Родила съм се в центъра на София. Тук учих, работих,

Родила съм се в центъра на София. Тук учих, работих, срещах се с забавни хора. Пътят ми минаваше по „ Раковски “ и „ Царя “, по „ Граф Игнатиев “ и „ Сан Стефано “. Тук бяха приятелите ми, тук бяха кината, изложбените зали, театрите, книжарниците. Тук бяха и кръчмите.

Започнах да пиша за тях някак на смешка. Само за другари, с които сме ходили дружно тук и там, единствено за този ресторант, и за оня, за Клуба… не, друг клуб, а другия... Нямах упоритости да бъда изчерпателна, пишех единствено за места, в които съм била и за случките в тях. А след това нещата излязоха от надзор и размерът ставаше все по-голям и по-голям. Кръчмите не свършваха, спомените също. Приятели и познати ме насърчаваха да ги събера в книга. В началото аз се подсмивах и си споделях „ кой го интересува това “. Но след това разбрах какъв брой ни е нужно да се върнем обратно не с ненавист и яд, а и с усмивка.

И ето книгата е към този момент факт –, изд. „ Кибеа “. Предлагам ви фрагмент от главата „ По бул. „ Цар Освободител “.

Не може да си бил в някоя от кръчмите на Царя и да не се разходиш под кестените. Няколкото реда дървета образуваха свод – лете отбрана от слънцето, есен отбрана от дъжда, а зиме клоните им, насъбрани със сняг, образуваха странна плетеница. Но най-красиви бяха напролет – буйната зеленина и цъфналите цветове, бели и розови, изпълваха булеварда със прохлада. Трамваят, потракваше и проскърцваше на завоя, а пасажерите в него се любуваха на хубостта на улицата и любопитно поглеждаха към витрини на заведенията за хранене и кафенетата. Имаше нещо по едно и също време елегантно и по домашному уютно в „ булеварда с лиричния темп “. Той заслужаваше да бъде обичан.

(Бул. Руски, 60-те, с взор към Орлов мост)

На ъгъла на площад „ Народно заседание “ до къщата на Яблански имаше сладкарница. Първото име, с което я знаех, бе „ виенската “. В реалност казвала се е „ Савоя “, само че по този начин я назоваха приятелките на мама. Как се я преименували в края на 50-те не зная – помня, че по някое време беше и „ Берлин “, и „ Пролет “... В ония години там се събираха студенти от Художествената академия и когато мама нямаше на кого да ме остави, ме вземаше със себе си. Нямах нищо срещу да седнал съм с тях, батковците бяха общителни и дори се стремяха „ да не приказват нелепости пред детето “. За да бъда търпелива и послушна, ми вземаха мелба с чадърче или дори торта, но аз избрах сладоледите с декорация. Ядях постепенно, краката ми висяха от стола, но се усещах огромна.

(Сладкарницата на площад Народно събрание)

Но все пак някои от историите, които се разясниха на масата и над които се смееха, съм запомнила. Ето една от тях. Колега на мама имал навика да върви с мека шапка и това навело момчетата на концепцията да му скроят номер. Всеки ден, откакто той оставел шапката си на закачалката, някой слагал сред филца и вътрешната лента едно доста фино късче хартия (за незнаещите – мъжките бомбета отвътре имат една кожена лента, обикаляща главата, която не разрешава потта да избива върху плата и да прави солени петна). След време, когато видели по какъв начин сътрудника им все по-трудно намества шапката си, почнали да си приказват за някаква нова болест, от която главата ти стартира да пораства – първоначално неусетно, само че по-късно все по-бързо. Нямало избавление. Нещастникът очевидно се тормозил, само че гамените не спрели издевателството и продължавали с листчетата. Докато един ден някой подхвърлил „ абе, доста ти е пораснала главата “ и той прежълтял: „ да бе нещо усетих, че шапката ме стяга “. Тук към този момент не се сдържали, разсмели се и му обяснили истината. Доста „ ваш`та …. “ се носело из ателиетата.

В „ Берлин “ сядаха и професорите от Академията – Евтим Томов, Симеон Халачев, Мара Цончева. Имаха си непокътнати маси и желани келнери. Това наличие първоначално притесняваше студентите, тъй като бяха избягали от часове – не че някой повдигаше въпрос, въпреки всичко и професорите имаха лекции и извършения с тях, а от време на време дори там заверяваха семестъра.

По някое време отново прекръстиха сладкарницата – стана ресторант с дансинг и оркестър и художниците се преселиха в „ Бамбука “, а след това в „ Славянка “. Но и с това име не просъществува прекомерно дълго. През 70-те до паметника на Левски построиха кино „ Сердика “, на първия етаж направиха панорамна сладкарница и „ Берлин “ се реалокира. Но софиянци не обичат измененията и още дълго си назоваха ресторанта на „ Царя “ както досега. Така столицата се подреди със „ остарелия “ и с „ новия “ Берлин. За да няма празно, по-късно имахме и остаряла, и нова „ Пролет “ – и двете на „ Царя “, само че новата бе след Турското посолство.  

В един миг в помещението се настани „ Варна “. И с цел да няма никакво подозрение, че ресторантът е кръстен на „ морската ни столица “, в центъра му тропнаха макет на транспортен съд, а по стените окичиха няколко стилизирани руля. Това беше залезът на емблематичното заведение и макар че от време на време там свиреха и положителни музиканти, упадъкът му бе неизбежен. Беше невероятно да срещнеш старите клиенти – Иван Пейчев, Радой Ралин, Еди Казасян, Леа Иванова, Иван Кожухаров, Владимир Башев, Николай Генчев, Панчо Панчев. Седели са там, пиели са, приказвали са, правили са проекти за бъдещето… А след това са напуснали масите си – отстъпили са ги на идващите генерации.

Сега на място на „ Стария Берлин “ е банка, на мястото на „ Бамбука " май също, „ Славянка " е толкоз безлична, че не мога дори да запомня около какво минавам. Скука!!! А другаде по света такива кафенета ги съхраняват, реставрират, популяризират – „ тук седнал съм... ". Абе кой ти помни!!!

(„ Ялта “)

Затова пък „ Ялта “ при започване на 70-те беше нещо като филиал на Софийския университет. От площад „ Народно заседание “ я делеше единствено къщата на Яблански, по това време Китайско посолство, начело се ширеше кръстовището и под него нямаше подлез. Всичко ни беше пред очите. Това беше кафенето, където бягахме от лекции, проверявахме и разменяхме пищови, там чакахме да ни пристигна реда за изпита. Въобще студентски страсти.

Със следването и то освен моето е обвързван и „ Грозд “. Носеха се митове по какъв начин професори водели свои студенти там, по какъв начин разговаряли на всевъзможни тематики, по какъв начин спорели и по какъв начин най-после професорите плащали сметката. Това последното правеше огромно усещане. Но през 70-те към този момент не беше по този начин. Или най-малко не в моя факултет – в „ Историческия “ проф. Кольо Генчев го е правил, само че той беше персона, която се различаваше от другите. През деня сядаха студенти, имащи „ прозорец “ в програмата или непринудено пропуснали лекция, а вечер идваха сериозните пиячи. Особено се ценеше бялото димятово вино, не зная от кое място им го носеха, само че в действителност беше по-пивко и ароматно.

(Сладкарница „ Пролет “, 70-те)

И с „ Грозд “ бъркотията е огромна – и там иде ми, доде ми. Първоначално ресторантът бе в помещението на ъгъла на „ Кракра “, а дребният салон от дясно, с вътрешното балконче, обичан на асистентите от университета и на всички студенти, беше „ Ловна среща ". После трансфораха „ Грозд “ във виенска сладкарница и я нарекоха „ Пролет “, а  „ Ловна среща “ стана „ Грозд “. С смяната на интериора се загуби и чисто кръчмарското въодушевление. Сега на негово място още веднъж е ресторант и то със същото име.

Не такава е ориста на различен „ паметен “ ресторант, единствено на няколко крачки в посока Орлов мост на ъгъла на улица „ Сан Стефано “ – „ Дълбок зимник “. Някога, при започване на предходния век, това е било фамилна бирария, наричана още „ Прошековата градина “. В началото на предишния век от фабриката на братя Прошек до заведението бил прокаран „ пивопровод “, с цел да може да се сервира и по този начин нареченото „ живо питие “. Софиянци са сядали след неделната разходка по „ Царя “ с цялото семейство, дружно с децата.

(Прошекова градина „ Дълбок зимник “)

„ Дълбок зимник “, който аз зная, си беше най-обикновен ресторант, където си поръчвахме класическата „ тройка кебапчета с гарнитура лютеница и пържени картофи “ и пиехме бира, каквато са докарали. Зачестих да вървя там откакто започнах работа в малкия екран. В началото ме заведоха малко като тест – по какъв начин ще се показва. Явно минах изпита, тъй като продължиха да ме канят, а след това просто тръгвахме дружно, без предложения. Харесваше ми „ демократичността “ – на една маса можеше да видиш помощник режисьор и прочут публицист, корифей в специалността и безусловно новак, основен редактор и кореспондент, без някой да се прави на „ по-велик “ от останалите. Единственото, което не се котираше, беше нелепостта. Ето какво един път описа водещ публицист: поръчва той на млада колежка да направи информация за Дора Габе в Енциклопедичния речник. След много време момичето идва и споделя: „ Там няма Дора Габе “. „ Има, ревизира отново “, само че по-късно тя идва с речника и му го тръсва на бюрото – „ Няма. Виж самичък! “. И тогава на него му просветва: „ Ти на коя писмен знак търсиш, бе мойто момиче? “ – „ Е по какъв начин на коя – на Д! “. Така че като ви кажат, че днешните публицисти са по-прости от предходните, да знаете, че нелепостта не е от през вчерашния ден – имаше и тогава.

За WebStage: Павлина Делчева-Вежинова

Снимки: Павлина Делчева-Вежинова