Роден в семейство на хлебари, работил във фурната на баща

Роден в семейство на хлебари, работил във фурната на татко си, след това като барман, тв водещ, артист, ди джей, артист, шоумен. Разноликите креативен опити на Фабио Воло му постилат пътя към писателската работа. С първия си разказ „ Излизам да се поразходя ”, италианецът попада в окото на читателската стихия, която приветства простичкия, от време на време пиперлив език на своя любим. Книгата му„ Кътче в света ” се трансформира в същински бестселър, а съкровеното писмо на един наследник до неговия татко, чертае линиите на изгубената обич, изкупената виновност и щастието, което сами построяваме.  

Здрасти, баща, по какъв начин си?
Пишейки ти, забелязах, че в никакъв случай не съм го правил. Дори, с цел да съм по-точен, в никакъв случай не съм го правил като възрастен, тъй като в реалност в учебно заведение на празника на бащата постоянно пишехме картички с „ Поздравления, баща, обичам те ”. От много време не присъствам от вкъщи и взех решение да ти напиша два реда, с цел да ти кажа по какъв начин съм.

Много неща се трансформираха в живота ми и това писмо е плод на тези промени.
Колко е мъчно да ти пиша, баща. Не си го представях. Още нищо не съм споделил, а страницата ми наподобява към този момент запълнена. Бих могъл да стартира с „ обичам те ”, както в картичките в учебно заведение, само че не мисля, че е добра концепция. Че те обичам, си го знаем. Напоследък не сме си говорили доста. Не беше елементарно. Животът ни изправи пред огромни тествания за превъзмогване и може би някои са били прекомерно тежки както за теб, по този начин и за мен. Трябваше да се пазиме, с цел да преживеем.

Ти, с цел да не си по-зле, се затвори в своето злощастие и в своята самотност и ме остави вън от тях. Не ме приближи към този момент до сърцето си, не ми даде да усещам топлината ти. И аз прекосих живота си самичък, оттатък прага на твоето злощастие. Остави ме да тракам, с цел да ме пуснеш да вляза, с цел да ми дадеш опция да бъда до теб. Исках да бъда там с теб, а ти ми попречи. Повече не ми отвори, баща, вероятно не чуваше виковете и силата на моя рев. Престори се, че не ме чуваш. Мразех те за това, тъй като постоянно си бил некадърен да ме чуеш и да ме схванеш същински. Никога не ме погледна в очите, не надникна в дълбочината им. Никога не си знаел кой съм в действителност.

Ще ти кажа още нещо: постоянно си мислех, че избирам аз да бях починал вместо мама. Но това може би си го желал и ти. Мразех те основно, тъй като в никакъв случай не се погрижи за своето благополучие. Даде ми един трагичен татко. Така ми попречи да бъда благополучен, тъй като да бъда подобен ми се струваше изменничество, караше ме да изпитвам виновност и ми навяваше мисълта да се отдалечавам от ден на ден от теб. Това ме караше да се усещам друг. Струваше ми се, че по този начин ти оказвам помощ, че върша по-лек живота ти. Преди всичко отказването от моето благополучие ми даряваше илюзията, че съм ти потребен. Като че да бъдем зле и двамата можеше да ти помогне да си по-малко самичък. Да бъда трагичен ме приближаваше към теб.
Накара ме да се усещам изменник, когато напуснах дома. Много ли беше да желая помощта ти да стана мъж?
Ти не разреши в никакъв случай никакво сравнение. Съпоставяне на нашите хрумвания, продан на мненията ни. С теб това не бе допустимо, тъй като като интегралист се барикадира и се затвори в убежденията си, трансформирайки всяка опция за сравнение в елементарен конфликт.
В този интервал мислех доста за моя живот и си изясних много неща. Аз се съборих и се построих отначало, като остаряла къща. Не можех да не преставам напред с дребни реставраторски работи. Трябваше да срутя всичко и да строя отначало от основи. Все отново оставих нещо, не всичко беше за изхвърляне. Нещо значимо, което научих, беше да си прощавам, само че най-много разбрах, че желая да бъда благополучен. Открих, че постоянно го бях мислил, само че без да съм го желал обаче, в никакъв случай не съм го търсил в действителност. Струваше ми се, че не го заслужавам. Както, съгласно мен, не заслужавам ласките, които не ми даваше, и прегръдките, които ми отхвърляше. А в този момент зная, че заслужавам всичкото благополучие на света. Това е по този начин и тъй като малко се освободих от теб. Не възприемай тези думи като някакво разтоварване, като преценка и още по-малко като обвиняване. Познавам твоя живот дотолкоз, с цел да знам, че повече си жертва, в сравнение с главорез. Твоите родители и братя са те принудили да се затвориш, с цел да преживееш. И в случай че се върнем обратно, евентуално същото се е случило с дядо, с прародител и с прапрадядо, с татко му и по този начин до безспир. Пиша ти това писмо, с цел да счупя веригата.

Това, което най-сетне знам сигурно, е че те обичам. Чак дъхът ми стопира, когато мисля какъв брой доста те обичам. Но, с цел да мога да те обичам по този начин, трябваше да те унищожа, трябваше да посочи отговорностите ти, трябваше да те видя подобен, какъвто си. Вълшебно. И мъчително.
Знаеш ли, че имаше моменти като дребен, в които желаех в действителност да те убия?
Исках да те убия, тъй като толкоз те обичах, че не устоях на тъгата и ти да си отидеш някой ден, както стана с мама. Страхът да не те изгубя ненадейно беше толкоз огромен, че не ме оставяше да пребивавам умерено. Убивайки те, щях да престана да изпитвам този боязън, който ми пречеше да пребивавам умерено.
И аз също поех виновността си.
Разбрах, че съм носел тегобата на света на раменете си, мислейки се за жертва на събитията, които се случваха, само че в реалност бях виновен за тях; аз бях избрал да бъде по този начин, самичък си бях основал това състояние, никой не го беше изискал от мен. Аз самичък си бях придал тази значимост и най-после се бях привързал към тази роля, която не беше резултат от ситуацията ми на жертва, а може би плод на суетливост. Моят метод на битие беше просто чист егоизъм. Сега всичко е ясно и последователно започнах да поставям малко ред в нещата.
Не си ме разрошвал скоро, татко… Помниш ли, че когато бях дребен, слагаше ръка на главата ми и ме разрошваше или гъделичкаше? Помниш ли по какъв начин си играехме и се борехме. Или когато те побеждавах на „ канадска ”? И не казвай, че ме оставяше да победя.
Не знам какъв брой ще остана тук. Нямам проекти, с изключение на да си изясня добре визията за това кой съм и какво фактически желая да върша с моя живот.
Искам да те видя. Да мисля за теб, ме кара да искам да съм при теб.
Мечтая да мога отново да играя и да се дръзвам с теб. Искам да ме разрошваш и да ме прегръщаш. И ще желая реванш в „ канадската ”.
Ще ме заведеш ли на сладолед?

Обичам те, баща, същински те обичам… До скоро!
Твой наследник Микеле

От „ Кътче в света ”, Фабио Воло
Изображения: jongsart.wordpress.com, etsy.com