Съдба, недей да ме залъгваш с части. Дай всичко. Здрав

„ Съдба, недей да ме залъгваш с елементи.
Дай всичко. Здрав е моят тил.
Не желая нито половинка благополучие,
не желая нито половинка тъга! ”
(От „ Не мога да претърпявам половини!… ”)

Поетът е метафора на индивида. Всички хора, които се раждат на земята са трагични - поради това, че би трябвало да умрат. Всяка крачка, която човек прави на тази земя, е крачка към гробището. Дори когато детето прохожда, то прави крачка към гибелта. Тоест, безусловно щастливи хора няма. Щастието е нещо мимолетно, не съществува непрекъснато благополучие. И всичко е релативно.

Поетът събира в себе си всичкото страдалчество и го изрича. Затова поетът наподобява по-нещастен от другите - тъй като той е сгъстена метафора на индивида! Той претърпява освен своята болежка, а и болката на всички останали - другояче в никакъв случай не би могъл да е огромен стихотворец... Това се отнася освен за поетите, а и за писателите естествено. Да вземем Гогол - той е чувствал болката на дребния човек, чиновника, на който са откраднали шинела... Всеки има своя откраднат шинел, нещото, което му е отнето - от хората или в последна сметка от самия живот. Ако щете даже животът е оня шинел, който гибелта ни лишава с безжалостна ръка.

Има доста нещастни хора - болшинството хора обичат това, което могат да купят с пари. Но има и по-щастливи хора - тези, които обичат това, от което печелят парите си, да вземем за пример, своята работа... Много селяни да вземем за пример обичат своя труд - те беседват с конете, както прелестно е разказал Чехов в “Тъга ”, с пшеницата, със земята, с небето, с облаците, с времето... И са радостни.

Завистта обаче е нещо ужасно! Богатият човек да вземем за пример постоянно е доста злорад. Ще попитате - защо да завижда? Ами за нещо друго, което му липсва. А най-страшната категория са бездарните хора, които завиждат на надарените.
(От изявление с Евтушенко)

Автобиография на поета са неговите стихотворения. Всичко останало е единствено коментар към автобиографията. Поетът е стихотворец само тогава, когато целият е като на длан пред читателя с всичките си усеща, мисли и действия.

За да има право да написа безпощадно заслужено за другите, поетът е задължен да написа безпощадно заслужено и за себе си. Когато личността на поета се раздели на действителна и поетическа, това неизбежно води до креативно самоубийство.

Когато животът на станалия търговец на плебеи Артюр Рембо тръгнал обратно на ранните му поетически идеали, той спрял да написа стихотворения. Но това въпреки всичко е бил почтен излаз.

За страдание, когато животът на доста поети тръгне в прорез с поезията, те не престават да пишат, представяйки се не за такива, каквито са в реалност. Но на тях единствено им се коства, че пишат стихотворения. Поезията не може да бъде излъгана. И поезията ги изоставя. Поезията е отмъстителна жена: не прости лъжата.

Тя не прости и полуистината. Има хора, които се гордеят, че през целия си живот не са споделили нито една лъжлива дума. Но дано всеки от тях се запита какъв брой пъти не е споделил истината, предпочитайки комфортното за себе си безмълвие.

...В поезията недомлъвките за себе си неизбежно се трансформират в недомлъвки за всички други хора, недомлъвки за техните страдания и премеждия.

Майка ми, която се е родила в Сибир, не беше толкоз ерудирана като татко ми, само че знаеше доста добре какво е това земя и какво е това труд.

И аз съм признателен на татко ми, че ме научи от детските години на обич към книгите, а на майка ми, че ме научи на обич към земята и труда. Вероятно до края на живота си ще се усещам полуинтелигент-полуселянин.

Зная, че първото събитие може би ме лимитира, само че по тази причина пък съм сигурен, че второто постоянно ме избавя от недостойната форма на интелигентността - снобизма.

Благодарение на татко ми се научих да чета и да пиша още на шест години и на осем години четях на един мирис и безсистемно Дюма, Флобер, Шилер, Балзак, Данте, Мопасан, Толстой, Бокачо, Шекспир, Гайдар, Джек Лондон, Сервантес и Уелс. В главата ми беше невъобразима бърканица. Живеех в измамлив свят, без да виждам никого и нищо в близост.

Даже не забелязах, че моите родители са се разделили и непрестанно крият това от мене...

Мама не искаше да стана стихотворец.

Не тъй като не разбираше от лирика, а тъй като твърдо знаеше едно: поетът е нещо неустроено, неблагополучно, колебаещо се, страдащо. Трагични са били орисите на съвсем всички съветски поети: Пушкин и Лермонтов са били убити на двубой, животът на Блок, горящ себе си през нощите на възторг, е бил в действителност самоубийство, Есенин се е обесил, Маяковски се е прострелял. Мама не ми говореше, само че несъмнено, е знаела за гибелта на доста поети в сталинските лагери. Всичко това я караше да се опасява от моя предстоящ път на стихотворец, караше я да къса моите тетрадки със стихотворения и да ме увещава да се заема с нещо, както се показваше, по-сериозно.

Но най-сериозното ми се струваше точно това. И аз продължавах да пиша с упоритостта на дребен умоповреден човек.

За вдъхновителите и учителите в живота му

Барлас беше за мене жива библиотека. Той ми откри първоосновите на актуалната философия. Откри ми, че съществува Хемингуей. Чак в този момент Хемингуей се издава в Русия в милиони тиражи. Тогава книгите му бяха библиографска необичайност. " Сбогом на оръжията ", " Фиеста ", " Да имаш или да нямаш " и " Снеговете на Килиманджаро " ме потресоха с крайната си сбитост и с някакво съсредоточено геройство.

По-късно обичана книга на Хемингуей ми стана " За кого бие камбаната ". Някои хора на Запад считат, че този разказ е вторичен. Може би съм прекомерно привързан, само че облиците на старицата и девойката и до през днешния ден ми се костват едни от най-проникновените облици в международната литература. А обликът на Марти, поставящ гениално казуса, че фанатиците, дори при цялата им справедлива почтеност, постоянно стават нарушители! В този облик е предусетено доста, което се е случило след това в историята...

Барлас ми откри също библиографско редките по това време книги на толкоз разнообразни писатели като Хамсун, Джойс, Пруст, Стайнбек, Фокнър, Екзюпери...

Бях обаян от съвсем библейската метафоричност на " Така рече Заратустра " на Ницше и бях покъртен, когато разбрах, че книгите на Ницше са били употребявани като идейно оръжие от фашистите.

Смаза ме с духовната си висота " Вълшебната планина " на Томас Ман, построена като с камъни от страданията на човечеството. Опивах се от размаха на Уитмън, от буйството на Рембо, от изразителността на Верхарн, от разголения трагизъм на Бодлер, от магьосничеството на Верлен, от изтънчеността на Рилке и от страшните видения на Елиот...

Класиците на съветската литература, които ми изглеждаха скучни поради неумелото преподаване в учебно заведение, се превръщаха за мене в близки, живи хора. Тежките като гранитни блокове изречения на Толстой, меките като есенни листа изречения на Чехов, трептящите като стенещи в нощта телеграфни жици изречения на Достоевски за първи път ми се разкриха с хубостта на своя език и с дълбочината на своята плътност.

Омръзналият ми в учебно заведение като всекидневна елдова каша Пушкин разруши с млад радостен пестник стъклото на формалния си портрет и излезе при мене от рамката закачлив, дръзновен, с мирис на сняг и шампанско. Неговият драматичен антидвойник Лермонтов изскочи при мене от страниците на христоматиите върху пенест кон, с бурка, лъхаща на Кавказ и барут. Заобиколените от тъмни сенки оракулски очи на Блок, комплицирано крещящите детскосини очи на Есенин, метежно насмешливите и в това време горчиво излъгани очи на Маяковски ме погледнаха от близко.

Тогава не разбирах Пастернак. За мене той беше прекомерно комплициран и аз губех нишката на мисълта си в хаоса на неговите облици. Барлас ми четеше по няколко пъти негови стихотворения, с голямо самообладание. И обясняваше, тълкуваше. Много се изтезавах, че не разбирам нищо. Винаги ми е била непозната високомерната поза на хората, които неразбирайки един или различен художник, упрекват за това не себе си, а него.

И с мене се случи знамение - Пастернак внезапно ми стана явен и от този момент ми се коства един от най-простите, като небето и земята, поети.

Така това беше началото на моето литературно обучение с дарен ми от ориста прелестен преподавател.

Евгений Евтушенко

Снимки: novostimira.net, irkipedia.ru, dagzhizn.ru