Само два месеца след свалянето му от партийния връх бившият

Само два месеца след свалянето му от партийния връх някогашният Първи се оказва ВИП задържан, против който прокуратурата насочва допустимо най-тежките обвинявания и в идващите 7 години води против него пет каузи с особена социална значителност, написа Епицентър.

Снимките на задържания Живков дълги години са на първите страните на вестниците, а мегапроцесът против някогашния държавен глава е гръмък и демонстративен. На 18 януари 1990 година e издадена заповед за арестуването на Живков. Същият ден той е отведен на „ Развигор “, където е упрекнат в редица закононарушения, включително в „ подбуждане към национална омраза.

Още на другия ден Главният прокурор Евтим Стоименов утвърждава така наречен „ План на разследването”, отпечатан в един образец и координиран с началника на Главно следствено ръководство при Министерство на вътрешните работи военачалник Леонид Кацамунски и началника на Националната работа за отбрана на Конституцията при Министерство на вътрешните работи военачалник Красимир Саманджиев.

Като непосредствени ръководители на разследваното са били избрани зам. -главният прокурор Атанас Атанасов и зам. -началникът на Главно следствено ръководство военачалник Богдан Калчев. Събирането и обработването на доказателствата е било предоставено на 18 следователи. Изготвянето на обвинителния акт е предоставено на пет прокурори: Петьо Платиканов, Георги Георгиев, Христо Христов, Еньо Бакалов и Иван Ралев.

Обвинител по скандалното мегадело № 1 против Тодор Живков е Красимир Жеков. Много прокурори преди него се отхвърлят да поемат делото, тъй като виждат неговата неплатежоспособност. На 6 август 1990 година прокурорът Г. Георгиев изготвя така наречен „ Частично заключително разпореждане за преустановяване на следствието”, след което подава оставка и напусна системата на Прокуратурата.

По-късно се оказа, че същото мнение поддържат и останалите трима прокурори, заради което така наречен „ Заключение за предаване на съд” е подписано единствено от Петьо Платиканов.

Адвокати на Живков в дългите процеси са Рени Цанова и Даниела Доковска.

През 1990 година е формирано Дело № 1 за насилствената промяна на имената на българските турци и насилственото им изселване от 1984 година до 1989 година В интервала до 1998 година Върховният съд връща делото 4 пъти за доразследване във Военната прокуратура.

През юли 1990 година мярката за неотклонение е сменена с домакински арест.

През 1990 година Живков е упрекнат и за превишаване на правата в качеството си на държавен глава на Народна република България за интервала от 1962 година до 1989 година по така наречен дело „ Фонд Москва “ (Дело № 2) за подкрепяне на интернационалното комунистическо придвижване.

Привлечен е като обвинен и по Дело №3 дружно с още 21 някогашни заместник-председатели на Министерския съвет и секретари на Централен комитет на Българска комунистическа партия за разпределяне на несъбираеми заеми и помощи на разрастващи се страни и комунистически партии, с което е ощетил държавния бюджет.

На 25 февруари 1991 година стартира мегапроцесът по Дело № 4 против Тодор Живков за нелегално разпределяне на жилища, коли и представителни пари от Управление безопасност и охрана (Пето управление н. Същият ден Тодор Живков е въведен в правосъдната зала като обвиняем по обвиняване, поддържано от прокурора Красимир Жеков.

Обвинителният акт съдържа 74 страници, подредени в 7 раздели; като „ очевидци на обвинението” публично са били вписани и призовани 248 души, а през идващите две години на разигравания спектакъл като такива гастролират на първо място хора на артистичния свят и на бившето Политбюро.

Заедно с Живков на подсъдимата пейка е изправен и Милко Балев.

Живков е упрекнат, че за интервала от 1962 година до 10 ноември 1989 година, като първи секретар и общоприет секретар на Централен комитет на Българска комунистическа партия, ръководител на Министерския съвет и ръководител на Държавния съвет е превишил властта и правата си за да набави за себе си и други лица полза за 26 516 039 лева

Обвинението против Милко Балев е, че за интервала 1978-1986 година посредством потребление на документи с погрешно наличие от разнообразни издателства е получил без правно съображение 39 392 лева

Още в самото начало на правосъдното разглеждане на делото Тодор Живков декларира, че не е отговорен за нищо, че не съществуват никакви доказателства против него, че обвиняването е скалъпено от така наречен „ Комисия по деформациите”, отпред на която стои Андрей Луканов, и че тяхната тактика е първо да насочат обвиняване, след това в продължение на доста години да търсят доказателства, след което да приключат делото.

На 4 септември 1992 година Върховният съд признава Тодор Живков за отговорен и го осъжда на 7 години отнемане от независимост и да върне на страната 7 млн. лв.. Казват, че съдийката се разплакала, преди да произнесе „ отговорен “ за някогашния Първи. Така Тодор Живков става първият български държавен глава, наказан за злоупотреби със служебното си състояние. Присъдата от 7 години отнемане от независимост е наложена за ощетяване на страната с 21 010 380 лева, изхарчени за разпределяне на жилища на 72 души, за покупката на 67 коли за потребностите на Управлението за сигурност и защита (УБО) при Министерство на вътрешните работи, и за храни и представителни потребности на държавния уред.

От седемчленния първоинстанционен правосъден състав присъдата е подписана с „ изключително мнение” от трима адвокати – Кръстьо Петров (който съвсем незабавно по-късно бе пенсиониран), Христо Павлов и Константин Константинов.

Защитата на Живков – адвокатката Рени Цанова, се отдръпва от по-натътъшно присъединяване в процеса, като съобщи, че не желае да придава с присъединяване си правомерност на подобен жесток развой, а адвокатката Даниела Доковска апелира присъдата, като акцентира аргумента, че президентът може да дава отговор единствено за държавна измяна, само че не и за други действия, заради което присъдата е постановена в нарушаване на материалния закон, а и при голям брой основни нарушавания на процесуалния закон.

На 28 октомври 1993 година петчленен състав на Второинстанционния съд (с ръководител Мелкон Мелконян и членове Румен Ненков, Савка Стоянова, Иван Недев и Веселин Ангелов) прегледа делото и на 18 януари 1994 година афишира решението си, с което удостоверява присъдата на Тодор Живков, понижава я на 1 година и 6 месеци и трансформира в условна присъдата на Милко Балев.

Същият ден съдията-докладчик Румен Ненков декларира пред медиите, че е приложил закона и ще спи умерено, а Тодор Живков към този момент може да разчита само на „ президентска милост”.

От своя страна Живков афишира, че нито ще желае, нито ще одобри опрощение, тъй като такова се дава единствено на направилите закононарушение, а той не е направил такова.

През януари 1994 година присъдата е доказана. Второинстанционната присъда също по този начин бе подписана с „ изключително мнение” – съдията Веселин Ангелов приема, че като държавен глава Тодор Живков не може да бъде съден за друго, с изключение на за държавна измяна.

Макар че присъдата на Тодор Живков влиза в действие, той не е насочен в пандиза, защото на 2 февруари 1994 година Главната прокуратура отсрочва осъществяването ѝ „ по здравословни причини”.

На 15 септември 1995 година Общото заседание на наказателните колегии на Върховния съд преглежда делото и пред 23-мата съдии Тодор Живков декларира, че застава пред българския съд за финален път, след което ще застане пред Международния съд в Стразбург, само че въпреки всичко се надява, че до такава степен няма да се стигне. Тогавашният Главен прокурор Евтим Стоименов прави особено изказване пред Българската телеграфна организация, с което оповестява, че правосъдният развой против Тодор Живков е бил формиран като артикул на развихрилата се политическа еуфория след 10 ноември 1989 година, и извършения върху прокуратурата мощен публичен напън.

Подчертава, че още на третия месец след образуването на делото е бил открит документ от 1971 година, който изцяло оневинявал Тодор Живков, само че че той, като Главен прокурор, не се бил решил да приключи делото и решил да остави въпроса да се взема решение обществено в съда.

И откакто въпреки всичко разбирал, че не може да извършва тежките задания, които публичният напън поставял върху длъжността му, той подава оставка.

На 9 февруари 1996 година Общото заседание на наказателните колегии на Върховния съд, председателствувано от военачалник Николай Чирипов, оповестява решение, с което признава на Тодор Живков статут на някогашен държавен глава и приключва делото против него.

И двамата с Милко Балев са оправдани заради липса на доказателства и чуват в залата: Невинни по всички обвинявания Три години преди този момент, на 8 юни 1993 година е формирано Дело № 5 за така наречен „ лагери на гибелта “, което има същия край.

След гибелта на 5 август 1998 година всички обвинявания против Живков отпадат.

Месец след края на мегапроцеса против Живков, прокурорът Красимир Жеков упорства да го освободят от служба. Според него обстоятелствата са били точни, само че все пак не се стига до неоправдателна присъда. След като Живков и Балев биват оневинени, Красимир Жеков напуща столицата с чуствата за неуспех, и се открива в Пазарджик, където умира през 2013 година с пенсия от 385 лв. – прикрепен от тежка болест на легло, изолиран и пропуснат от света. „ Да съдиш човек, който е част от историята на България и най-сетне да се окаже, че всичко, което си правил, с цел да го обвиниш, е било провал… Това не е дребен удар “, споделя прокурорът Жеков, година преди да си отиде от този свят.

В книгата си „ Мемоари” някогашният Първи дава подробни пояснения към неоправдателната си присъда и петте каузи против себе си. Той неведнъж повтаря, че процесът против него е политическа поръчка, от която изгода имат всички партии. Живков загатва, че тя е направена от Горбачов и Андрей Луканов. Той назовава привличането като обвинен Милко Балев в делото комично. „ На народа трябваше да се покаже, че се касае за „ голям” развой. А целта беше определена доста удачно”, написа Живков.

Според него присъдата е целяла да се родят недостойните политическите недоносчета след 10-ти ноември. Дори е предизвестява политиците по това време, че с сходни каузи връщат България в годините на Втората международна война.

„ Това бе скърпен, срамен, замърсен развой против някогашния държавен глава на България. Процес, който е срам за правосъдната власт. Позор за България…

Отстоява се и се обосновава също по този начин тезата, че този развой по начало е неплатежоспособен, защото е развой против държавен глава.

Тоест – развой против институцията, която съм символизирал. Не могат да ме съдят като държавен глава. И те се хванаха за неща, които са избрани от устава на партията. А там съдът и прокурорът не могат да се месят. Мен ме съдиха за нарушаване на партийния правилник. В устава беше необятно застъпен груповият способ на ръководство”, написа в записките си някогашният Първи, като загатва на няколко пъти, че откакто той е наказан, по тази логичност би трябвало да бъдат подведени под правосъдна отговорност и останалите от управлението на Българска комунистическа партия.

„ Аз подписвах решения на Секретариата, които в действителност конкретизираха решения на Политбюро. Така че подписът ми означаваше, че това е решено в Централен комитет или в политбюро. Повече от седем години пребивавам в насилствена изолираност под арест. Моето здраве е разрушено. Но нито заболяванията ми, нито присъдата против мен завладява моите мисли. По време на едно от съвещанията на Наказателния състав, председателката Стефанка Стоянова се е разплакала след взетото решение за моята присъда, споделяйки „ Какво да върша?! И аз би трябвало да работя! Не изпитвам завист на Стефанка Стоянова. Дано най-малко сънят им може да бъде спокоен. А за съвестта – не зная. Съдбата ще отреди своето…”, написа още Живков.

Последните думи на Живков по делото той разгласява в книгата на починалата към този момент журналистка Невена Шевалиева „ Тодор Живков против някои лъжи”.

„ Госпожи и господа съдии, надълбоко имам вяра, че вие ще произнесете вашата присъда в сходство със закона. Вие съдите един държавен глава на България. Аз мисля, че на всички излиза наяве, че в никакъв случай не съм допускал персонална изгода и персонална полза в моя умишлен живот.

Оглеждайки изминатия път, имам цялостното съображение изрично да заявя, че не се срамя от този път. Аз не съм правил закононарушение. Целия си умишлен живот посветих на добруването на България и българския народ. А в случай че в този момент е належащо някой да се принесе в изкупителна жертва, с цел да се обезпечи мирът и спокойствието в България, не се тревожа от това да бъда аз.

Ако с една неоправдателна присъда над мен ще настане мир, успокоение и благоденствие за българския народ, бъдете сигурни, че аз ще се съглася на това. Дали ще спре обаче този мъчителен развой, който е обхванал тялото на България?

Ако този развой продължи, наближава времето, когато народът ще остане без самун и без чест. От вашата присъда, уважаеми съдии, зависи, дали българският народ ще живее с достолепие, или ще бъде хвърлен в бясната конкуренция на преследването и заличаването.