Прощават ми. Щастлива съм… ♥ Петя ДУБАРОВА
„ Сълзата – тя пристигна напряко като истина. Аз усещам по какъв начин се топи дребното й сърчице и доближава устните. По лицето ми свети нейната сребърна пътечка – най-нямото мое самопризнание – отговорна съм аз. “
(Петя Дубарова на 13 г.)
♥ История на едно изпитване
Една сълза – като смъртно ранена сребърна мушица се плъзва по лицето ми. Изпива добродушно тебеширения прахуляк, посипал бузите, и побелява като тъгата на очите ми. Тя като че ли идва напряко от зениците. Там, от най-голямата дълбочина на погледа, от мястото, където се гушат като мънички светли съзвездия тайните. Кой бе виновният?
Аз зная – тебеширът. Той беше и подправен, и противен, а мъчеше се да наподобява на кристалче морска сол. Как сипна по ръката ми прашеца си! И аз му повярвах. Усмихнах му се. Пред мен задачата стоеше побеляла от обида…
Усмихвах се…
Дали прозорецът! Аз помня – той ме гледаше с очите на момче под кичур от лъчи. През светлата му плът видях по какъв начин маха ми хотел „ България ”. Повярвах му. Усмихнах се. Как тази хубава магьосница – далечината – бе трансформирала моя голям хотел в изящна играчка. О, по какъв начин всеки от прозорците беше като че ли блестяща люспа слюда…
Кой бе виновният?
Да. Слънцето. То беше като златна лъвска глава, постепенно потъмняваше и гордата му грива добиваше цвета на остаряло злато.
Тебеширът заплака в ръцете ми. Бях го не запомнила. Прахът полепна от сълзите му по дланите ми.
Задачата ме молеше. През цифрите й пробягваха последни „ слънчеви лястовици ” и й се надсмиваха.
Тогава стана страшното. Внезапно рукна вятърът. Да, блъсна прозорците и рукна. Засилен, от катедрата задуха из тетрадките, разклати абажурите. Той мене, мене търсеше. Когато ме съзря на дъската – засмяна, тебеширена, – задъха се в косите ми, разроши ги, изду ръкавите ми като сини балони. Престилката ми стана цяла вятърна и като че ли потъмня. Той дърпаше ме някъде. Къде? С него бих отишла постоянно, навсякъде…
Но…
Задачата ме молеше.
Аз би трябвало да остана.
И той разбра. Утихна. Плачеше. След момент още веднъж стана заплашителен. Заблъска по прозорците. Дъската онемя. Трепереше и цифрите изгубиха очертанията си.
Отиде си. Мълчеше стаята. Аз бях напълно сама. Изгаснал бе хотел „ България ”. Прозорецът ме мразеше.
Цифрите се съвземаха. Те скочиха. Задърпаха косите ми, забодоха очите ми, заудряха ме, страшни и озъбени, афектирани.
Аз усещах по какъв начин пъплят по гърба ми като мравки… Болеше ме.
Сълзата. Тя пристигна напряко от най-дълбокото на погледа – от зеницата, от мястото, където като дребни топли съзвездия се гушат тайните.
Сълзата – тя пристигна напряко като истина. Аз усещам по какъв начин се топи дребното й сърчице и доближава устните. По лицето ми свети нейната сребърна пътечка – най-нямото мое самопризнание – отговорна съм аз.
Разбраха ме прозорците – притихнаха. Притихна в светлините си хотел „ България ”.
Задачата остана нерешена. Но тя не ми се сърди повече.
Прощават ми. Щастлива съм. Бележникът ми тръпне от позор, само че аз съм щастлива, че отново имам своя хотел „ България ”, вятъра, който ме обича, и прозорец с взор на момче. Те ще гледат постоянно, когато съм изпитвана, ще броят всяка моя крачка към дъската и ще трансформират в дребен празник всяко мое изпитване.
1976 година
Снимка: Петя Дубарова на 13 година, bg.wikipedia.org
