Ще се влюбя отново, но този път няма да е в теб
Съжалявам, само че пропиля своя късмет. Ще продължа напред. Без теб…
Бяхме идеални един за различен. Или най-малко аз си мислех по този начин. Защото бях глупава. И наивна. Защото имах вяра на думите ти. И затварях очите си за постъпките ти. Защото имах вяра на обещанията ти. Обещания, които в никакъв случай не си имал желание да изпълниш…
Не мога да не упреквам и себе си. За това, че не се вслушвах в гласа на разсъдъка си. Защото надълбоко в мен той ми нашепваше, че не си положителният избор за мен. Казваше ми, че най-после ще бъда излъгана и засегната. Но аз взех решение да не го чувам. Реших да избера самозаблудата пред мъчителната истина.
Да, имаше доста знаци, които ясно ми споделяха, че би трябвало да си потегли. Но аз избирах да се върна. Избирах да отворя ръцете и сърцето си за теб и да ти простя. Приемах абсолютно всичко в теб – и неприятното наред с положителното. И единственото, което желаех, беше да си същински до мен. Да ме допуснеш в сърцето си по този начин, както аз те позволих в моето. Но вместо това, ти беше ту гальовен, ту леден. Попарваше всеки мой опит да направя нова крачка към теб. Поставяше бариери посред ни. Бягаше. Връщаше се за малко и отново се отдалечаваше. И нито един път не се запита по какъв начин всичко това ми се отразяваше. Нито един път не се замисли за това, че ме караше да страдам…
Винаги бях на последно място в листата ти с цели. Преглъщах, одобрявах, правех взаимни отстъпки, въпреки да знаех, че това просто не съм аз. Защо го правех ли? Защото те обичах…
И все пак, когато всичко свърши, ти ми липсваше. Липсваше ми бъдещето, което ми обещаваше. Липсваше ми самозаблудата, че един ден ще бъдем това, което имах вяра, че сме… Липсваше ми да те имам в живота си. Казвах си, че е по-добре да си щастлив от време на време, в сравнение с да си трагичен от самото начало. И днес се пробвам да си простя за това… За това, че се пробвах да те върна, въпреки да знаех, че не би трябвало. За това, че ме беше боязън да продължа напред. За това, че бях станала зависима… от лъжовната визия за това какво можеше да бъде нашата обич.
След това ти бях ядосана. За всички неистини. За всички неспазени обещания. За всичкото пропиляно време. За това, че в никакъв случай не се извини. А най-после даже ме упрекна – че не те разбирам, че съм постоянно недоволна, че не знам какво желая. Аз знаех какво желая. Исках почитание. Исках същинска обич. Исках човек, на който да мога да разгадавам.
Днес към този момент не съм ти ядосана. Защото разбрах, че гневът ме дърпа обратно, към теб. Към предишното и болката. Към това, което беше съществувало единствено в главата ми. И по тази причина избрах да се освободя от гнева и да продължа.
По-силна съм, по-мъдра съм, по-себе си съм. Вече знам какво желая и какво заслужавам. И какво не бих преглътнала и търпяла още веднъж. Бурята мина и пречисти мозъка и сърцето ми от теб. Пречисти ме и ме направи нова.
Затова през днешния ден имам вяра, че още веднъж ще се влюбя. Но този път няма да е в теб. Ще се влюбя в мъж, който преценява всяко свое деяние с мен, тъй като не желае да ме нарани. Мъж, който ще ме избира още веднъж и още веднъж и който ще ми разрешава да предпочитам него. Мъж, какъвто не беше ти…
