Марин Янев отпразнува 75-годишнината си на сцената
Роден е на 17 февруари 1943 година във Варна. През 1967 година приключва ВИТИЗ в класа на Боян Дановски - в един извънреден випуск, от който са звезди като Катя Паскалева, Меглена Караламбова, Руси Чанев, Стефан Данаилов и Стефан Мавродиев. Там среща и огромната си обич - актрисата Цветана Цветкова. Имат две дъщери, които са тръгнали по техния път - Кристина е актриса, а Марина - сценограф. Работи в театрите във Варна, Пловдив, преди да стартира в “Сълза и смях ”. От 1985 година е в Народния спектакъл. Участва във филмите “Козият рог ”, “Дърво без корен ”, “Къде живееш? ”. Някои от театралните му функции са: Антифол в “Комедия от неточности ” от Шекспир, Макмърфи в “Полет над кукувиче гнездо ”, Хенри в “Камината ” от Маргарит Минков, Бубнов в “На дъното ” по Максим Горки, доктор в “Макбет ” от Шекспир, проф. Сантана в “Призраци в Неапол ” от Едуардо де Филипо. Носител е на редица награди, измежду които за мъжка роля на Съюза на артистите в България през 1980, на “Аскеер ” за поддържаща роля през 1998 година, премията “Икар ” на Съюза на артистите в България за водеща мъжка роля за Фернар във “Вятър в тополите ” на Младежкия спектакъл “Николай Бинев ”, 2015.
Един от най-прочутите артисти на Народния спектакъл, в чиято натрупа е от 33 години, отпразнува рождения си ден на сцената, превъплъщавайки се в ролята на занаятчия Добри в класическата пиеса на Рачо Стоянов “Майстори”. Колеги, другари и фенове пристигнаха да поздравят рожденика. Актьорът има повече от 100 функции в театъра и над 60 в киното. Любовта към театъра е неизлечимо заболяване, споделя той. По негови думи, бацилът е влезнал в нежното му детско тяло още преди да тръгне на учебно заведение. Още не можех да чета и в една пиеса, помня, че беше нещо американска, трябваше да играя едно малко пиколо, което носи писмо на героинята, примерно. Трябваше да кажа две думи от рода на: “Писмо за вас, мадам” и те ми дадоха написан текста,
а аз не можех да чета и с много дресура от страна на татко ми ги научих у дома наизуст
и по този начин проходих там, по този начин да се каже, спомня си артистът. Родителите му работели във Варненския спектакъл и заради тази причина там минало детството му.
За 70-годишнината си желал да изиграе нещо изповедно, да направи моноспектакъл, да каже нещо от сцената. Не могъл да открие такава пиеса и таман се отчаял, когато му предложили текста на един румънски създател, Матей Вишниек, “Търси се остарял клоун”. Пиесата споделя за остарели хора и затова се сторила доста подобаваща за него и за неговите състуденти, другари и сътрудници Илия Добрев и Стефан Мавродиев, които също ставали на 70 в тази година. В нея се споделя за трима пенсионирани клоуни, които отиват на кастинг. Те застават пред вратата в очакване журито да ги одобри и стартират да си приказват. На въпроса дали слагането на тази пиеса е равносметка за отминалото време, артистът дава отговор:
Мислещият човек си прави равносметка всекидневно
Той не чака последната права, с цел да си каже: Това стана 80 на 100, това 60 на 100, а това въобще не се получи. Не съм приключил компетентност счетоводство, с цел да си направя баланс на лъжите, които са съпровождали живота ми, на конюнктурата, която без подозрение съпътства всяка кариера. Мисля, че знам кой съм. Или може би се неистина, че знам кой съм. Така или другояче, имам версия за себе си, без да пребивавам със самочувствието, че съм всезнаещ. Непрекъснато се пробвам да проумея индивида и непрестанно понасям триумфи и провали в опознаването му. Но най-малко не спирам да си задавам въпроси, което ме прави човек, нали?
Най-любимата му роля, по личните му думи, си остава тази на Макмърфи в " Полет над кукувиче гнездо ", за която получава премия от Съюза на артистите в България през 1982 година С тоя Макмърфи от “Полет над кукувиче гнездо” ситуацията е следното. Хем ме радва, че хората са ме запомнили с тази роля, хем ми е малко погрешно, тъй като аз имам близо 100 функции в театъра и в киното. И най-малко десетина от тях си одобрявам. Но щом вие сте ме запомнили като Макмърфи,
на мен вътре в душичката ми става топло, че ще оставя нещичко в дребния свят
на дребния район, в който живеем ние тука. Макар че от време на време си споделям: мама му остаряла, близо 50 години съм на сцената, единствено това ли съумях да направя както би трябвало?! Мерило беше и това, че опашката за билети стигаше от “Сълза и смях” до градинката на “Кристал”. Тогава народът беше гладен за сходна пиеса. Никога няма да спра да благодаря на господин Павел Писарев, който тогава беше в Министерския съвет и отговаряше за репертоара на театрите. Ако той не беше разкрил и не беше донесъл този текст, той нямаше да се появи в тези времена. Г-н Писарев рискува. Когато ни донесе пиесата и я прочетохме, актьорите ахнахме.
До този миг нито книгата, нито филмът се бяха появявали в България. Репетициите минаха при необикновен възторг. Красимир Спасов беше режисьорът, който направи едно доста положително зрелище, в което актьорите се раздадоха. Ани Бакалова като сестра Рачид, Юрий Яковлев, Бог да го елементарни, в ролята на вожда Бромдън, Ириней Константинов... Публиката бе другата страна в този театър. Тя като че ли поглъщаше думите, които се изричаха там. Искаше да каже същите думи, само че нямаше къде да го направи. Затова и идваше в салона и ни ръкопляскаше. После хората ни чакаха на тълпи пред служебния вход и ни гледаха с ей такива очи.
Искаха да повярват, че аз в действителност съм Макмърфи и че това, което се случва на сцената, може да се случи и в живота
“Полет над кукувиче гнездо” по мое време беше зрелище разкол. Едни хора влизаха зад амвона на църквата и започваха да псуват духовниците пред очите на миряните. Това беше немислимо.
Свързваме го най-много с трагични функции, само че дали той е удовлетворен от това? Моят обичан род е трагикомедията. Страшно го обичам и мисля, че той най-вярно отразява човешката психика. В душата на индивида живеят и двете положения. Животът взема решение кое от тях ще се покаже на повърхността. Никога не съм обичал артистът да бъде стесняван жанрово. Но постоянно се случва. В киното има един израз, който обаче ненапълно важи и за театъра: “Изиграеш ли поп, купи си калимавка”. Има да играеш попове до разкъсване. На мен това в действителност ми се случи.
В един италиански филм изиграх вманиачен и след това изиграх още осем функции на луди в киното
Тръгна приказка, че ги играя добре и след това, когато режисьорът попиташе кой може да изиграе ролята на лудия във кино лентата, всички споделяха: Марин Янев, споделя артистът. А за живота изобщо: с струпване на опита научаваме от ден на ден и повече и както един другар споделя: “Проблемът е, че на тези години знам много”. Да, познанието е повинност. И все пак не въпрос, а главната дума, която съпътства живота ни, продължава да е: може би. Единственият, който може да е сигурен във всичко, е някой отвън нас. Кой е той? Аз персонално не знам. Но пък изпитвам бездънен почит към него, тъй като съм се уверил, че той дърпа конците и той взема решение какъв брой бързо да се движи тялото ми. Аз към този момент виждам, че той непреклонно е решил от година на година то да се движи все по-бавно. Колкото пъти съм опитвал да работя независимо, без да не се допитвам до Него, толкоз пъти съм оставал с чувството, че съм вземал неправилните решения.
Подготви Кристина КОСТОВА
Един от най-прочутите артисти на Народния спектакъл, в чиято натрупа е от 33 години, отпразнува рождения си ден на сцената, превъплъщавайки се в ролята на занаятчия Добри в класическата пиеса на Рачо Стоянов “Майстори”. Колеги, другари и фенове пристигнаха да поздравят рожденика. Актьорът има повече от 100 функции в театъра и над 60 в киното. Любовта към театъра е неизлечимо заболяване, споделя той. По негови думи, бацилът е влезнал в нежното му детско тяло още преди да тръгне на учебно заведение. Още не можех да чета и в една пиеса, помня, че беше нещо американска, трябваше да играя едно малко пиколо, което носи писмо на героинята, примерно. Трябваше да кажа две думи от рода на: “Писмо за вас, мадам” и те ми дадоха написан текста,
а аз не можех да чета и с много дресура от страна на татко ми ги научих у дома наизуст
и по този начин проходих там, по този начин да се каже, спомня си артистът. Родителите му работели във Варненския спектакъл и заради тази причина там минало детството му.
За 70-годишнината си желал да изиграе нещо изповедно, да направи моноспектакъл, да каже нещо от сцената. Не могъл да открие такава пиеса и таман се отчаял, когато му предложили текста на един румънски създател, Матей Вишниек, “Търси се остарял клоун”. Пиесата споделя за остарели хора и затова се сторила доста подобаваща за него и за неговите състуденти, другари и сътрудници Илия Добрев и Стефан Мавродиев, които също ставали на 70 в тази година. В нея се споделя за трима пенсионирани клоуни, които отиват на кастинг. Те застават пред вратата в очакване журито да ги одобри и стартират да си приказват. На въпроса дали слагането на тази пиеса е равносметка за отминалото време, артистът дава отговор:
Мислещият човек си прави равносметка всекидневно
Той не чака последната права, с цел да си каже: Това стана 80 на 100, това 60 на 100, а това въобще не се получи. Не съм приключил компетентност счетоводство, с цел да си направя баланс на лъжите, които са съпровождали живота ми, на конюнктурата, която без подозрение съпътства всяка кариера. Мисля, че знам кой съм. Или може би се неистина, че знам кой съм. Така или другояче, имам версия за себе си, без да пребивавам със самочувствието, че съм всезнаещ. Непрекъснато се пробвам да проумея индивида и непрестанно понасям триумфи и провали в опознаването му. Но най-малко не спирам да си задавам въпроси, което ме прави човек, нали?
Най-любимата му роля, по личните му думи, си остава тази на Макмърфи в " Полет над кукувиче гнездо ", за която получава премия от Съюза на артистите в България през 1982 година С тоя Макмърфи от “Полет над кукувиче гнездо” ситуацията е следното. Хем ме радва, че хората са ме запомнили с тази роля, хем ми е малко погрешно, тъй като аз имам близо 100 функции в театъра и в киното. И най-малко десетина от тях си одобрявам. Но щом вие сте ме запомнили като Макмърфи,
на мен вътре в душичката ми става топло, че ще оставя нещичко в дребния свят
на дребния район, в който живеем ние тука. Макар че от време на време си споделям: мама му остаряла, близо 50 години съм на сцената, единствено това ли съумях да направя както би трябвало?! Мерило беше и това, че опашката за билети стигаше от “Сълза и смях” до градинката на “Кристал”. Тогава народът беше гладен за сходна пиеса. Никога няма да спра да благодаря на господин Павел Писарев, който тогава беше в Министерския съвет и отговаряше за репертоара на театрите. Ако той не беше разкрил и не беше донесъл този текст, той нямаше да се появи в тези времена. Г-н Писарев рискува. Когато ни донесе пиесата и я прочетохме, актьорите ахнахме.
До този миг нито книгата, нито филмът се бяха появявали в България. Репетициите минаха при необикновен възторг. Красимир Спасов беше режисьорът, който направи едно доста положително зрелище, в което актьорите се раздадоха. Ани Бакалова като сестра Рачид, Юрий Яковлев, Бог да го елементарни, в ролята на вожда Бромдън, Ириней Константинов... Публиката бе другата страна в този театър. Тя като че ли поглъщаше думите, които се изричаха там. Искаше да каже същите думи, само че нямаше къде да го направи. Затова и идваше в салона и ни ръкопляскаше. После хората ни чакаха на тълпи пред служебния вход и ни гледаха с ей такива очи.
Искаха да повярват, че аз в действителност съм Макмърфи и че това, което се случва на сцената, може да се случи и в живота
“Полет над кукувиче гнездо” по мое време беше зрелище разкол. Едни хора влизаха зад амвона на църквата и започваха да псуват духовниците пред очите на миряните. Това беше немислимо.
Свързваме го най-много с трагични функции, само че дали той е удовлетворен от това? Моят обичан род е трагикомедията. Страшно го обичам и мисля, че той най-вярно отразява човешката психика. В душата на индивида живеят и двете положения. Животът взема решение кое от тях ще се покаже на повърхността. Никога не съм обичал артистът да бъде стесняван жанрово. Но постоянно се случва. В киното има един израз, който обаче ненапълно важи и за театъра: “Изиграеш ли поп, купи си калимавка”. Има да играеш попове до разкъсване. На мен това в действителност ми се случи.
В един италиански филм изиграх вманиачен и след това изиграх още осем функции на луди в киното
Тръгна приказка, че ги играя добре и след това, когато режисьорът попиташе кой може да изиграе ролята на лудия във кино лентата, всички споделяха: Марин Янев, споделя артистът. А за живота изобщо: с струпване на опита научаваме от ден на ден и повече и както един другар споделя: “Проблемът е, че на тези години знам много”. Да, познанието е повинност. И все пак не въпрос, а главната дума, която съпътства живота ни, продължава да е: може би. Единственият, който може да е сигурен във всичко, е някой отвън нас. Кой е той? Аз персонално не знам. Но пък изпитвам бездънен почит към него, тъй като съм се уверил, че той дърпа конците и той взема решение какъв брой бързо да се движи тялото ми. Аз към този момент виждам, че той непреклонно е решил от година на година то да се движи все по-бавно. Колкото пъти съм опитвал да работя независимо, без да не се допитвам до Него, толкоз пъти съм оставал с чувството, че съм вземал неправилните решения.
Подготви Кристина КОСТОВА
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ