Романтичните писма на поета до Сотирка Робева

Своя живот ти бих подарил! Дете мое, ти си всичко за мене ♥ Пеньо ПЕНЕВ до любимата си Ира

Романтичните писма на поета до Сотирка Робева - Ира

На 3 март 1952 година Пеньо Пенев среща Сотирка Робева, ученичка от 10-ти клас, или, както на всички места гальовно я назовава – Ира. Среща я в Дома на Народната войска в Ямбол, след това гледат дружно някакъв филм, след това се разхождат и той й рецитира фрагменти от поемата „ Родина ”, която зрее в същото време в него и се разраства. Ира заема всичките му мисли и усеща. Той я обиква изведнъж и безрезервно, както правеше постоянно, обиква я с обич – тъга и подозрение, с обич, която носи единствено сладостна болежка. Стиховете, писмата, които написа са за нея. Той копнее за благополучие, мисли, че го е намерил. Любовта пречиства и обогатява душата му. В едно стихотворение, нахвърляно небрежно през септември 1952 година някъде из Тополовградско, Пеньо Пенев разказва по следния метод първата си среща с Ира:

Аз помня оня миг…

… Я помню чудное мгновенье…
А. С. ПУШКИН

На дните конницата галопира…
отмина пролет… отлетя и лято,
само че аз си припомням 3 март, когато
инцидентно се събрахме с тебе, Ира!

На времето по стръмното закретал –
тогава над върха познах зората…

Не ще не помни оня момент най-светъл,
когато те поведох за ръката
и те вкарах радостно в салона
измежду моите събрали се приятели –
сред другарите от батальона.

Не знаеш ти… по какъв начин тоя спомен пари…

Не знаеш ти, по какъв начин властно той зове
изгрял с черти божествени, познати.
не знаеш ти по какъв начин доста са ми святи
и по какъв начин оплаквам за тия часове…
Аз няма в никакъв случай да ги не помни!

Но техните срещи са така редки… После събитията задълго ги разделят – Ира отпътува за Бургас, с цел да продължи образованието си в Педагогическия институт. С какво състрадание той се отнася към бъдещата й специалност и към нейното решение, въпреки че то я отделя задълго от него… Обичта му е така чиста и поетична! „ Та ние още не сме се целунали, не сме се прегърнали даже ”, написа й той няколко месеца след запознанството и съхранява тая непорочност на връзките и по-нататък, до самия им края. Запазени са 27 писма от любовната преписка на Пеньо Пенев с Ира.

***

Август, 1952

Скъпа,
Мислиш, че твоето състояние не ме вълнува ли? Мислиш, че аз не страдал ми? О, в случай че знаеше!
Ако знаеше по какъв начин ми е тежко!
Не ме обвинявай, че не съм ти писал! Така трябваше. Нямаше никакъв различен метод. Положението е такова, дете!
Аз получавах писмата ти, научавах, че си болна – а нямах опция да ти се обадя! Вярвай! Затова ми е още по-тежко! Да знаеш по какъв начин претърпях и претърпявам своите денонощия!
Как, тъй като имах условия единствено за това, - по какъв начин мислех за тебе, по какъв начин мисля, по какъв начин се трежова!
Аз съм по този начин надалеч!
В тоя сложен за тебе миг, когато твойта болежка е моя, твоята тъга – моя и мои твоите мисли и жадност – в тоя точно миг – аз би трябвало да бъда при тебе! Искам да се доближа безшумно, безшумно до тебе… На тебе не ти е добре… Болна?
Не! Аз бих ти дал от своята кръв! Своите сили бих ти препълнен! Своя живот ти бих подарил!
Ето – аз пристигам, стъпвам леко, спирам пред твоето легло, деликатно сядам до тебе… И целувам пламтящите клепачи, притворените дълги мигли… Отвори очите си, дете! Виждаш ли – аз пристигнах! Тресе те! Студено ли ти е?
Аз нося слънцето, което ме е обгорило грубо в дни на учения и походи! Имаш слънцето, дете! Горещо ли ти е?
– Аз нося приятния студ на полските тихи нощи!
Аз ти нося прясната прохлада на всяко лагерно утро!
– Бледа ли си?
Нося ти сочната червенина на изтока, разпален от утрото!
Аз поставям ръка на челото ти… Гледам те… Погледни ме. Искаш да се повдигнеш? Да ти оказа помощ ли? Да те взема ли на ръце?
Ще те нося напред и нагоре в живота си – здрава, бодра и щастлива!
Дете мое, ти си всичко за мене.