С това писмо искам да дам кураж на хората, които

С това писмо желая да дам кураж на хората, които не се харесват и не обичат себе си. Някои не са дарени с красота по рождение, други се разделят с хубостта си по насила, какъвто е моят случай. Затова човек би трябвало да се вземе в ръце и да продължи напред. Аз бях на ръба да сложа завършек на живота си, към който ме върна брачният партньор ми с любовта си. Но дано да карам подред.
Минавах за много красиво момиче, усещах го по погледите на близките от дребна. Не полагах изпитание да се харесам, бях привикнала да ми се възхищават. Не се замислях, че това не е моя заслуга, а на родителите ми. Като само дете получавах всичко, което желая, станах своенравна и безотговорна. Не бях любовчийка, само че до момента в който се омъжа, имах няколко гаджета, само че или те не устояха на капризите ми и ме напускаха, или аз ги зарязвах, тъй като ми досаждаха. Единственият мъж, в който се влюбих и за който се омъжих, беше Калин.

Той не ми сваляше звезди от небето, само че жестовете и държанието му подсказваха, че мога да разгадавам на него. И се оказа, че интуицията не ме е подвела.
Месец преди сватбата нашите си купиха гарсониера в един от столичните комплекси, а ние с Калин се настанихме в фамилното жилище в центъра. Три години живяхме нехайно и бохемски. Купони, заведения, зимата на ски, лятото на море, карахме я по ергенски макар подмятанията на мама за дете. Аз се смеех и й отвръщах, че ми е рано и желая да си поживея. Сякаш съм усещала, че нещо неприятно ми следва.
Една вечер се връщахме с Калин от вилата на наши другари отвън града. Той беше пил и настоя да преспим и да тръгнем сутринта, само че нали съм си дебелоглав и обичам да се натрапвам, настоях аз да карам. Времето обаче беше неприятно, асфалтът – влажен, една кола ме заслепи, завъртяхме се, не овладях кормилото и се блъснахме в дърво. После съм изгубила схващане.

Дойдох на себе си в болничното заведение, откакто хирурзите крепко се бяха потрудили, с цел да оцелея. Това, че потрошеният ми и опериран крайник щеше вечно да остане по-къс и да куцукам, беше дребното зло. Трагедията беше нарязаното ми от счупеното предно стъкло на колата лице, което в никакъв случай нямаше да възвърне предходния си тип. Преживях няколко пластични интервенции, дълго бях опакована като ранен боец на фронта, само че когато смъкнаха бинтовете и се погледнах в огледалото, изпищях от смут. Калин седеше до мен с гипсирана лява ръка и силиконова яка на врата, опита се да ме успокои, само че аз изкрещях и той, и докторът да изчезват. Не желаех да пребивавам и никой не ми трябваше. Дори не се зарадвах, че брачният партньор ми е жив.

Следващите месеци бяха най-тежките. Калин спеше в хола, мама – в детската, т.е. в моята, когато живеех с тях. Допусках до себе си единствено нея, само че я наранявах, държах се като обезверен човек, изгубил смисъла на живота. Не понасях светлината, пердетата бяха непрекъснато спуснати, не палех лампа, а тоалетката с огледалото и всевъзможни стъклени повърхности бяха изхвърлени от стаята. Не желаех да знам коя дата е, ден ли е, или нощ, да виждам хора, да слушам гласове. Исках да умра, само че не можех да надвия страха и да се хвърля от прозореца.
Един ден, беше следобяд, при мен влезе Калин.

В първия миг не го познах в затъмнената стая, мислех, че е мама, а когато чух гласа му, се пробвах да го изгоня. Вероятно беше усетил, че това е моментът – или да ме завоюва, или да ме загуби вечно, тъй като прояви непозната до тогава неотстъпчивост и увереност. Седна до мен на леглото, стисна до болежка ръката ми и заповяда да го изслушам. Когато се кротнах, стартира да приказва безшумно, а гласът му беше напоен от деликатност. Разказа ми, че като дребен заеквал доста и децата, а след това и съучениците му се присмивали и го имитирали. Страдал толкоз, че в тийнейджърска възраст направил опит за самоубийство. Едва тогава родителите му го завели при логопед. Жената била умна, добра и по предопределение психолог. Не единствено му помогнала да оправи говора си, само че му върнала желанието за живот, откривайки му същинските неща, които носят на индивида наслада и задоволство.

Насочила го да акцентира на учението и на четенето, които са ключ към триумфа. Но най-много да обикне себе си толкоз, че да не обръща внимание на дребнавите хора, които се зареждат с насмешки, а да подари любовта си единствено на тези, които заслужават. После се наведе, целуна ме нежно и ми сподели: „ Обичам те такава, каквато си! Затова желая заран и вечер да си повтараш: Аз съм това, което съм! Останалото е суетност! “
През цялото време мълчах и ронех сълзи, само че не от болката в душата, а пречистващи, от които очевидно имах потребност. После го прегърнах и го помолих да възпламени лампата. Сгърчих се инстинктивно от светлината, а той се усмихна благо, без да се стряска от типа ми. Притисна ме нежно в обятията си и прошепна в ухото ми: „ Моля те да ме дариш с дете. Това е единственото, което липсва и на двама ни, скъпа моя! “

Само след година на бял свят се роди Силвана, която кръстихме на мен, тъй като мама сподели, че била мое копие като бебе. Дъщеря ми ме обича и харесва такава, каквато ме е видяла от мига, в който се появи на бял свят. Другия ми облик тя не познава. А с цел да не ме съпоставя с онази хубавица, каквато бях преди време, унищожих всички фотоси, на които ме има – от детството ми, до деня на злополуката. Калин ме поддържа с думите, че от предишното си коства да се помнят единствено хубавите моменти, а неприятните – да се загърбват и не помнят! Така че в този момент аз съм това, което съм с помощта на моя обичан брачен партньор, който ме научи, че би трябвало да живеем и да се обичаме, като че ли всеки ден ни е финален.
Силвия
Инфо: персонална драма