С това писмо Делон се сбогува със своята изгубена любов

С това писмо Делон се сбогува със своята изгубена обич избрала да напусне самотата на този свят.

" Гледам те по какъв начин спиш. Аз съм при теб, до твоето смъртно ложе.

Ти си облечена в дълга червено-черна туника, с бродерии на гърдите.

Мисля, че са цветя, само че не ги поглеждам. Казвам ти довиждане, най-дългото довиждане, моя кукличке. Аз постоянно те назовах по този начин. Не виждам цветята, а твоето лице и си мисля, че си красива, че може би в никакъв случай не си била толкоз красива.

Мисля си също, че за първи път в живота си те виждам толкоз ведра и спокойна. Като че ли една нежна ръка е изтрила от лицето ти всички грижи и страхове. Гледам те по какъв начин спиш. Казват ми, че си мъртва. Мисля си за теб, за мен, за нас.

Колко съм отговорен? Човек си задава този въпрос единствено пред този, който е обичал и който още обича. Това възприятие те залива, след това затихва и тогава си казваш, че не си отговорен, само че си виновен....

Аз съм виновен пред теб. Заради мен предходната нощ твоето сърце спря да бие. Заради мен, тъй като преди двайсет и пет години ме избраха за твой сътрудник в " Кристина ".

Ти пристигаше от Виена, а аз те чаках в Париж с букет цветя в ръка, който не знаех по какъв начин да държа. Продуцентите на кино лентата ми бяха споделили: " Когато я видите да слиза от самолета, приближете се към нея и й подарете цветята. " Чаках с цветята като простак измежду орда фотографи.

Ти слезе. Аз пристъпих напред. Ти попита майка си: " Кое е това момче? "

И тя отговори: " Трябва да е Ален Делон, твоят сътрудник.... " И нищо повече. Не беше влюбване от пръв взор. По-късно отидох във Виена, където се снимаше филмът. Там се влюбих безумно в теб. И ти се влюби безумно в мен. Често сме си задавали безконечния въпрос на влюбените: " Кой се влюби пръв? Ти или аз? " Брояхме едно, две, три и си отговаряхме: " Нито ти, нито аз! Влюбихме се по едно и също време! " Господи, какъв брой млади и щастливи бяхме! В края на фотосите ти споделих: " Ела да живееш с мен във Франция. " И ти незабавно ми отговори: " Искам да пребивавам с теб във Франция. " Спомняш ли си? Семейството ти, родителите ти полудяха. Цяла Австрия, цяла Германия се възмути. Нарекоха ме грабител, грабител на деца. Обвиниха ме, че съм отвлякъл " императрица Сиси ".

Аз, един, французин, който не знаеше нито дума немски. И ти, кукличке, която не знаеше и дума френски. В началото се обичахме без думи.

Гледахме се и се усмихвахме. Кукличке....А аз към този момент бях Пепе. След няколко месеца аз към момента не говорех и дума немски, само че ти към този момент говореше френски по този начин добре, че ние играехме спектакъл във Франция. Режисьор беше Висконти. Той споделяше, че си приличаме, че когато свием вежди от яд, боязън или паника, сред тях се появява едно и също V. Той го наричаше " Рембрандовото V ", споделяше, че то проличава на автопортретите на художника. Гледам те по какъв начин спиш. " Рембрандовото V " е изчезнало. Ти към този момент не се боиш, към този момент не си нащрек, тъй като към този момент никой не те преследва. Ловът свърши и ти си почиваш. Продължавам да те виждам. Познавам те по този начин добре. Зная коя си и за какво си мъртва. Познавам характера ти. Отговарям на другите, че характерът на Роми си е просто темперамент на Роми. Това е всичко. Оставете ме на мира.

Ти беше доста уязвима, тъй като беше хармонична. Дете, което доста бързо и доста рано стана звезда. И това обясняваше, от една страна, твоите прищявки, изблиците ти на яд и честата промяна на настроенията, както при децата, реакциите ти - обясними, само че мъчно предвидими и, въпреки това, твоето професионално държание. Да, само че в това време в теб живееше и детето, което не знаеше тъкмо с какво си играе. С кого. И за какво. И през тази цепнатина се промъкнаха страхът и нещастието. Така се случва, когато си Роми Шнайдер, в разцвета на своите сили и си толкоз сензитивна и темпераментна. Как да обясня на " другите " коя беше в действителност ти и кои сме ние - " актьорите "! Как да им обясня, че ние от непрекъснатото играене, интерпретиране, от влизането в непознатата кожа от време на време забравяме кои сме и се усещаме изгубени. Как да им кажа какъв брой е мъчно и каква мощ на характера и каква улегналост са нужни на човек, с цел да резервира достолепието си и да продължи да върви с високо вдигната глава! Но тази вътрешна непоклатимост къде да я намериш в този свят, в свят като нашия, в този цирк, в който ние сме жонгльори, клоуни, акробати, позлатени от светлината на прожекторите?

Ти споделяше: " В живота си не умея нищо, само че в киното мога всичко "... Не, " другите " не могат да схванат това. Не могат да схванат, че колкото по-голям артист ставаш, толкоз по-непригоден си за живота. Гарбо, Мерилин, Рита Хейуърт... И ти. И до момента в който ти си почиваш, аз заставам толкоз покрай теб, рева и викам - не, не, не, тази ужасна специалност не е за жена. Зная го, тъй като аз съм индивидът, който най-добре те познаваше и разбираше. Защото съм артист. Ние бяхме от една и съща кръвна група, моя кукличке, говорехме на еднакъв език. Но аз съм мъж. " Другите " не могат да ни схванат. Разбират ни единствено актьорите. Това е необяснимо. И когато става дума за жена като теб, те не могат да схванат, че си умряла от " това ". Казват, че си била мит... Разбира се, че да... Но " митът " е единствено една фасада, един ореол. Мит е кралят, принцът, Сиси, мадам Ано, чайката... Но вечер митът се прибира у дома. Тогава той е единствено Роми - една жена, чийто живот те не схващат, с която се отнасят неприятно и която вестниците преследват и атакуват. Тогава самотата погубва мита. Митът се трансформира в боязън. И колкото повече човек самичък осъзнава това, толкоз повече се оплита в мрежата на алкохола и успокоителните. И тази взаимозависимост става табиет, по-късно нужда. После човек към този момент не може без това и сърцето стопира, тъй като е прекомерно изтощено, с цел да бие.

Това сърце беше доста дълго измъчвано и отблъсквано. То беше сърцето на жена, която прекарва вечерите сама с чаша в ръка. Казват, че отчаянието от гибелта на Давид те е умъртвило. Не, лъжат се. То не те умъртви, то единствено те довърши. Вярно е, че споделяше на Лоран, твоя финален и превъзходен сателит в живота: " Струва ми се, че съм стигнала до дъното... " Вярно е, че искаше да живееш, тъй като обичаше живота. Вярно е също, че в събота на разсъмване ти стигна до дъното. И когато сърцето ти се пръсна, беше сама и единствено ти разбра, че това в действителност е дъното. Пиша ти напосоки. В хаос. Моя кукличке, по този начин нападателна и по този начин засегната. Случи се това, от което ти най-вече се опасяваше - извадиха персоналния ти живот на показ. Винаги беше нащрек като преследвано животно, като подгонена сърна. Ти добре знаеше, че с едната ръка ориста ти отнемаше това, което ти даваше с другата. Живяхме един до различен повече от пет години. Ти с мен. Аз с теб. Заедно. После животът...Нашият живот, който не визира никого, ни раздели. Но ние не прекъснахме връзката си. Да, тъкмо по този начин, ние се стремяхме един към различен.

После в 1968 година пристигна ред на " Басейнът ". Срещнахме се още веднъж, с цел да работим. Аз пристигнах да те взема от Германия и се срещнах с твоя наследник Давид. След нашия филм ние се чувствахме като брат и сестра. Между нас нямаше пристрастеност и всичко беше ясно. Имаше нещо по-добро: нашето кръвно другарство, приликата сред нас, думите, с които се разбирахме. След това в твоя живот имаше единствено злощастие и боязън. " Другите " ще кажат: " Каква актриса! Как майсторски играе трагични функции! " Те не знаят, че нещастието от екрана в действителност е вътре в теб. Те не схващат, че драмите от персоналния ти живот по-късно избликват в твоите функции. О, моя кукличке, тази мъчителна специалност!

Гледам те по какъв начин спиш. Вчера ти беше още жива. Отново съм самичък. И си споделям: ти ме обичаше. Аз те обичах. Знаеш, че не бих могъл да те опазя от тълпата, от вихрушката, по този начин жадна за " представление ", която толкоз те плашеше и те караше да трепериш. Прости ми. Ще дойда да те видя на следващия ден и ще бъдем сами. Моя кукличке, не преставам да те виждам. Искам да те изпия с взор и още веднъж да дублирам, че в никакъв случай не си била толкоз хубава и спокойна. Почивай си. Аз съм тук. Научих малко немски с теб. Ich liebe dich. Обичам те. Обичам те, моя кукличке. "