С директора на Сатиричния театър Калин Сърменов разговаряме за премиерата

С шефа на Сатиричния спектакъл Калин Сърменов беседваме за премиерата на новата режисура „ Една задръстена звезда “ от Слав Тенев и Боряна Иванова, на която той е режисьор.

- В навечерието сме на новата Ви премиера „ Една задръстена звезда “. Казахте „ живеем в племенни времена ” – това доста ме впечатли. Толкова ли сме не върнали обратно във времето?

- Да, ние сме племе. Нямаме чувството за общественост, нямаме възприятието, че всеки би трябвало да способства и за обществото, и за общото богатство. Живеем с мисълта, че всеки би трябвало да оцелее и оттук-нататък, когато имаме проблем – единият е подготвен да изяде другия. И никой не желае да одобри отношението към общото за по-важно от личните си показа за света.

- А за какво стигнахме дотук?

- Върнете се години обратно и ще видите по какъв начин политици и медии се стремяха към това страната да опростее – колкото се може повече и по-бързо. Няколко генерални източника на тези водопроводи на простотията бяха пуснати да се реят умерено в обществото - телевизионни излъчвания и водещи ни чалгализираха от заран до вечер. Наляха задоволително бетон, с цел да се построи тази простота и незначителност. Превърнаха това в бизнес и съумяха да го наложат по всички правила. И това бе умишлено направено.

- Не е ли пагубно към този момент това чалгализиране на нацията, тъй като духът от бутилката е пуснат и повече не можем да се върнем?

- Не можем. Образователната система е в цялостен провал. Чух, че учителите почнали да се връщат в клас и има растеж на младите, които желаят да станат преподаватели- това е добре, само че една къща елементарно се разрушава и мъчно се гради. Ние съсипахме фамилията като съществена единица на обществото – през днешния ден по целия свят се приказва по какъв начин би трябвало да сме свободни, да сме характерности, които би трябвало да се развиват – дрън, дрън! Ние доста обичаме да гледаме непознатия модел, да го гушнем и да му се зарадваме, но дали е прекрасен или не, няма никакво значение. Като нямаш семейство, като нямаш учебно заведение, което да построява в теб система, а копираш външни обикновени образци, стигаме дотук – нито имаме просветителна система, нито имаме семейство, а имаме едно просто потомство.

Давам един образец. Една от художничките отива в магазин за долни дрехи и купува долни дрехи за актриса за зрелище. Продавачката, младо момиче, би трябвало да попълни формуляр за фактурата.
И пита: - За кого е фактурата?  Художничката дава отговор: - За Сатиричен спектакъл „ Алеко Константинов ”. Продавачката стига по надолу до графата " получил стоката ". И пита: - Алеко Константинов ли?

Как да го разясня? Това е момиче, което е приключило скоро учебно заведение. Алеко Константинов получил стоката? Ние го докарахме дотук!

Какво желаеме от този народ? Никой от тъй наречените политици до през днешния ден, без значение кой по кое време и от коя партия, не се опита да каже: „ Стоп на неналичието на учебен ценз “.

- Навремето Тодор Живков се е страхувал от постановки в този спектакъл. Има ли в този момент политици, които да се опасяват от сатирата в театъра?

- Не. Но има актьори, които се опасяват от политиците, което е по-любопитно. Направихме едно зрелище „ Сатирично кабаре ” и актьори, които играеха функции на политици, които са разпознаваеми, настоящи, ми се обаждаха по телефона, че не знаят какво да вършат. Искат им изявленията, а те не знаят какво да кажат. Това е по-страшно от другото. Предпочитам някой да ме тормози, само че аз да имам чувството, че се боря, а не да се опасявам от някой, който не ми се сърди. Никой нищо не желае от теб, а ти към този момент си напълнил гащите, памперсът от дълго време е за промяна. Това е по-страшно!
Навремето театърът се е превръщал в средище на хора, инакомислищи, през днешния ден към този момент не е по този начин. И Георги Марков е писал тук пиеси - „ Аз бях той “, имала е единствено едно зрелище.

- Което е свалено от Живков!

- Да. Тогава 1500 индивида напират в театъра и чупят прозорците, с цел да влязат. Но през днешния ден към този момент е друго, в този момент има интернет. Целият достъп до света към този момент е твой и сякаш театърът не е подобен фактор. По напълно други пътища може да се изрича мнение, театърът не е толкоз заплашителен, само че това не значи, че не би трябвало да бъдем чувствителни към времето.  Тази пиеса „ Една задръстена звезда ” е тъкмо такава - текстът е по посока на мисленето на Станислав Старатиев - с една елементарна преживелица в софийски квартал ние вършим прорез на актуалния човек. Става дума за егоизма на времето, в което живеем, за личната ни визия за света, която като че ли не можем да пренебрегнем. Така стигаме досега, в който човек е подготвен дори на ликвидиране, на крайни форми на мъчение над друго човешко създание, с цел да оцелее.

- Не мислите ли, че в този момент точно егоизмът на политиците е изведен на напред във времето и по тази причина не можем да създадем дори и държавно управление?

- Точно по този начин. И на мен доста ми хареса по какъв начин един от водачите подаде ръка на останалите, обаче никой не я пое тази ръка. Според мен има и стратегически, по-далечни цели - неслучайно не се прави държавно управление, а се размахват едни флагове - по какъв начин, който в този момент направи кабинет, е политически мъртвец след това. Това е неуместно! Тези хора си мислят, че са изпити мозъците на популацията, че като им покажеш едно шкафче, цялостно с пари, и внезапно това се трансформира в мотив. Един споделя - в този момент ще създадем три моста над Дунава с такава безочливост, че все едно ще летят до Космоса. Друг вика: „ Пускаме азерския газ “ и се снима по какъв начин върти едно жълто кормило, като че ли към този момент го пуска. Преди това същият седеше на един язовир с една пластмасова бутилка и споделяше: „ Ето, вижте, какво е станало, язовирът е източен “. А то си има ред за източване, но някой попита ли го след това за лъжата? Използват се обикновени ходове и виждаме, че те работят, което мен ме втрещява. И в това време си споделям – това е, какво желаеме ние от този свят. В цивилизованите страни хората, които носят на гърба си Европа и изобщо света, от дълго време са изживяли този елементаризъм и се борят за надграждане, до момента в който ние разрушавам. Нямам нищо срещу да победиш Бойко Борисов - махни го, само че надгради! Тогава ще те призная. Но не - да махнеш Борисов, тъй като казваш, че той краде от автомагистралите и ти да ги спреш, с цел да не се строят. Къде е награждането? Добре - той е неприятен, най-лошият, но автомагистралата правеше ли се? Правеше се! Сега прави ли се? Не се прави!

- Защо се ненавиждаме толкоз доста? Омразата е вътре в нас, против самите нас, против другите. Тази пристрастеност не можем да я потушим.

- Няма критерии. Навремето, когато идва комунизмът, има една теория, която съвсем ще изтъквам: На управителни постове да се поставят некомпетентни, само че правилни на партията хора. Давам образец с моя вуйчо, той си отиде, само че остава в историята като един от най-големите физици в света. Той работеше в Българска академия на науките, беше старши теоретичен помощник цялостен живот. Неговият началник беше активист, който нямаше нищо общо с физиката. Вуйчо сега е записан в международната физика с „ Метода на Симов “, едно проучване за твърдите тела на кристали, с което той се занимава.
Този „ метод на правилните некомпетентни “ унищожава критериите, смъква увереността на можещия. Можещият към този момент няма на какво да стъпи, знаещият се демотивира и това е най-лесният метод да го потопиш някъде. Аз по тази причина и преди време напуснах Сатирата - не желаех да ставам пияч, ядосващ се на всичко.

 

Когато нямаш критерии, нямаш ценностна система и нямаш вярно подредени цели или преднамерено подредени погрешно – край! Сцената изчезва, хората се озлобяват, започваме да приказваме за междуполови взаимоотношения, роднински, партийни и край, свършва развиването!

 

Днес това, което върша в Сатиричния спектакъл е изрично - няма другари, няма родственици, няма нищо друго, с изключение на критерии за можене и правила. Ако един път направиш компромис – край! Така даваш на можещия смисъл и светлина в тунела, а другояче ти го махаш и на негово място слагаш некадърника, тъй като ти е другар или родственик, или държанка, или не знам какво.

- Има и още нещо, което сме изгубили – покаянието.

- То е част от някакъв тип вяра. Българинът постоянно е бил безбожник. Ние сме малко сложни в това отношение, това ни е в гена – ръка да пипне, око да види. Ние приказваме за дух, духът е нещо, което да усетиш. Оттам идва и смирението. Има една гениална мисъл: Трябва да се освободиш от авансово от построените си показа, с цел да схванеш другия. Ние това не можем, оставаме на личните си показа. Буташ стената и нищо. Аз толкоз съм се изморил от това, че не ме схващат, че ми е станало втора природа да дублирам по 3-4 пъти едно и също нещо.
С композитора на тази пиеса " Една задръстена звезда " сме израснали дружно - неговият татко беше може би най-близкият човек на моя баща и сме от едно свърталище – интелектуално – допустимо е и това да оказва помощ, само че като си говорихме с него за пиесата, ми стана толкоз прелестно, приказваме на един език, разбираме се от половин дума, слушам от него неща, които аз мисля, подредени по същия метод. И си споделих: Боже, не съм самичък на този свят!

- Какво ли би написал за нашето време Алеко Константинов?

- Не би трансформирал доста от нещата, които е написал. Платон преди време е споделил: Като виждам днешната юноша, светът скоро ще се свърши. Пък не е приключил, нали? Но в последна сметка ние с теб живеем през днешния ден. Аз няма да очаквам да умра, пък след това да се събудя и да кажа: Ау, те ми оцениха картините! Много ви апелирам, светът се смени, аз желая в този момент да пребивавам и не ме интересува кой, какво, по кое време е споделил.

 

Дайте в този момент да се съберем, да си стиснем ръцете, с цел да можем да си свършим работата. Динамиката на времето е такава. Навремето Микеланджело е отделил три години, с цел да избира камък за гробницата на Медичите. Но тогава е можел да си го разреши. Днешната динамичност е неустоима - къде 3 години ще ти предпочитам камъни – те ще са ме не запомнили.

- Да се върнем на театъра? От този спектакъл са излезли най-любимите артисти на българите. Има ли през днешния ден техни наследници с магията и силата на въздействието, които носеха сатириците от златното потомство?

- Слава Богу, аз хванах една част от тях. Първият и вторият ешалон от тези артисти бяха съществено подкрепени - цяло потомство, което внушаваше почит. Има моменти, когато звездите се подреждат, планетите се подреждат на една линия и се случват вълшебства. Както преди време са били Микеланджело и Леонардо – два големи гърмежа, вилнеещи кълба. Иманеща, които не можем да разбираем.

Артистите в този спектакъл са събирани от доста разумни хора, като стартираме от Боян Дановски, минем през Жоро Мандаджиев и Радой Ралин - хората, които са образували Сатирата с доста строги критерии и цели. Тези логики ги бяха запазили до последно.

Когато аз постъпих като млад актьор, влизам в гримьорката - преди малко Парцалев си беше отишъл, сядам на неговото място, до мен е Калоянчев, до него Нейчо Попов, който също си беше отишъл. Само табелките им като видиш, се изпълваш с почит. Една година влизам в гримьорната, казам на Калянчев: 4Добър ден!, Довиждане! " Калата не ме регистрира изобщо, все едно ме няма. " Добър ден " – вятър духа, " Довиждане " – вятър духа. Една година не ме поздрави.
Първата ми основна роля я изигравам тук, подреждат се всички на първите два реда. Гледат представлението, свършва, качват се на сцената и Калата почва да ме прегръща и целува все едно сме другари от 100 години. Казвам му: Кала, аз една година те приветствам: „ Добър ден ”, „ Довиждане ”, а ти мълчиш. И той ми дава отговор: „ Какво искаш - да стана с теб другар, преди да схвана какъв брой струваш ли? Сега към този момент можем да станем другари ”.

Представяш ли си за какъв професионален морал приказваме?! Това се построява. Да, има неща от Господ, само че има и едни други, дето стъпваш на тях. Тези неща ние забравихме да ги извадим на напред във времето. Дойде демокрацията и Калата стана болшевик - " махай се отсам "! В този спектакъл такива събрания е имало, че си виках: Ако бият седесарите, аз ставам болшевик незабавно! А се знае, че съм потомствен антикомунист, моите прабаба и прародител са убити в " Белене ". Нито веднъж не съм видял Калата да закъснее, да не си е научил текста, веднъж да не се приготви - идваше пръв в театъра, разработваше ги говорния уред с упражненията от първи курс. Старателен и съзнателен. А в този момент, щракат с пръсти и желаят да станат звезди – не става по този начин!

- Примерът на предшествениците е инфекциозен.

- Репетираме с Калата една пиеса, аз играя основна роля, той – второстепенна. Идва отмора, аз потеглям към барчето и запитвам Калата желае ли нещо. И той ми дава отговор: „ Къде отиваш? Сядай да четеш книгата. Почивката не е да пиеш кафета, а да се готвиш за идната част ”. Той споделяше " книгата " на пиесата. И аз се върнах и седнах да чета. Няма отмора. А в този момент даваме отмора и те оппаа...

Още един образец. Снимаме филм, аз от дълго време не бях снимал и съм се приготвил да защитя името и престижа си. Сядам и виждам - Боже Господи, ние сме в детска градина, никой не се концентрира, никой не си знае текста – цялостна какафония. Снимаме в една кола и единият ми вика: Защо не се изпотяваш? И аз му споделям: Да седнем, да изпием едно кафе и ще ти кажа...

Тоест, има едно потомство, което неглижира специалността. Отива на снимачната площадка и каквото стане. Затова пускат манекенки и инфлуенсърки да стават актриси. Смятат, че като го гледат в профил това е елементарно.

- Като чувам всичко това, си мисля, че към този момент май към нищо нямаме почит.

- Да, нямаме респескт. Нямаме водачи. Едно общество, до момента в който не разбере, че има потребност от водачи и това не е празна дума, няма да се развие. Имаме потребност от водачи и е доста значимо кои са ни водачите. Цяла Европа и целия свят страдат от това. Като виждам и Санчес и франзузина, който не може да се отдели от майка си още, и всичките рокади с мама Меркел – какафония страшна! Икономическите ползи започнаха да командват политиката и поставят послушковци, а не хора, които ще свършат работа. И това стартира да им се връща като бумеранг, тъй като чакат от тях подвиг – какъв подвиг, едно джудже излиза стартира да ги плаши с едно алено копче и те всичките са с цялостни памперси. Това е – казусът е в лидерите- кои са, по какъв метод са станали, от кое съсловие, а едно съсловие не знае кои са положителните.

- От началото на прехода ние редовно и неуморно сриваме всички престижи. Това изчегъртване се отнася освен за политиците, само че и за престижите. В България няма никакви престижи в никоя област. Успех на пиесата! Какво се крие зад заглавието: „ Една задръстена звезда ” – доста завладяващо?

- Има басня, която не желая да издавам. Иначе, връзката със звездата по време на представлението е изцяло ясна. Звездата е в женски жанр, което е хубаво и второ, задръстването е като форма на фантазия, което е доста настояща за българина. Ние сме се задръстили, само че мечтаем за една звезда.

- Това ме подухва на мисълта за една задръстена нация.
- То е почти такова. Всички тези хора, обвързани с една елементарна преживелица, са способни да убият, с цел да оцелеят.