Съберете каквато и да е малка група от непознати хора

Съберете каквато и да е дребна група от непознати хора и едно от първите неща, които ще се случат, е, че един или двама бързо ще поемат ролята на водачи на групата.

Това не става по разумен път или като умишлен избор, а просто естествено, непринудено и подсъзнателно. Защо това става толкоз бързо и елементарно? Една от аргументите, несъмнено, е, че някои човеци или са по-подходящи, или по-силно от останалите желаят да бъдат водачи. Но по-основната причина е тъкмо в противоположното: множеството хора избират по-скоро да бъдат водени.

Вероятно това е най-много въпрос на леност. Да следваш е просто лесно; доста по-лесно е да си зависещ, в сравнение с водач. Няма потребност да се измъчваш поради сложни решения, да планираш надалеч напред, да проявяваш самодейност, да рискуваш да станеш неизвестен или да проявяваш огромна храброст.

Проблемът е в това, че ролята на подчинения е детска роля.

Възрастният субект е капитан на своя транспортен съд, стопанин на ориста си. Когато обаче одобри ролята на подчинени, той предава властта си на водача – предава властта над себе си и зрелостта да взема решения. Той изпада в психическа взаимозависимост от водача, както детето е подвластно от родителите си. По този метод се получава една трайна наклонност междинния субект да регресира прочувствено незабавно, откакто стане член на група.

Пораженията нараняват гордостта ни, раненото животно се ожесточава.

При здравия организъм неуспехът е тласък за самоизучаване и сдържаност. Но тъй като злият субект не може да понесе самокритиката, при крах той неизбежно по един или различен метод ще се нахвърли върху другите.

В днешно време войната е въпрос колкото на национална, толкоз и на расова горделивост.

Това, което назоваваме шовинизъм, е по-често недоброкачествен народен егоизъм, в сравнение с крепко задоволство от достиженията на културата, към която принадлежим.

Ние, хората, сме по този начин устроени, че се нуждаем от възприятие за личната ни обществена значителност.

Нищо не ни доставя по-голямо наслаждение от чувството, че сме нужни и потребни. И противоположното, нищо не провокира по-голямо обезсърчение от чувството, че сме безполезни и ненужни. Във време на дълготраен мир военните са подценени, в страната си са считани в най-хубавия случай за належащо зло, а по-често – за паразит в политиката. По време на война обаче те внезапно стават още веднъж нужни и извършват роля, която обществото счита освен за потребна, само че и за витално нужна. Презреният става воин.

Следователно, ситуацията на война освен радва боеца от кариерата, само че му носи и икономическа премия.

В спокойно време покачванията са замразени и баластът се изхвърля. Дори по предписание има намаления в чин. За да може просто да оцелее стопански и душевен в спокойно време, професионалният боен би трябвало да има морална устойчивост, доста по-висока от нормалната. Трябва да чака, незачитан и пренебрегнат, до момента в който настъпи война, когато още веднъж ще получи своето.

Отговорността му ненадейно и трагично нараства. Повишенията идват бързо. Расте заплатата, засипват го с облаги и награди. Трупат се медали. Отново той е индивидът на деня, идва краят на задълженията и отчаянието, той става неоспоримо влиятелен и важен.

При това състояние елементарният професионален боен, в случай че не умишлено, най-малко подсъзнателно, неизбежно мечтае, жадува за война.

Във войната той се осъществя. Малцина военни от изключителна големина, духовно извисени, съумяват да преодолеят могъщите естествени пристрастености на специалността си, с цел да пазят идеята на мира и да работят за нея. Но на такива рядко срещани мъченици и невъзпети герои надали имаме съображение да се надяваме. Напротив, без никаква завист и обвинявания би трябвало изрично да чакаме, че военните постоянно ще гласоподават за идеята на войната. Обратното би било хлапашки нереалистично.

Съображенията имат самобитна инерция.

Веднъж задвижени, те не престават напред, даже пред лицето на обстоятелствата. Доста труд и страдания отиват, с цел да се промени едно мнение. Този развой би трябвало да стартира или като умишлено поддържано отношение на непрекъснато подозрение и самокритичност, или като мъчително самопризнание, че това, което от самото начало сме считали за вярно, може в края на краищата и да не е.

В резултат на това настава ужас – доста неприятно положение, тъй като към този момент не знаем какво е положително и какво е неприятно, нито какъв път да поемем. Но това е и положението на неприкритост и, затова, в него се учим и израстваме. Пътят към новия, по-добър мироглед минава през преносимите пясъци на хаоса.

Ние сме това, в което имаме вяра.

Ако някой подлага на критика убежденията ми, чувството ми е, че подлага на критика мен. Ако някое от убежденията ми се окаже неправилно, значи аз съм направил неточност и визията за личното ми съвършенство е разтърсена. Хората и нациите се придържат настойчиво към отживели и изтъркани хрумвания освен тъй като смяната им изисква изпитание, само че и тъй като заради нарцисизма си не могат да позволен, че е допустимо концепциите и убежденията им да са неправилни. Те имат вяра в правотата си.

Е, ние видимо с огромна подготвеност признаваме, че не сме непогрешими, само че надълбоко в себе си сме уверени, че постоянно сме прави, изключително в случай че се радваме на власт и триумфи. Именно този вид егоизъм е наименуван от Уилям Фулбрайт „ арогантността на властта “.

Както в изборите един-единствен глас може да се окаже решителен, по този начин и духът на един непретенциозен субект може да обърне целия ход на човешката история.

Истински вярващите са наясно с това. Именно заради тази причина нищо не е по-важно от спасението на обособената човешка душа. Затова индивидът е заветен. Защото мозъкът и душата на обособения човек са бойното поле, където се води войната сред положителното и злото, където тя в последна сметка ще бъде извоювана или изгубена.

Нарцисизмът прави индивида толкоз кьорав за другите, че той може да бъде освен напълно лишен от състрадание към тях, само че и изобщо да не ги вижда.

Всеки човек е единствен и несравним. Освен в митичните показа всички ние сме обособени същества. Индивидуалната неповторимост прави от всеки човек „ Аз “, дава му обособена еднаквост.

Индивидуалният дух има свои граници. В връзките между тях ние нормално ги зачитаме. Характерно за психическото здраве и причина за него е съществуването на ясно обрисувани граници на личното его и недвусмислено признание на непознатите. Трябва да сме наясно къде свършваме ние и къде стартират другите.

Друга унищожителна форма на нарцистичната натрапчивост е симбиотичното отношение. Думата симбиоза в психиатричния й смисъл не значи взаимно преференциално общуване, а връзка на взаимно паразитиране и опустошение. В симбиотичното отношение никой от сътрудниците не може да се откъсне от другия, даже когато това би било благотворно и за двамата.

Душевното здраве изисква човешката воля да бъде подчинена на нещо по-висше от нея самата.

За да живеем почтено в този свят, би трябвало да се подчиним на някакъв принцип, който има превъзходство над моментните ни стремежи. За вярващите хора този принцип е Бог и те споделят: „ Да бъде Твоята, не моята воля. “ Но в случай че са душевно здрави, даже и невярващите умишлено или не се покоряват пред някаква „ по-висша мощ “ – била тя истина, обич, потребностите на другите или условията на действителността.

Душевното здраве е непрестанен развой на придържане към действителността непременно.

Абсолютната некадърност да се подчиниш на действителността се назовава аутизъм. Този термин произлиза от гръцката дума ауто, която значи „ себе си “. Аутистът е в незнание за същностните измерения на действителността. Такива хора безусловно живеят „ в собствен личен свят “, в който висшият владетел е тяхното его.

Групите хора са склонни да работят по същия метод, както обособените човеци – само че на едно ниво, което е по-примитивно и незряло, в сравнение с бихме могли да предположим.

Простият факт е, че всяка група непроменяемо е евентуално безсъвестна и зла досега, в който всеки обособен субект не стартира да счита себе си директно виновен за държанието на цялата група – на организма, от който е част.