент, за благополучие, ситуацията й е такова, че мога да мина през вратата…
Вече съвсем съм от другата страна.
Точно когато ми остава напълно малко, с цел да мина изцяло през процепа, съзнавам, че десният ми крайник е затънал от другата страна.
Колкото и да се напъвам и напъвам, не съумявам да мина.
Няма метод. Вратата е прекомерно тясна, с цел да може цялото ми тяло да мине през нея.
Твърде тясна: двата ми крайници не минават…
Не се двоумя. Вече съм съвсем при обичаната ми.
Не мога да се върна… Така че пипвам теслата и стиснал зъби, с един удар отрязвам крайници.
Окървавен, куцукащ, подпрян на теслата и с измъкнато рамо, с едно ухо и един крайник по-малко, се изправям против обичаната ми.
– Ето ме. Най-после прекосих. Погледна ме, погледнах те, влюбих се. Платих всякаква цена за теб. В любовта и войната всичко е разрешено. Жертвите нямат значение за мен. Струваха си, тъй като по този начин те срещнах и ще можем да продължим заедно… Завинаги заедно…
Тя ме поглежда и прави неволна мимика.
– Така не, по този начин не искам… На мен ми харесваше, когато беше цялостен.
От „ Приказки за размисъл ”, Хорхе Букай
Картини: Edvard Munch, „ Separation ”, Munch Museum - Wikimedia Commons
