Историкът професор Андрей Пантев пред „Труд“: Как да скриеш цяло едно Освобождение? Смешно е!
Родолюбието в този момент не е съвременно, то отстъпва пред евроманията. Но да не би и любовта към майката да е демоде?
Защо колкото и политкоректни изрази да се търсят в последните години, няма по какъв начин да бъде прикрит историческия факт, че Русия има основната заслуга за Освобождението на България от турско иго. Можело ли е в действителност без помощта на тази велика империя да стартира възобновяване на българската държавност. Кои са опорните точки на русофобите и кои са горчивите истини за Трети март. Защо умират актуалните елити, а през днешния ден не е съвременно родолюбието. По всички тези въпроси беседваме с проф. Андрей Пантев .
– На днешния ден честваме 140 години от Освобождението на България от турско иго или от османско господство, както се постанова този термин в последните години. Напоследък обаче политиците избират различен политически правилен израз като заобикалят да споделят от какво сме се освободили. Докога и Освобождението ще ни разделя, професор Пантев?
– При всичките възвишени описания красиви войни няма. Но има войни с преобладаващо морална мотивация и резултати. Освободителната война е най-привлекателният образец за своя век в този смисъл. Има доста войни през това време, само че тази е особена, друга, друга. Основният въпрос е дружно с кого се борят напетите ни опълченци. Изкушен съм от към този момент банализираното за други случаи увещание – по какъв начин и какво се пишеше за Освободителната война преди 1989 година Ако преди този момент събитие бе потопено в подмазваческия сироп на “вечната дружба ”, през днешния ден то е експонирано в някакво рутинно събитие, все едно означаваме освобождението на Никарагуа. Връзват се недостатъци и обвинявания на генерали, дипломати, министри, консули, монарси. Самият факт, че откривателите са единомислещи, че военно и дипломатически Русия не е подготвена за тази война, свидетелства, че са надвили благородните, прочувствените и освободителните трендове в съветското политическо мислене и общество.
– Не забравяме ли нещо значимо?
– Често заобикаляме, че тази акция бе война и на вярата. Все чакаме от някого повече нещо. Това припомня израз от фейлетон на Алеко: “Ех, да можеше Султанът да освободи Македония? ” Явно, усещаме травматичен интервал от нашето минало, което скриваме с комфортни “прочити ”. Налагало се е да бъдем освободени, сами не сме могли, какво повече? При Стара Загора и Шипка показвахме, че можем! Но тази – от време на време угнетяваща действителност, не значи, че следва да ненавиждаме заради това. Каквото и да интерпретираме, едно е ясно. За Русия София, Търново, Русчук и Плевен не бяха Бухара, Хива, Коканда и Самарканд. Там бойците се питаха какво търсят в тези пясъци. Но те знаеха за какво умират в снеговете по балканските хребети.
– Цялата работа идва от това, че Русия е тази, без която освобождението ни нямаше да е реалност. А дребна част, само че задоволително гръмогласна, даже не крие ненавистта си от самото споменаване на Русия – това комплекс ли е? Всъщност, можеше ли тогава без тази велика империя ние да получим своята самостоятелност?
– Ако искаш да скриеш историческо или персонално обвързване, най-добре е да намразиш неговия притежател. Каква злоба? Май Русия е попречила на нашето великолепие, изгонвайки турците от нашите земи. Това не е български патент. Неотдавна чух на конференция по какъв начин съществени румънски учени упрекват съветския император, че попречил на победоносната румънска войска да влезе в Цариград. Да, румънците имат сериозен принос в българското Освобождение. Но чак до такава степен?
– Една от основните опорни точки на русофобите е, че Русия не е тръгнала да ни освобождава без лична мотивация за имперските си упоритости.
– С тези упоритости към този момент става смешно. Кой няма упоритости? Те са част от просвета, политика, въздействие, нрав. Да споменем ли тогава белгийско Конго, холандска Индонезия, немска Намибия, или републиката на бурите. Те са построени единствено върху европейското достойнство, по този начин ли? Защо Русия да не води война от упоритости, откакто в международната историография има термин “многото дребни войни на кралица Виктория ” от края на XIX в. Значи, руснаците нямат място оттатък Дунав, а англичаните са вкъщи си край Ганг и то за епохи. А за какво Русия оказва помощ на сръбските въстания против турците? Да не би в Шумадия (бел. ред. област в Сърбия) да има различен воден път към Проливите, маркиран в наследството на Петър Първи?
– Има ли горчива истина за Трети март, която би трябвало да признаем, а не да гримираме, професоре, и каква е тя?
– Не е горчива, може би е леко угнетителна действителност. Първи падаме, последни се избавяме, а след това упрекваме тези, които са ни освободили, че не са ни оставили задоволително огромни по територия. Дори и благодетелят на българите Уилям Гладстон споделя по това време, че България е била длъжна да въстане. Ние нормално описваме нашето съдействие – несъмнено без опълченците, единствено че сме им дали чувал със зърно. Но в множеството случаи съветската войска си е плащала цялото снабдяване за своето престояване и бойни дейности в България. Това по-скоро не е угнетяващо възприятие, само че е един непряк упрек.
– Цяла Европа застава в поддръжка на българите. “Наш ” ли е този ден – 3 март, който през днешния ден някои желаят надали не да забравим, като го неглижират? Всъщност излиза, че постоянно въздишаме по Санстефанска България, а значими хора се пробват да скрият ролята на тези, които са ни помогнали да възкръснем, за какво?
– Трети март е “наш ” поради нашите мъченичества. Колкото и да наподобява необичайно, имахме самобитно историческо благополучие в това, че турските жестокости след Априлското въстание провокираха гневна социална рецепция от Единбург до Петербург. Това бяха тогавашните breaking news (горещи новини). Ако това не беше станало, както в през 1850 година, в Северозапада, нищо нямаше да излезе като резултат. Това бе абсурден шанс за нас. А Европа най-вече щеше да ни направи уважително заравяне.
– Какво е означавало това да се сътвори страна България преди 140 години и то в сърцето на една империя като Османската?
– Това беше забитата кама в нейното европейско тяло. Защото да създадеш Сърбия, Гърция, Черна гора, даже Румъния означаваше да ампутираш един от крайниците на Европейска Турция. Да създадеш България означаваше този район да бъде обезглавен – по този начин и стана.
-България е напряко осеяна с монументи на героите от руско-турската война. Всички ли те са плод на комунистическото ни минало или са акт на най-нормална благодарност?
– Очакваме към този момент съществени проучвания, че тези монументи са планувани и финансирани от Коминтерна! Да си благодарен не значи да си раболепен – какъв брой пъти следва да се повтаря това? Но някои анализатори очевидно прожектират тази взаимозависимост от себе си върху останалите.
– Защо толкоз мъчно се стига до Освобождението ни? Толкова чети, църковни битки, само че все я е нямало онази заварка, която да изригне.
– Защото бяхме сложени в невъзможната обстановка да сме житницата и стратегическия мост на отстъпващата от Виена, само че крепко отбраняващата се Османска империя. Все я назоваха “болният човек ”, само че този болен човек не умираше елементарно. На всички останали – подвластни на нея, им беше по-лесно. А ние бяхме сложени под стоманен капак.
-И в този момент през 21-и век у нас продължава да се чува израза “Преклонена главица сабя не я сече ”. Това не звучи ли ужасно?
– Няма какво да крием, че това също е част от националния ни нрав. Затова множеството ни герои са умирали в самотност, а може би и в надълбоко съмнение…
-Родолюбието не било модерно… Вие склонен ли сте с сходна теза?
-Да не би и любовта към майката да е демоде. Няма партия и няма закон да обичаш майка си. А ние обичаме, без партии. Съгласен съм, че родолюбието отстъпва пред евроманията. Да кажем – по този начин е в чужбина. Значи по този начин би трябвало да бъде и при нас. Но аз постоянно свързвам родолюбието с обич към майката. Отблъскваща е професионалната приложимост на родолюбието. Което постоянно буди подозрение, тогава, когато е заплатено.
-В постмодерния свят елитите умират. Защо? Масите изобщо чуват ли или избират да гледат, и то най-много кавги?
– Времето ни е безлично, освен в нашия топографски диапазон. Днес няма даже същински злодеи, да не приказваме за благородни други персони. Досущ идентични, с леки изключения. Но главната губителна наклонност си остава – бедните стават по-бедни и богатите още по-богати. Това може да бъде ембрион за нови насилия.
– В България има доста отплата и малко мисъл, има зла памет, а историята отминава, ние сме си на една провинциална спирка... Бихте ли довършили една сходна картина или може би ще кажете, че не рисувам добре…
– България е това, което сме я създали, и която заслужаваме. Една хърватска журналистка Дубравка Угрешич, беше написала, че в случай че някой гради страна и няма нищо в историята си, той се афишира за кръстопът. Това е комична разтуха. Не можем да хлипаме по предишното, откакто ненавиждаме актуалното. Как по този начин толкоз славни в предишното и толкоз омерзени взаимно през днешния ден?
– Нуждаят ли се от осмисляне понятия като “демокрация ” да вземем за пример? Или повода за подозренията е в неговите “узурпатори ”?
– Идеите се осмислят, когато не са се състояли при приложение. Знаете ли какъв брой недемократични партии по света имат в названието думата “демокрация ”? Това постоянно ли ги прави такива? Днес демокрацията става наложително папагалско говорене.
– Защо в България никой няма кураж да бъде провокативен, да хвърли ръкавица на клишетата и заблуждаващата политическа изразителност?
– Каква ръкавица? Измеренията за публичен и личностен авторитет са други. Следва да си идентичен даже и в раболепието. Защото не сме единствено “народ неотстъпчив ”, само че и хора адаптивни към всякаква посока, когато тя господства.
-Въображението на българския политически хайлайф като че ли напълно се изчерпа – първо ни предлагаха за национална цел НАТО, след това – Европейския съюз, в този момент – Председателството. Защо и докога?
– Една от тези такъми е въздухарска – тя е ротативна, а не по заслуги. Другите две са рискови, само че и при трите няма към този момент излаз. За какво ли не желаеме референдуми, само че не и за съдбоносни за няколко генерации напред военно-политически обединения и съюзи.
– Манталитетът “Някой да ме пази! ” не е ли малко детски? Та България е оживяла и просъществувала с помощта на мъжете-воини.
– До 1989 година всички балкански страни имаха комплекс от българската войска. Независимо от идеологии, държавни управления и режими. А в този момент? Май е противоположното.
– Сега се постанова модерната джендър философия, диалогът потегли около прословутата Истанбулска спогодба. Както сподели наш прочут политик обаче “тъмните сили ” са объркали разбирането за нея. Накъде върви светът, професор Пантев, към безполовост или нещо друго?
– При сгромолясването на римската цивилизация кон бе разгласен за сенатор. След сходна безнравственост идват лъжите, войните и диктаторите. Цялата дандания е да не се приказва за същинските рискови разлики. Разбира се, че има отблъскващи страни в тази спогодба. Но не считам, че тя би трябвало да ни занимава повече като яд и отричане, в сравнение с възходящата обществена бездна сред богати и небогати. Които един ден могат да се трансфорат в принуждение, по-страшно от предходните.
– И все пак полезностите постоянно са движели народите. Нашите ще успеем ли да ги опазим?
– Нямам светла вяра за безконечните стойности. Наред с тях маршируват и пороците. И те са безконечни. Оптимистичните теории избледняват. Но кой съм аз да се върша на Касандра. Ние не можем постоянно да се вайкаме, че не сме това, което заслужаваме. Но не следва да бъдем и безпричинни запалянковци. Такъв възторг развива нелепостта.
Нашият посетител
Проф. Андрей Пантев е роден през 1939 година в село Раковица, Видинско. Работил е в Института по история при Българска академия на науките. От 1975 година преподава в СУ “Св. Климент Охридски ”. Специализирал е в Англия и Съединени американски щати, където също по този начин е и преподавал. Специалист по нова история на България и по история на интернационалните връзки ХIХ-ХХ в. Проф. Пантев е бил три мандата народен представител от Коалиция за България. Автор на голям брой книги, монографии и публикации в нашия и непознатия щемпел.
Защо колкото и политкоректни изрази да се търсят в последните години, няма по какъв начин да бъде прикрит историческия факт, че Русия има основната заслуга за Освобождението на България от турско иго. Можело ли е в действителност без помощта на тази велика империя да стартира възобновяване на българската държавност. Кои са опорните точки на русофобите и кои са горчивите истини за Трети март. Защо умират актуалните елити, а през днешния ден не е съвременно родолюбието. По всички тези въпроси беседваме с проф. Андрей Пантев .
– На днешния ден честваме 140 години от Освобождението на България от турско иго или от османско господство, както се постанова този термин в последните години. Напоследък обаче политиците избират различен политически правилен израз като заобикалят да споделят от какво сме се освободили. Докога и Освобождението ще ни разделя, професор Пантев?
– При всичките възвишени описания красиви войни няма. Но има войни с преобладаващо морална мотивация и резултати. Освободителната война е най-привлекателният образец за своя век в този смисъл. Има доста войни през това време, само че тази е особена, друга, друга. Основният въпрос е дружно с кого се борят напетите ни опълченци. Изкушен съм от към този момент банализираното за други случаи увещание – по какъв начин и какво се пишеше за Освободителната война преди 1989 година Ако преди този момент събитие бе потопено в подмазваческия сироп на “вечната дружба ”, през днешния ден то е експонирано в някакво рутинно събитие, все едно означаваме освобождението на Никарагуа. Връзват се недостатъци и обвинявания на генерали, дипломати, министри, консули, монарси. Самият факт, че откривателите са единомислещи, че военно и дипломатически Русия не е подготвена за тази война, свидетелства, че са надвили благородните, прочувствените и освободителните трендове в съветското политическо мислене и общество.
– Не забравяме ли нещо значимо?
– Често заобикаляме, че тази акция бе война и на вярата. Все чакаме от някого повече нещо. Това припомня израз от фейлетон на Алеко: “Ех, да можеше Султанът да освободи Македония? ” Явно, усещаме травматичен интервал от нашето минало, което скриваме с комфортни “прочити ”. Налагало се е да бъдем освободени, сами не сме могли, какво повече? При Стара Загора и Шипка показвахме, че можем! Но тази – от време на време угнетяваща действителност, не значи, че следва да ненавиждаме заради това. Каквото и да интерпретираме, едно е ясно. За Русия София, Търново, Русчук и Плевен не бяха Бухара, Хива, Коканда и Самарканд. Там бойците се питаха какво търсят в тези пясъци. Но те знаеха за какво умират в снеговете по балканските хребети.
– Цялата работа идва от това, че Русия е тази, без която освобождението ни нямаше да е реалност. А дребна част, само че задоволително гръмогласна, даже не крие ненавистта си от самото споменаване на Русия – това комплекс ли е? Всъщност, можеше ли тогава без тази велика империя ние да получим своята самостоятелност?
– Ако искаш да скриеш историческо или персонално обвързване, най-добре е да намразиш неговия притежател. Каква злоба? Май Русия е попречила на нашето великолепие, изгонвайки турците от нашите земи. Това не е български патент. Неотдавна чух на конференция по какъв начин съществени румънски учени упрекват съветския император, че попречил на победоносната румънска войска да влезе в Цариград. Да, румънците имат сериозен принос в българското Освобождение. Но чак до такава степен?
– Една от основните опорни точки на русофобите е, че Русия не е тръгнала да ни освобождава без лична мотивация за имперските си упоритости.
– С тези упоритости към този момент става смешно. Кой няма упоритости? Те са част от просвета, политика, въздействие, нрав. Да споменем ли тогава белгийско Конго, холандска Индонезия, немска Намибия, или републиката на бурите. Те са построени единствено върху европейското достойнство, по този начин ли? Защо Русия да не води война от упоритости, откакто в международната историография има термин “многото дребни войни на кралица Виктория ” от края на XIX в. Значи, руснаците нямат място оттатък Дунав, а англичаните са вкъщи си край Ганг и то за епохи. А за какво Русия оказва помощ на сръбските въстания против турците? Да не би в Шумадия (бел. ред. област в Сърбия) да има различен воден път към Проливите, маркиран в наследството на Петър Първи?
– Има ли горчива истина за Трети март, която би трябвало да признаем, а не да гримираме, професоре, и каква е тя?
– Не е горчива, може би е леко угнетителна действителност. Първи падаме, последни се избавяме, а след това упрекваме тези, които са ни освободили, че не са ни оставили задоволително огромни по територия. Дори и благодетелят на българите Уилям Гладстон споделя по това време, че България е била длъжна да въстане. Ние нормално описваме нашето съдействие – несъмнено без опълченците, единствено че сме им дали чувал със зърно. Но в множеството случаи съветската войска си е плащала цялото снабдяване за своето престояване и бойни дейности в България. Това по-скоро не е угнетяващо възприятие, само че е един непряк упрек.
– Цяла Европа застава в поддръжка на българите. “Наш ” ли е този ден – 3 март, който през днешния ден някои желаят надали не да забравим, като го неглижират? Всъщност излиза, че постоянно въздишаме по Санстефанска България, а значими хора се пробват да скрият ролята на тези, които са ни помогнали да възкръснем, за какво?
– Трети март е “наш ” поради нашите мъченичества. Колкото и да наподобява необичайно, имахме самобитно историческо благополучие в това, че турските жестокости след Априлското въстание провокираха гневна социална рецепция от Единбург до Петербург. Това бяха тогавашните breaking news (горещи новини). Ако това не беше станало, както в през 1850 година, в Северозапада, нищо нямаше да излезе като резултат. Това бе абсурден шанс за нас. А Европа най-вече щеше да ни направи уважително заравяне.
– Какво е означавало това да се сътвори страна България преди 140 години и то в сърцето на една империя като Османската?
– Това беше забитата кама в нейното европейско тяло. Защото да създадеш Сърбия, Гърция, Черна гора, даже Румъния означаваше да ампутираш един от крайниците на Европейска Турция. Да създадеш България означаваше този район да бъде обезглавен – по този начин и стана.
-България е напряко осеяна с монументи на героите от руско-турската война. Всички ли те са плод на комунистическото ни минало или са акт на най-нормална благодарност?
– Очакваме към този момент съществени проучвания, че тези монументи са планувани и финансирани от Коминтерна! Да си благодарен не значи да си раболепен – какъв брой пъти следва да се повтаря това? Но някои анализатори очевидно прожектират тази взаимозависимост от себе си върху останалите.
– Защо толкоз мъчно се стига до Освобождението ни? Толкова чети, църковни битки, само че все я е нямало онази заварка, която да изригне.
– Защото бяхме сложени в невъзможната обстановка да сме житницата и стратегическия мост на отстъпващата от Виена, само че крепко отбраняващата се Османска империя. Все я назоваха “болният човек ”, само че този болен човек не умираше елементарно. На всички останали – подвластни на нея, им беше по-лесно. А ние бяхме сложени под стоманен капак.
-И в този момент през 21-и век у нас продължава да се чува израза “Преклонена главица сабя не я сече ”. Това не звучи ли ужасно?
– Няма какво да крием, че това също е част от националния ни нрав. Затова множеството ни герои са умирали в самотност, а може би и в надълбоко съмнение…
-Родолюбието не било модерно… Вие склонен ли сте с сходна теза?
-Да не би и любовта към майката да е демоде. Няма партия и няма закон да обичаш майка си. А ние обичаме, без партии. Съгласен съм, че родолюбието отстъпва пред евроманията. Да кажем – по този начин е в чужбина. Значи по този начин би трябвало да бъде и при нас. Но аз постоянно свързвам родолюбието с обич към майката. Отблъскваща е професионалната приложимост на родолюбието. Което постоянно буди подозрение, тогава, когато е заплатено.
-В постмодерния свят елитите умират. Защо? Масите изобщо чуват ли или избират да гледат, и то най-много кавги?
– Времето ни е безлично, освен в нашия топографски диапазон. Днес няма даже същински злодеи, да не приказваме за благородни други персони. Досущ идентични, с леки изключения. Но главната губителна наклонност си остава – бедните стават по-бедни и богатите още по-богати. Това може да бъде ембрион за нови насилия.
– В България има доста отплата и малко мисъл, има зла памет, а историята отминава, ние сме си на една провинциална спирка... Бихте ли довършили една сходна картина или може би ще кажете, че не рисувам добре…
– България е това, което сме я създали, и която заслужаваме. Една хърватска журналистка Дубравка Угрешич, беше написала, че в случай че някой гради страна и няма нищо в историята си, той се афишира за кръстопът. Това е комична разтуха. Не можем да хлипаме по предишното, откакто ненавиждаме актуалното. Как по този начин толкоз славни в предишното и толкоз омерзени взаимно през днешния ден?
– Нуждаят ли се от осмисляне понятия като “демокрация ” да вземем за пример? Или повода за подозренията е в неговите “узурпатори ”?
– Идеите се осмислят, когато не са се състояли при приложение. Знаете ли какъв брой недемократични партии по света имат в названието думата “демокрация ”? Това постоянно ли ги прави такива? Днес демокрацията става наложително папагалско говорене.
– Защо в България никой няма кураж да бъде провокативен, да хвърли ръкавица на клишетата и заблуждаващата политическа изразителност?
– Каква ръкавица? Измеренията за публичен и личностен авторитет са други. Следва да си идентичен даже и в раболепието. Защото не сме единствено “народ неотстъпчив ”, само че и хора адаптивни към всякаква посока, когато тя господства.
-Въображението на българския политически хайлайф като че ли напълно се изчерпа – първо ни предлагаха за национална цел НАТО, след това – Европейския съюз, в този момент – Председателството. Защо и докога?
– Една от тези такъми е въздухарска – тя е ротативна, а не по заслуги. Другите две са рискови, само че и при трите няма към този момент излаз. За какво ли не желаеме референдуми, само че не и за съдбоносни за няколко генерации напред военно-политически обединения и съюзи.
– Манталитетът “Някой да ме пази! ” не е ли малко детски? Та България е оживяла и просъществувала с помощта на мъжете-воини.
– До 1989 година всички балкански страни имаха комплекс от българската войска. Независимо от идеологии, държавни управления и режими. А в този момент? Май е противоположното.
– Сега се постанова модерната джендър философия, диалогът потегли около прословутата Истанбулска спогодба. Както сподели наш прочут политик обаче “тъмните сили ” са объркали разбирането за нея. Накъде върви светът, професор Пантев, към безполовост или нещо друго?
– При сгромолясването на римската цивилизация кон бе разгласен за сенатор. След сходна безнравственост идват лъжите, войните и диктаторите. Цялата дандания е да не се приказва за същинските рискови разлики. Разбира се, че има отблъскващи страни в тази спогодба. Но не считам, че тя би трябвало да ни занимава повече като яд и отричане, в сравнение с възходящата обществена бездна сред богати и небогати. Които един ден могат да се трансфорат в принуждение, по-страшно от предходните.
– И все пак полезностите постоянно са движели народите. Нашите ще успеем ли да ги опазим?
– Нямам светла вяра за безконечните стойности. Наред с тях маршируват и пороците. И те са безконечни. Оптимистичните теории избледняват. Но кой съм аз да се върша на Касандра. Ние не можем постоянно да се вайкаме, че не сме това, което заслужаваме. Но не следва да бъдем и безпричинни запалянковци. Такъв възторг развива нелепостта.
Нашият посетител
Проф. Андрей Пантев е роден през 1939 година в село Раковица, Видинско. Работил е в Института по история при Българска академия на науките. От 1975 година преподава в СУ “Св. Климент Охридски ”. Специализирал е в Англия и Съединени американски щати, където също по този начин е и преподавал. Специалист по нова история на България и по история на интернационалните връзки ХIХ-ХХ в. Проф. Пантев е бил три мандата народен представител от Коалиция за България. Автор на голям брой книги, монографии и публикации в нашия и непознатия щемпел.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ