Из записките на една средностатистическа майка - 24/7/365 и все бързам
С един скок се озовавам в обувките. Краката ми си имат компания. Докато с едната ръка изваждам от лявата обувка щипка, стъклено топче и флашка, с другата избърсвам сополите на дребната ми щерка, които стигат до пода, когато кихне, с третата, с отработено придвижване, ѝ поставям капки, с четвъртата изтръсквам термометъра, с петата – върша чай и с шестата си поставям гланц…
Докато от самото начало подреждам на огромната какво има да прави. Не, не съм преобразяване на шесторъкия Шива, само че съм постигнала върховен пилотаж в жонглирането и даването на напътствие. Най-много ме уморява да им споделям какво ТРЯБВА да вършат.
Изми ли си зъбите, написа ли си домашните, изпи ли си антибиотика… Аз съм средностатистическа майка. На междинна възраст. С две деца. И закъснявам…
Ако не закъснявам, съм с чувството, че закъснявам.
Времето е разменна монета. Срещу него можем да получим движимости или прекарвания. Рядко и двете. Накрая обаче остават единствено прекарванията. Всеки ден си отива окончателно. И най-малкият откъслек от време е по-ценен от най-скъпия елмаз на света. От 11 години насам не разполагам с лукса да върша каквото желая, когато желая.
Най-трудно ми беше да привикна с мисълта, че времето не е мое и не е на моя страна. Отне ми към три години след раждането на първата ми щерка да го приема. Все още има дни, в които недоволството се надига изменнически. Не мога току-тъй да се откажа от себе си. Времето е недостиг. Превърнало се в най-скъпата необратима валута с постоянно неблагоприятен обменен курс. Инфлацията пораства в геометрична градация с всеки минал ден.
Най-много ме изморява конкуренцията. Майките имаме генетично заложен дедлайн за всичко. Бързаме да станем майки, след това бързаме за работа, бързаме за у дома, бързаме за ортодонт, за гинеколог… Бързаме да вземем едното от детска, другото от учебно заведение, бързаме да приготвим вечеря, бързаме да вършим секс, да не би да се разсъни бебето… Бързаме да легнем, с цел да имаме сили за изненадите на утрешния ден. Бързаме да се събудим и отново всичко от начало. Все занякъде бързаме.
Никой не ме беше предизвестил, че ще работя 24/7/365.
Осъзнавам, че в случай че спра да бързам, нещата ще се случват тъкмо толкоз бързо, колкото и когато бързам.
Бързането е авансово обречена идея. От него няма никакъв смисъл. Само уморява. Скоростта ме смазва. Аз съм хамстер на бягащо колело.
Списъкът ми с проекти за идната година има една-единствена точка – да спра да бързам, да спра да се състезавам със себе си и с времето. Мисля да не очаквам да пристигна Новата година и да стартира още от в този момент. Не е рано. Даже съм закъсняла. Защото, до момента в който бързам, животът ще изтече като в песъчлив часовник, а епитафът на надгорбната ми плоча ще гласи: „ Беше доста бърза и стигна първа до финала “.
Преди време из youtube и обществените мрежи се завъртя едно видео, може би сте го гледали, в случай че не сте…
Интервюират мъже и дами за работа:
Интервюиращият съответно дава информация за позицията и условията:
Докато от самото начало подреждам на огромната какво има да прави. Не, не съм преобразяване на шесторъкия Шива, само че съм постигнала върховен пилотаж в жонглирането и даването на напътствие. Най-много ме уморява да им споделям какво ТРЯБВА да вършат.
Изми ли си зъбите, написа ли си домашните, изпи ли си антибиотика… Аз съм средностатистическа майка. На междинна възраст. С две деца. И закъснявам…
Ако не закъснявам, съм с чувството, че закъснявам.
Времето е разменна монета. Срещу него можем да получим движимости или прекарвания. Рядко и двете. Накрая обаче остават единствено прекарванията. Всеки ден си отива окончателно. И най-малкият откъслек от време е по-ценен от най-скъпия елмаз на света. От 11 години насам не разполагам с лукса да върша каквото желая, когато желая.
Най-трудно ми беше да привикна с мисълта, че времето не е мое и не е на моя страна. Отне ми към три години след раждането на първата ми щерка да го приема. Все още има дни, в които недоволството се надига изменнически. Не мога току-тъй да се откажа от себе си. Времето е недостиг. Превърнало се в най-скъпата необратима валута с постоянно неблагоприятен обменен курс. Инфлацията пораства в геометрична градация с всеки минал ден.
Най-много ме изморява конкуренцията. Майките имаме генетично заложен дедлайн за всичко. Бързаме да станем майки, след това бързаме за работа, бързаме за у дома, бързаме за ортодонт, за гинеколог… Бързаме да вземем едното от детска, другото от учебно заведение, бързаме да приготвим вечеря, бързаме да вършим секс, да не би да се разсъни бебето… Бързаме да легнем, с цел да имаме сили за изненадите на утрешния ден. Бързаме да се събудим и отново всичко от начало. Все занякъде бързаме.
Никой не ме беше предизвестил, че ще работя 24/7/365.
Осъзнавам, че в случай че спра да бързам, нещата ще се случват тъкмо толкоз бързо, колкото и когато бързам.
Бързането е авансово обречена идея. От него няма никакъв смисъл. Само уморява. Скоростта ме смазва. Аз съм хамстер на бягащо колело.
Списъкът ми с проекти за идната година има една-единствена точка – да спра да бързам, да спра да се състезавам със себе си и с времето. Мисля да не очаквам да пристигна Новата година и да стартира още от в този момент. Не е рано. Даже съм закъсняла. Защото, до момента в който бързам, животът ще изтече като в песъчлив часовник, а епитафът на надгорбната ми плоча ще гласи: „ Беше доста бърза и стигна първа до финала “.
Преди време из youtube и обществените мрежи се завъртя едно видео, може би сте го гледали, в случай че не сте…
Интервюират мъже и дами за работа:
Интервюиращият съответно дава информация за позицията и условията:
Източник: manager.bg
КОМЕНТАРИ