Родителската диагноза“ определя вярването на детето за себе си, пишат

Родителската „ диагноза “ дефинира вярването на детето за себе си, пишат психолози. Да обичаш дете значи да го научиш да се оправя във всяка обстановка, при положение на крах или неуспех, да вижда вероятността, да има вяра в себе си, да търси и намира излаз.

Децата одобряват насериозно всичко, което споделяме, те ни имат вяра. Ние сме значими за тях. Затова нашето мнение, оценка, която те считат за безусловна истина за тях, от време на време звучи като присъда. Особено, в случай че им го споделяме постоянно, изтъквайки им някои техни качества или некадърност. Те в действителност имат вяра в нас. И считат мнението ни за тях за дефинитивно, както и „ диагнозата “, която им слагаме. И сами стартират да имат вяра в това.

Колко елементарно и безогледно ние, родителите, постоянно слагаме своите „ диагнози “, обричайки детето точно на нейното потвърждаване. Ние самите лишаваме децата си от благоприятни условия за напредък, откриване на някои качества, поставяйки „ диагнози “, като „ той не помни лирика “, „ тя не може да рисува “, „ той е спънат в краката “ и други

Колко пъти, предлагайки на възрастните да нарисуват нещо, което е належащо в хода на някои извършения по време на образование, психолозите чуват: „ Не мога да рисувам! “. „ Откъде знаеш това? Кой ти сподели? Просто започнете “, дават отговор психолозите. Само тези, които знаят, че не могат и не пробват повече, в действителност няма да могат… Така от време на време в границите на няколко дни след образованието, хората стартират да рисуват! Защото те просто анулират поставената им в детството „ диагноза “, че не умеят да рисуват.

Често точно нашите наставнически оценки водят до по-сериозни последици от способността или невъзможността да се направи нещо.

Нашите отзиви от време на време водят децата до безпокойствие, до обезверение в себе си, до отричане, до неизбежност. Дори нашият почтен на пръв взор въпрос: „ Е, какво направи? Какво направи, запитвам те! “, казано с драматичен глас, за не толкоз значима постъпка на детето, го кара да почувства, че се е случило нещо извънредно.

Понякога, още веднъж, даже без да желаеме, провокираме у детето чувство за непоправимост на случилото се, за неизбежност, тъй като е направило нещо, което към този момент не може да се промени.

Например, майчина имитация, повтаряна неведнъж в детството: „ Господи, какво е това наказване! “ – в продължение на доста години провокира у детето възприятие на виновност, подозрение в себе си, даже боязън от създаване на сериозна връзка с сътрудник. Наистина – кому е нужно „ такова наказване “! Защо да унищожава живота на хората?

Подобно на горното и майчиното „ знамение “: „ Нищо положително няма да излезе от теб! “, повтаряно за детски лудории и непокорство, преследва порасналия човек през целия му живот.

И в обстановка на всевъзможен неуспех, толкоз натурален за всеки човек, който живее живота си, тези думи изникват в главата му като изречение – майка ми сподели, че нищо положително няма да пристигна от мен… Осъзнавайки нашите оракулски, „ креативен “, качества, би трябвало да разберем, че детето не би трябвало да се учи от нас, родителите, за такива необещаващи сюжети от живота си! Съгласете се, че вие като възрастен, знаете какъв брой е значимо това. Важно е да не се отказвате в нито една обстановка. Колко е значимо да имаме вяра, че всичко сигурно ще бъде наред… Но за това би трябвало да дадем на детето опция да види изхода, да го научим да има вяра в себе си и силите си, да не пада, да не предава. Че всяка неточност може да бъде поправена.

Имаме потребност от помогнете на детето да осъзнае, че всичко може да се промени, че има силата да поправи грешката, да стане по-добро, по-силно.

В края на краищата ние, възрастните, знаем, че всичко се трансформира. Именно това познание би трябвало да споделим с детето. И никой с изключение на нас няма да каже на нашите деца, че те имат опция да останат положителни даже след неприятни каузи. Може би това е едно от най-важните убеждения, които би трябвало да формираме у децата си, което в действителност ще ги поддържа в живота. За което ще ни бъдат откровено признателни.

И за това – още веднъж би трябвало да помогнете на детето да осъзнае повода за дейностите си – ще бъде по-лесно да разбере по какъв начин да промени обстановката, къде да откри излаз. Поради тази причина би трябвало да развием схващане за аргументите за дейностите на детето. Развийте позитивен взор към детето. Бъдете съзнателни какво му споделяме.

Именно в тези пояснения и вярата в положителното дете, което даже и да направи нещо неприятно, има вероятността да се поправи и да остане добър човек, има същински израз на обич!

Детето ви хапе – би трябвало да му кажем, че скоро ще порасне и ще спре да го прави. Че всички дребни деца хапят, само че след това стопират. Детето е взело непозната движимост – тъй като е още малко и не може да устои на желанията си. Но несъмнено ще порасне и ще разбере, че всеки човек има свои лични неща и може да ги вземе, единствено като попита. То несъмнено ще научи това и ще израсне почтен човек.

Детето карало ли се е с други деца? Така то се пази. Но с течение на времето то ще разбере, че може да се отбрани освен с пердах и кавги. Ще се научи да договаря, да избира приятелите си, с които няма да се постанова да се кара. Детето е жестоко с възрастните, само че несъмнено ще се научи да се държи по този начин, че да не наскърбява другите хора, да не излива настроението си върху тях. Всичко това идва с възрастта. Вие му помагате посредством обич, посредством вашите пояснения, като вярвате в него, като го разбирате и го приемате.

Ето за какво, още веднъж, за нас, възрастните, е толкоз значимо да помним себе си като дребни. Трябва да кажем на децата си, че ги разбираме, тъй като в детството си ние самите от време на време вземахме непознати движимости или мамехме, карахме се или получавахме двойка в учебно заведение. Но израснахме положителни, естествени хора.

За нашите деца ние би трябвало да бъдем модели на вероятност в живота. Ето за какво, е хубаво да си спомняме детството и да приказваме с децата си за него. За нашите прекарвания, отминали във времето. За нашите кавги с връстници, с които по-късно сме се помирили, тъй като постоянно има място за смяна към по-добро!