Писателски опити с музикални илюстрации на Ицках Финци
Събота, малко преди 19 ч. Зад дома на културата " Изгрев " в квартал Дружба има спонтанна сцена. Пред нея на столчета са насадяли към десетина души. Залезът остава собствен отпечатък с мека оранжева светлина, а лекият бриз отвява загатна за горещия ден. От незнайно къде се появява възрастен мъж с черно сако и бяла риза.
" Ще го ударим на свирня, в случай че стане мрачно и не може да чета ", споделя Ицках Финци, мъжът с черното сако и бяла риза, който се е появил доскоро. Той ще прочете някои свои произведения, а в паузите ще свири на цигулка. Постепенно към сцената се събраха повече хора, даже инцидентните минувачи спираха и се заслушваха.
" Дневник " разгласява първия прочетен роман, а във видеото може да чуете останалото.
Трамвайни истории
Вече бях артист в спектакъл " София ". След шестте години в малкия екран. Вече бях се показвал по малкия екран, бях играл във филми, возех се всеки ден на трамвай номер три - от Женския пазар до канала, пресичащ бул. " Владимир Заимов ", в този момент " Янко Сакъзов ". Няколко пъти се беше случило трамвай, внезапно да спре посредата сред две спирки и ватманът да ми прави знак с ръка в смисъл: " качвай се, спирам ".
© Николай Дойчинов
Защото ме е видял по какъв начин търча към спирката. Качвам се, започваше диалог. Един път ватманът се оказа публицист. Получих доста детайлности за написаното от него, само че още неиздадено. Разглезен от такива жестове, взех да си разрешавам самичък да опитвам дали не мога да спра трамвай. Вглеждах се във ватмана на приближаващия трамвай, застанал покрай релсите и правех запитваща физиономия. Да, от време на време спираха и аз се качвах.
Веднъж отново закъснявах за работа. Аз постоянно закъснявах. Но този път беше прекомерно. Бяхме длъжни да сме в театъра един час преди представлението, а до началото този път оставаха пет - шест минути. Изчислих, че със скоростта, с която пътуваме, няма да стигна за повдигането на завесата, гримирането се отменяше, а обличането на костюма можеше да стане и по пътя от гримьорната до сцената. Возих се до ватманката. Този трамвай беше от старите. Те нямаха кабинка с врата за лидера. Пресрамих се и споделих тихичко:
- Другарко – такова беше формалното послание – аз съм артист и закъснявам за зрелище. Няма ли опция да карате малко по-бързо?
- Сега да катастрофирам ли поради вас? - отвърна тя. Но ускори, по този начин ми се стори.Веднъж, беше ранна зима, разхождах си кучето. На площад Възраждане, напълно не на спирката спря трамвай. Отвори се прозорец и ватманката ме предложения да се кача.
- Аз съм с куче, споделих. Тогава не позволяваха кучета в трамваите.
- Нищо – отговори тя – с кучето. И отвори автоматизираната врата.
© Николай Дойчинов
Финци не съумя да довърши прочитането на последния роман, тъй като стана мрачно
И с кучето, а то беше 30 килограмов рошав, черен, кралски пудел, се набутахме в нейната кабина. Там беше тясно, топло и потегли диалог защо ли не. Тя разпитва, аз подпитвам. Возихме се с Роко – името на кучето – до крайната спирка и след това назад. Тя спря пред нас и видя къде пребивавам. Същата зима, напълно инцидентно на същото място, същата ватманка, отново спря трамвая си. Този път бях без кучето.
Докато караше ми описа концепцията си. Тя е станала в трамвайното хранилище секретарка на комсомола. Единственият юношески съюз в България тогава и е решила на първи януари, Нова Година рано сутринта да изненада ватманите тръгващи по маршрутите си. Да изпратим с нея, всеки от тях с самун и сол и всеки дда получи от мен персонално календарче с мой автограф.
На първи януари в четири часа сутринта бях при портала на депото. Тя държеше пита самун, увита в забрадка с шевици и гаванка сол. До нас стоеше помощничката й с тесте календарчета в ръце. Трамваите един след различен излизаха от своите леговища, линиите им се съединяваха и те спираха до нас. Ватманите слизаха, отчупваха си от хляба, топваха си в сол хапката, лапваха я и дъвчейки чакаха аз да напиша нещо особено. Запитвах ги кой по какъв начин се споделя. На първата страница на тевтерчето календарче подарък от комсомола. Не усетих някой от тях да знае кой съм или да схваща за какво тъкмо аз се подписвам. Усмихваха се в леко неразбиране: " това пък, какво е в този момент? "
Помня беше студено, духаше мощен вятър. Минаха много трамваи.
Седмица по-късно на вратата у дома се позвъни. Отворих. Беше ватманката. Носеше красиво опакована кутия.
- Нашият подарък за тебе – сподели. Но нямам време за повече пояснения, вътре е написано всичко. Спряла съм долу.
И тичешком се спусна по стълбите. Отидох на прозореца – той гледа към дребния площад, на който се разделят двата необятни булеварда Христо Ботев и Стефан Стамболов. И по двата тогава вървяха трамвайни линии. Видях един трамвай, спрял по средата на площада. Беше цялостен. Тя се качи и потегли.
Не мина доста време и отново един трамвай спря измежду булеварда,докато вървях по тротоара. Пак беше ватманка. Стори ми се, че е тя.
- Не – сподели ми - като се качих и тръгнахме. Ние сме сестри. Тя кара по линията на четворката, а аз по линията на 10-цата.
Минаха години, близо до у дома срещнах комсомолската секретарка с мъжа й и трите й деца. И тя, и аз бяхме откровено радостни да се забележим. Тя ме показа на фамилията си. Мъжът й ми сподели, че в миналото дружно избирали подаръка. Беше кристална купа. И дружно се чудели какво да напишат в адреса към него.
Край на описа
" Ще го ударим на свирня, в случай че стане мрачно и не може да чета ", споделя Ицках Финци, мъжът с черното сако и бяла риза, който се е появил доскоро. Той ще прочете някои свои произведения, а в паузите ще свири на цигулка. Постепенно към сцената се събраха повече хора, даже инцидентните минувачи спираха и се заслушваха.
" Дневник " разгласява първия прочетен роман, а във видеото може да чуете останалото.
Трамвайни истории
Вече бях артист в спектакъл " София ". След шестте години в малкия екран. Вече бях се показвал по малкия екран, бях играл във филми, возех се всеки ден на трамвай номер три - от Женския пазар до канала, пресичащ бул. " Владимир Заимов ", в този момент " Янко Сакъзов ". Няколко пъти се беше случило трамвай, внезапно да спре посредата сред две спирки и ватманът да ми прави знак с ръка в смисъл: " качвай се, спирам ".
© Николай Дойчинов
Защото ме е видял по какъв начин търча към спирката. Качвам се, започваше диалог. Един път ватманът се оказа публицист. Получих доста детайлности за написаното от него, само че още неиздадено. Разглезен от такива жестове, взех да си разрешавам самичък да опитвам дали не мога да спра трамвай. Вглеждах се във ватмана на приближаващия трамвай, застанал покрай релсите и правех запитваща физиономия. Да, от време на време спираха и аз се качвах.
Веднъж отново закъснявах за работа. Аз постоянно закъснявах. Но този път беше прекомерно. Бяхме длъжни да сме в театъра един час преди представлението, а до началото този път оставаха пет - шест минути. Изчислих, че със скоростта, с която пътуваме, няма да стигна за повдигането на завесата, гримирането се отменяше, а обличането на костюма можеше да стане и по пътя от гримьорната до сцената. Возих се до ватманката. Този трамвай беше от старите. Те нямаха кабинка с врата за лидера. Пресрамих се и споделих тихичко:
- Другарко – такова беше формалното послание – аз съм артист и закъснявам за зрелище. Няма ли опция да карате малко по-бързо?
- Сега да катастрофирам ли поради вас? - отвърна тя. Но ускори, по този начин ми се стори.Веднъж, беше ранна зима, разхождах си кучето. На площад Възраждане, напълно не на спирката спря трамвай. Отвори се прозорец и ватманката ме предложения да се кача.
- Аз съм с куче, споделих. Тогава не позволяваха кучета в трамваите.
- Нищо – отговори тя – с кучето. И отвори автоматизираната врата.
© Николай Дойчинов
Финци не съумя да довърши прочитането на последния роман, тъй като стана мрачно
И с кучето, а то беше 30 килограмов рошав, черен, кралски пудел, се набутахме в нейната кабина. Там беше тясно, топло и потегли диалог защо ли не. Тя разпитва, аз подпитвам. Возихме се с Роко – името на кучето – до крайната спирка и след това назад. Тя спря пред нас и видя къде пребивавам. Същата зима, напълно инцидентно на същото място, същата ватманка, отново спря трамвая си. Този път бях без кучето.
Докато караше ми описа концепцията си. Тя е станала в трамвайното хранилище секретарка на комсомола. Единственият юношески съюз в България тогава и е решила на първи януари, Нова Година рано сутринта да изненада ватманите тръгващи по маршрутите си. Да изпратим с нея, всеки от тях с самун и сол и всеки дда получи от мен персонално календарче с мой автограф.
На първи януари в четири часа сутринта бях при портала на депото. Тя държеше пита самун, увита в забрадка с шевици и гаванка сол. До нас стоеше помощничката й с тесте календарчета в ръце. Трамваите един след различен излизаха от своите леговища, линиите им се съединяваха и те спираха до нас. Ватманите слизаха, отчупваха си от хляба, топваха си в сол хапката, лапваха я и дъвчейки чакаха аз да напиша нещо особено. Запитвах ги кой по какъв начин се споделя. На първата страница на тевтерчето календарче подарък от комсомола. Не усетих някой от тях да знае кой съм или да схваща за какво тъкмо аз се подписвам. Усмихваха се в леко неразбиране: " това пък, какво е в този момент? "
Помня беше студено, духаше мощен вятър. Минаха много трамваи.
Седмица по-късно на вратата у дома се позвъни. Отворих. Беше ватманката. Носеше красиво опакована кутия.
- Нашият подарък за тебе – сподели. Но нямам време за повече пояснения, вътре е написано всичко. Спряла съм долу.
И тичешком се спусна по стълбите. Отидох на прозореца – той гледа към дребния площад, на който се разделят двата необятни булеварда Христо Ботев и Стефан Стамболов. И по двата тогава вървяха трамвайни линии. Видях един трамвай, спрял по средата на площада. Беше цялостен. Тя се качи и потегли.
Не мина доста време и отново един трамвай спря измежду булеварда,докато вървях по тротоара. Пак беше ватманка. Стори ми се, че е тя.
- Не – сподели ми - като се качих и тръгнахме. Ние сме сестри. Тя кара по линията на четворката, а аз по линията на 10-цата.
Минаха години, близо до у дома срещнах комсомолската секретарка с мъжа й и трите й деца. И тя, и аз бяхме откровено радостни да се забележим. Тя ме показа на фамилията си. Мъжът й ми сподели, че в миналото дружно избирали подаръка. Беше кристална купа. И дружно се чудели какво да напишат в адреса към него.
Край на описа
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ