182 години от рождението на Стефан Караджа
С поднасяне на венци и цветя кметът на Добрич Йордан Йорданов, зам. – кметът доктор Емилия Баева и възпитаници от ОУ „ Стефан Караджа “ уважиха 182 години от рождението на героя.
Кой е Стефан Караджа и какво знаем за него?
В централна градска част наоколо до едноименното учебно заведение се извисява Паметник на огромния български бунтовник Стефан Караджа. Паметникът съставлява – Фигура в цялостен растеж, лявата ръка – изпъната сочи настрана. Дясната ръка е сложена върху втъкнат в пояса револвер. На главата четнически калпак. Той е направен от камък и мрамор. Негов създател е Асен Попов.
Днес когато означаваме 182 години от рождението на Стефан Караджа, дано си зададем въпроса Какво знаем за Стефан Караджа и неговото паметно дело?
Стефан Тодоров Димов
Стефан Карджа
11 май 1840 – 31 юли 1868
Роден в с. Ичме (дн. с. Стефан Караджово), Ямболско. Произхожда от многочисленото семейство на Тодор Димов от локалния жанр на Узунниколовци и Каля (Калина) Маринчова Згурьова от фамозния юначен жанр на Бинбеловци от с. Факия, Бургаско. Чудни разкази за минали времена дават отражение на характера му – по едно и също време радостен и витален, непослушен и сензитивен към житейските неправди. Детските и юношеските му години минават из всякакви селища на Лудогорието и Севена Добруджа, където през 1846 година се преселва фамилията му – Долно Чамурлий, Бей Дауд, Саръ Юрт, Потур, още веднъж Долно Чамурлий, Бабадашко и гр. Тулча.
Първи стъпки в учението прави през зимата на 1847-48 година при учителя Петър Николов Топ Сакал в с. Бей Дауд. На десетгодишна възраст остава без майка и е заставен да оказва помощ като овчар в препитанието на фамилията. През 1854 година продължава да учи в гр. Тулча при учителя Енчо Кузманов, който около уроците по български и гръцки език вдъхва в душата му обич към поробеното родно място. Същевременно оказва помощ в дюкяна за еминии (вид кожени обувки) на своя шурей Никола Станев и в работата на татко си като пазвантин (нощен пазач).
Навлича си омразата на турците заради това, че се е преборил с фамозния герой Гааза (Непобедимият) Плиса Пехливан. Заподозрян и в убийството на турчин, на 2 април 1862 година Стефан Караджа напуща Тулча и след къс престой във Влашко отпътува за Белград, където постъпва в Първата българска легия. С присъщата му храброст и увереност взе участие в сраженията и се отличава изключително при завладяването на Байраклъ джамия в града. В легията се среща с Васил Левски, с който го свързва другарство.
След разтурването на легията през септември 1862 година Стефан Караджа се завръща скрито в Тулча. Събира на първо време дребна чета, с която работи в региона на градовете Бабадаг и Тулча, а през 1864 година обикаля с друга чета из Стара планина. През 1865 година за няколко месеца държи гостилница в Гюргево, която е котило на другарите му хъшове, измежду които е прочут с прозвището “Караджата ”. От това време датира запознанството му с Хаджи Димитър, с който през лятото на същата година провежда нова чета, минала Дунав при Силистра и работила в Котленския Балкан. На идната година той, Х. Димитър и Жельо челник минават още веднъж Дунав с чета от двадесет души, само че се разделят и работят независимо в разнообразни региони на Стара планина. До 1867 година непрестанно кръстосва сред Румъния и България и поддържа връзка с поробените си братя. Прави опити и за основаване на комитети в някои селища, които да събират и изпращат момчета в Балкана. През 1867 година взе участие в организирането на огромна чета в гр. Олтеница и на две по-малки чети в други румънски селища, само че откакто по ред аргументи никоя от тях не съумява да премине в България, отпътува още веднъж за Белград и взе участие във Втората българска легия.
На 5 февруари 1868 година напуща Белград и се връща в Румъния. Достигнал в своето израстване като бунтовник най-високото ходило на българското национално-освободително придвижване през този интервал, той остава правилен на решението да развее бунтовното знаме в родния Балкан. И още напролет на същата година се заема дружно с Хаджи Димитър да провежда нова огромна чета, преценявайки като комфортен за задачата тогавашния исторически миг.
Стефан Караджа управлява приготовленията в регионите на градовете Браила и Гюргево. Събира към 50 души, набира 50 пушки и обилни парични помощи, провежда прехвърлянето на товарите до сборния пункт. В тези трескави дни той е неуморен. Своята неизчерпаема сила, жизнеспособност и жизнен дух предава на бъдещите си братя по оръжие. Нерядко е засегнат от държанието на непознати за ориста на отечеството свои сънародници. “От нашите богати българи нищо не би трябвало да се очаква… ” – оплаква се той на Филип Тотю – “…Като че не отиваме да пролеем кръвта си за святото родно дело, което е и тяхно и наше. ”
По време на второто стълкновение в Карапановата кория Караджата е леко ранен. Втора рана получава в третото стълкновение в местността Дълги дол, без това да се отрази на дейностите му като челник. В идващия тежък пердах в местността Канлъ дере, отпред на поделение четници, той поставя невероятни старания да пробие противниковата блокада с оглед заемането на по-добра позиция, само че това не му се отдава. Получил голям брой рани, не съумява да отстъпи в точния момент и попада в ръцете на врага.
Стефан Караджа е откаран в близкото с. Плужна. Там търновският мютесариф /окръжен управител/ Али бей му прави предложение да прикани четниците да се предадат, което той отхвърля. След това е изпратен в търновския затвор, където военният доктор на турска работа Каприел Джерахян се грижи за раните му. На 13 юли 1868 година е откаран в Русе, където против него и други хванати четници е заведен правосъден развой. Подложен на многократни разпити, в последните дни от живота си той демонстрира пред врага забележителна храброст. Не се побоява да изложи аргументите и подбудите, които принуждават него и другарите му да сграбчен оръжие за пердах с цяла империя и се трансформира във всеобщ обвинител на потисниците в България.
“Гордостта на България ”, както Захари Стоянов назовава Караджата, умира в русенския затвор. Според в. “Дунав ” той е умрял от “болестта, називаема се тетанос ”, “без да мине през губилищното място /бесилката/, отдето минаха другарите му… ” Погребан е от баба Тонка Обретенова, която през 1871 година изважда черепа му и го резервира за поколенията.
Подвигът на огромния воин е обезсмъртен с монументи в родното му село и в градовете Варна, Русе, Добрич и Силистра.
Източник/
Кой е Стефан Караджа и какво знаем за него?
В централна градска част наоколо до едноименното учебно заведение се извисява Паметник на огромния български бунтовник Стефан Караджа. Паметникът съставлява – Фигура в цялостен растеж, лявата ръка – изпъната сочи настрана. Дясната ръка е сложена върху втъкнат в пояса револвер. На главата четнически калпак. Той е направен от камък и мрамор. Негов създател е Асен Попов.
Днес когато означаваме 182 години от рождението на Стефан Караджа, дано си зададем въпроса Какво знаем за Стефан Караджа и неговото паметно дело?
Стефан Тодоров Димов
Стефан Карджа
11 май 1840 – 31 юли 1868
Роден в с. Ичме (дн. с. Стефан Караджово), Ямболско. Произхожда от многочисленото семейство на Тодор Димов от локалния жанр на Узунниколовци и Каля (Калина) Маринчова Згурьова от фамозния юначен жанр на Бинбеловци от с. Факия, Бургаско. Чудни разкази за минали времена дават отражение на характера му – по едно и също време радостен и витален, непослушен и сензитивен към житейските неправди. Детските и юношеските му години минават из всякакви селища на Лудогорието и Севена Добруджа, където през 1846 година се преселва фамилията му – Долно Чамурлий, Бей Дауд, Саръ Юрт, Потур, още веднъж Долно Чамурлий, Бабадашко и гр. Тулча.
Първи стъпки в учението прави през зимата на 1847-48 година при учителя Петър Николов Топ Сакал в с. Бей Дауд. На десетгодишна възраст остава без майка и е заставен да оказва помощ като овчар в препитанието на фамилията. През 1854 година продължава да учи в гр. Тулча при учителя Енчо Кузманов, който около уроците по български и гръцки език вдъхва в душата му обич към поробеното родно място. Същевременно оказва помощ в дюкяна за еминии (вид кожени обувки) на своя шурей Никола Станев и в работата на татко си като пазвантин (нощен пазач).
Навлича си омразата на турците заради това, че се е преборил с фамозния герой Гааза (Непобедимият) Плиса Пехливан. Заподозрян и в убийството на турчин, на 2 април 1862 година Стефан Караджа напуща Тулча и след къс престой във Влашко отпътува за Белград, където постъпва в Първата българска легия. С присъщата му храброст и увереност взе участие в сраженията и се отличава изключително при завладяването на Байраклъ джамия в града. В легията се среща с Васил Левски, с който го свързва другарство.
След разтурването на легията през септември 1862 година Стефан Караджа се завръща скрито в Тулча. Събира на първо време дребна чета, с която работи в региона на градовете Бабадаг и Тулча, а през 1864 година обикаля с друга чета из Стара планина. През 1865 година за няколко месеца държи гостилница в Гюргево, която е котило на другарите му хъшове, измежду които е прочут с прозвището “Караджата ”. От това време датира запознанството му с Хаджи Димитър, с който през лятото на същата година провежда нова чета, минала Дунав при Силистра и работила в Котленския Балкан. На идната година той, Х. Димитър и Жельо челник минават още веднъж Дунав с чета от двадесет души, само че се разделят и работят независимо в разнообразни региони на Стара планина. До 1867 година непрестанно кръстосва сред Румъния и България и поддържа връзка с поробените си братя. Прави опити и за основаване на комитети в някои селища, които да събират и изпращат момчета в Балкана. През 1867 година взе участие в организирането на огромна чета в гр. Олтеница и на две по-малки чети в други румънски селища, само че откакто по ред аргументи никоя от тях не съумява да премине в България, отпътува още веднъж за Белград и взе участие във Втората българска легия.
На 5 февруари 1868 година напуща Белград и се връща в Румъния. Достигнал в своето израстване като бунтовник най-високото ходило на българското национално-освободително придвижване през този интервал, той остава правилен на решението да развее бунтовното знаме в родния Балкан. И още напролет на същата година се заема дружно с Хаджи Димитър да провежда нова огромна чета, преценявайки като комфортен за задачата тогавашния исторически миг.
Стефан Караджа управлява приготовленията в регионите на градовете Браила и Гюргево. Събира към 50 души, набира 50 пушки и обилни парични помощи, провежда прехвърлянето на товарите до сборния пункт. В тези трескави дни той е неуморен. Своята неизчерпаема сила, жизнеспособност и жизнен дух предава на бъдещите си братя по оръжие. Нерядко е засегнат от държанието на непознати за ориста на отечеството свои сънародници. “От нашите богати българи нищо не би трябвало да се очаква… ” – оплаква се той на Филип Тотю – “…Като че не отиваме да пролеем кръвта си за святото родно дело, което е и тяхно и наше. ”
По време на второто стълкновение в Карапановата кория Караджата е леко ранен. Втора рана получава в третото стълкновение в местността Дълги дол, без това да се отрази на дейностите му като челник. В идващия тежък пердах в местността Канлъ дере, отпред на поделение четници, той поставя невероятни старания да пробие противниковата блокада с оглед заемането на по-добра позиция, само че това не му се отдава. Получил голям брой рани, не съумява да отстъпи в точния момент и попада в ръцете на врага.
Стефан Караджа е откаран в близкото с. Плужна. Там търновският мютесариф /окръжен управител/ Али бей му прави предложение да прикани четниците да се предадат, което той отхвърля. След това е изпратен в търновския затвор, където военният доктор на турска работа Каприел Джерахян се грижи за раните му. На 13 юли 1868 година е откаран в Русе, където против него и други хванати четници е заведен правосъден развой. Подложен на многократни разпити, в последните дни от живота си той демонстрира пред врага забележителна храброст. Не се побоява да изложи аргументите и подбудите, които принуждават него и другарите му да сграбчен оръжие за пердах с цяла империя и се трансформира във всеобщ обвинител на потисниците в България.
“Гордостта на България ”, както Захари Стоянов назовава Караджата, умира в русенския затвор. Според в. “Дунав ” той е умрял от “болестта, називаема се тетанос ”, “без да мине през губилищното място /бесилката/, отдето минаха другарите му… ” Погребан е от баба Тонка Обретенова, която през 1871 година изважда черепа му и го резервира за поколенията.
Подвигът на огромния воин е обезсмъртен с монументи в родното му село и в градовете Варна, Русе, Добрич и Силистра.
Източник/
Източник: novinata.bg
КОМЕНТАРИ