Руският писател Варлам Тихонович Шаламов (1907~1982) прекарва общо 17 години

Руският публицист Варлам Тихонович Шаламов (1907~1982) прекарва общо 17 години в лагерите за поправителен труд, а по-голямата част от това време – в Колима, в най-суровите условия на Севера. Неговите „ Колимски разкази “ (1954-1973) са трагични свидетелства за човешкото оцеляване в едно от най-зловещите места от системата на ГУЛАГ, погубило над 500 000 пандизчии.

За вярата, без която животът е непостижим, споделено в описа на Шаламов „ Възкресението на лиственицата “ (1966 ~ 1967).

(В. Т. Шаламов, снимка из следственного каузи, 1937 г.)

Възкресението на лиственицата

Ние сме суеверни. Търсим чудеса. Измисляме си знаци и живеем с тези знаци.

В Далечния север човек търси излаз от своята сензитивност, която десетилетията живот в Колима не са разрушили, не са отровили. Човек изпраща колет по бързата поща: не книги, не фотоси, не стихове, а стръкче лиственица, мъртво стръкче от живата природа.

Този чудноват подарък, това изсушено, продухано от ветровете на самолетите, смачкано, начупено в пощенския вагон, светлокафяво, жилаво, дебелокожо северно стръкче се поставя във вода.

Слага се в консервна кутия, цялостна със зла, хлорирана, обеззаразена московска вода – от водопровода, вода, която може и да се радва, че е в положение да задуши всичко живо – мъртвата московска водопроводна вода.

Листвениците са по-сериозни от цветята. В тази стая има доста цветя, ярки цветя. Тук има букети от песекиня, има букети от люляк в гореща вода, сложени там, откакто клонките са били разчоплени изпод и потопени във вряла вода.

Лиственицата е поставена в студена, едва-едва затоплена вода. Лиственицата е живяла по-близо до Черната река от всички тези цветя, тези клончета – песекинята, люляка.

Стопанката схваща това. Разбира го и лиственицата.

Клончето следва пламъка на човешката воля и събира всичките си сили – физически и духовни, защото едно стръкче не възкръсва единствено от физически сили: не му стигат московската топлота, хлорираната вода, равнодушния стъклен буркан. В клончето са събудени други, секрети сили.

Минават три дни и три нощи, и стопанката се разсънва от чудноват, едвам осезаем аромат на терпентин, един слаб, изтънчен, нов аромат. В коравата дървена кожа са се разкрили и са се промушили на бял свят нови, млади, живи, яркозелени иглички.

Лиственицата е жива, лиственицата е безсмъртна, това знамение на възкресението не може да не се случи – нали лиственицата е поставена в буркана с вода на годишнината от гибелта на поета, мъжа на стопанката, в Колима.

Дори и тази памет за мъртвия също взе участие в оживяването, във възкресението на лиственицата.

Този гальовен аромат, тази ослепителна зеленина са значими начала на живота. Слабите, само че живеещи, възкръсналите с някаква загадка духовна мощ, скрити в лиственицата и излезли на бял свят.

Мирисът на лиственица беше слаб, само че явен, и никаква мощ в света не би заглушила този аромат, не би загасила тази зелена светлина и цвят.

Колко години поред тази брулена от ветровете, въртяща се по слънцето лиственица всяка пролет е издигала в небето младите си зелени иглички?

Колко години? Сто. Двеста. Шестстотин. Даурската лиственица доближава зряла възраст на триста години.

Триста години! Лиственицата, чийто клон, чиято клонка дишаше на московската маса, е връстничка на Наталия Шереметиева-Долгорукова* и може да подсети за печалната й орис: за превратностите на живота, за верността и твърдостта, за душевната устойчивост, за физическите и нравствени страдания, които с нищо не се отличават от тъгите на трийсет и седма година, със същата им гневна северна природа, ненавиждаща индивида, със смъртоносната заплаха от пролетно прииждане и зимни стихии, със същите доноси, с грубия произвол на началниците, със същата гибел, с разкъсването на четири, с разпъването в колело на мъжа, на брата, на сина, на бащата, доносничили един против различен, предавали се един различен.

С какво това не е безконечен съветски сюжет?

След реториката на моралиста Толстой и бясната проповед на Достоевски имаше войни, революции, Хирошима и концлагери, доноси, разстрели.

Лиственицата прекатурва мащабите на времето, засрамва човешката памет, припомня незабравимото.

Лиственицата, която е виждала гибелта на Наталия Долгорукова, е видяла и гибелта на съветския стихотворец, видяла е милиони трупове, безсмъртни във постоянно вкочанената земя на Колима, тази лиственицата живее някъде на Север, с цел да може да вижда и да крещи, че нищо не се е изменило в Русия – нито орисите на хората, нито човешката завист, нито равнодушието. Наталия Шереметиева всичко е разказала, всичко е записала с тъжната си мощ и религия. Лиственицата, чиято клонка в този момент оживява на московската маса, към този момент е била родена, когато Шереметиева е поемала скръбния си път към Берьозово**, който по този начин наподобява на пътя за Магадан, за Охотско море.

Лиственицата пускаше, точно пускаше аромат, както се пуска сок. Мирисът преминаваше в цвят и сред двете нямаше граница.

В московския апартамент лиственицата дишаше, с цел да подсети на хората техния човешки дълг, с цел да може хората да не не помнят милионите трупове – хората, починали на Колима.

Слабият и неотстъпчив аромат – това беше гласът на мъртвите.

Тъкмо от името на тези мъртъвци лиственицата се осмеляваше да диша, да приказва и да живее.

За възкресението са нужни мощ и религия. Далеч не е задоволително да сложиш клонката във вода. И аз съм слагал в буркан с вода клонка от лиственица: клонката изсъхна, стана безжизнена, нежна и чуплива – животът я беше напуснал. Клонката отиде в небитието, изчезна, не възкръсна. Но лиственицата в жилището на поета се върна към живота в буркана с вода.

Да, има клончета от люляк или песекиня, клончета за сърцераздирателни романси, само че лиственицата не е предмет, не е тематика за романси.

Лиственицата е доста съществено дърво. Това е дърво на познанието за положително и зло – това не е ябълка и не е брезичка! – това е дърво, живяло в райската градина преди изгонването на Адам и Ева от парадайса.

Лиственицата е дървото на Колима, дървото на концлагерите.

В Колима не пеят птици. Цветята на Колима са ярки, прибързани, груби и нямат аромат. Краткото лято в студения неподвижен въздух съставлява суха горещина и застиващ мраз през нощта.

В Колима мирише единствено планинската шипка – рубинените цветя. Не мирише нито розовата, жестоко издялана момина сълза, нито големите колкото пестник теменужки, нито премалялата хвойна, нито вечнозеленият клек.

И единствено лиственицата изпълва гората със смътния аромат на терпентин. В началото наподобява, че това е аромат от разложение, миризма на мъртъвци. Но като се замислиш, като вдъхнеш по-надълбоко тази миризма, ще схванеш, че мирише на живот, на опозиция на севера, че това е аромат на успеха.

Освен това мъртвите в Колима не миришат. Те са прекомерно изтощени, обезкръвени, пък и са съхранени от постоянно замръзналата земя.

Не, лиственицата не е дърво, което става за романси, тази клонка не можеш да я възпееш, нито да съчиниш романс за нея. Тук словото се нуждае от друга дълбочина, от различен слой на човешките усеща.

Ако човек изпрати по бързата поща едно колимско стръкче, то не е, с цел да подсети за себе си. Той не припомня за себе си, а за тези милиони убити и измъчени, които са положени в братските могили на север от Магадан.

Той оказва помощ на другите да запомнят и освобождава душата си от този тежък товар, откакто е видял всичко това и е намерил геройство не толкоз да го опише, едвам го запомни. Човекът и жена му осиновиха това момиче – момичето-затворник на умрялата в болничното заведение майка – поне в своя персонален живот да поемат някакъв ангажимент, да изпълнят някакъв персонален дълг.

Той оказва помощ на другарите си – на тези, които са останали живи след концлагерите на Далечния север…

Изпраща тази твърда жилава клонка в Москва.

Изпращайки клонката, индивидът не е разбирал, не е знаел, не е мислил, че в Москва клонката ще се съживи и ще цъфне, че тя ще възкръсне и ще замирише на Колима, че лиственицата ще потвърди своята мощ, своето безсмъртие; шестстотин години живот на лиственицата значат практическо величие за човека; че хората на Москва ще пипат с ръце тази грапава, непретенциозна и твърда клонка, че ще оглеждат ослепително зелените й иглички, нейното възобновление, нейното възкресение, че ще вдишват аромата й — не като памет за предишното, а като същински живот.

Бележки:
* Княгиня Долгорукова (1714-1771) е първата жена в съветската история, последвала мъжа си в изгнанието му.
** Село в северен Урал, където през 1730 година е изселен княз Долгоруков.
...

* В. Т. Шаламов, снимка из следственного каузи, 1937 г.; bg.wikipedia.org