Ричард Пайпс (11 юли 1923 г. – 17 май 2018

Ричард Пайпс (11 юли 1923 година – 17 май 2018 г.) е американски академик от еврейски генезис (роден в Полша) и професор по съветска история в Харвардския университет от 1958 до 1996 година От 1968 до 1973 година е шеф на Изследователския център за съветски проучвания в Харвардския университет, а от 1973 до 1978 година е основен теоретичен консултант на Института за съветски проучвания в Станфордския университет. Предлагаме фрагменти от книгата на Ричард Пайпс " Русия при остарелия режим ".

Въпреки че съветската черква е била значително слята с държавния уред и подчинена на монархията, преди Петър Велики тя към момента е запазвала някои черти на обособена институция и сходство на самостоятелност. Византийският принцип на " симфония ", доказан на Събора от 1666 година, теоретично към момента е оставал в действие. Църквата е била отделена от страната, имала е патриарх, лични административни, правосъдни и данъчни управляващи, както и лични владения, чиито поданици е събирала налози и е съдила. Петър поставя завършек на този полуавтономен статут, като отстранява патриаршията, трансформира нейните ведомства в клонове на светската администрация, лишава правосъдните ѝ имунитети и, може би най-важното, конфискува приходите ѝ. След царуването на Петър Руската черква се оказва просто поделение на гражданската администрация. Coup de grace (последният, съдбоносен, съдбовен удар, който се нанася на умиращите от съжаление) е нанесен на жертва, която и без друго към този момент е била в последни издихания и по тази причина едвам е потрепвала. Нямало е митинги, а единствено безмълвно смирение. Никоя черква в християнския свят не е разрешила да бъде секуларизирана с такова равнодушие, както Руската черква.
 
Петър Първи трансформира съветската черква в слугиня на страната Източник: Yandex
(...) Кулминацията на църковната политика на Петър е " Духовният устав ", квалифициран под персоналното наблюдаване на императора и публикуван през 1721 година Той контролира в детайли активността на енорийския и манастирския клир, като прецизира какво могат да вършат, какво не могат и даже какво са длъжни да вършат. " Правилникът " в действителност се трансформира в бюрократична конституция за Руската черква. Сред най-важните му разпореждания е премахването на патриаршеската служба, вакантна от 1700 година, и замяната ѝ с бюрократичен орган, в началото именуван " Духовна гилдия ", а по-късно " Свети Управляващ Синод ". Светият Синод не е нищо повече от министерство по религиозните въпроси. Неговият началник, именуван Главен прокурор, не е безусловно член на духовенството и през 18 век нормално е боен офицер. До 1917 година Синодът носи цялостна отговорност за ръководството на Руската черква. С учредяването му църквата престава да съществува като самостоятелна институция и публично се слива с държавния уред. Някои от отговорностите, наложени на духовенството от " Правилника ", показват степента, в която църквата е била политизирана при Петър. Ръкоположените свещеници са били задължени да положат клетва, в която дават обещание " всички права и преимущества (или привилегии), принадлежащи на висшата автокрация, власт и престиж на Негово Царско Величество, легализирани и занапред нататък легализирани, доколкото могат, да предизвестяват и пазят, и в това, в случай че е належащо, да не пощадят живота си ". Клетвата, полагана от членовете на Духовната гилдия (по-късно Свети Синод), съдържа следните думи: " Кълна се в живия Бог... да бъда правилен, добър и дисциплиниран плебей и зависещ на Нейно Величество императрица Екатерина Алексеевна ". В допълнение към това общо обвързване, енорийските свещеници трябвало да се закълнат, че неотложно ще рапортуват на управляващите всяка информация за посягане против ползите на Императора или неговата страна, даже в случай че тази информация е получена по време на изповед: " Ако по време на изповед някой разкрие на духовник, даже и да не е осъществено, само че към този момент планувано незаконно действие, изключително държавна измяна или протест против Самодържеца или Държавата, или зло желание против достойнството или здравето на Суверена и фамилията на Негово Величество (...) изповедникът е задължен освен да го опрости от греховете, които е изповядал намерено, (...) само че и неотложно да го рапортува на особено несъмнено място в сходство с персоналния декрет на Негово Императорско Величество (...) по силата на който, за думи, засягащи високата чест на Негово Императорско Величество и причиняващи щета на Държавата, тези нарушители би трябвало да бъдат неотложно хванати и ескортирани до избраните за задачата места ".
 
След публикуването на " Правилника " съветските свещеници постоянно сътрудничат с полицията. Например, в края на ръководството на Петър Велики, когато държавното управление се готви да вкара поглавен налог и се пробва да организира броене за тази цел, на селските свещеници е подредено, под опасност от безмилостно бичуване и изгнание в Сибир, да спомагат за идентифицирането на лицата, укриващи се от преброяването. През 19 век доносите против политически дисиденти се смятат за общоприети духовнически отговорности. Поразително е освен публикуването на " Духовния устав ", само че и фактът, че той не среща опозиция. Петър просто изпраща копия от документа на своите духовни сановници и им подрежда да го подпишат; те съответно се преценяват, макар че за тях несъмнено е било явно, че по този метод вземат решение ориста на своята черква. Няма доказателства за дейна опозиция против " Правилника " (подобна на тази, която постоянно поражда по време на разкола, когато е заложена на карта ориста на обряда). Всичко това подсказва, че най-важният аспект на Руската черква е бил нейният вълшебен детайл и защото Петър не се е интересувал от литургията, тайнствата или други обреди, Църквата е била подготвена да му се подчинява по всички останали въпроси.
 
Петър Първи трансформира съветската черква в слугиня на страната Източник: Yandex
Може би Православната черква би могла да усъвършенства позицията си, в случай че имаше масите на своя страна. Но това не се случва. Селяните откровено, а не незадълбочено, привлечени от вярата, са били привлечени повече от старообрядците и сектантите. Образованите съсловия или въобще не са проявявали интерес към Църквата, или са се насочвали към непознати религии, изключително към тези от светския (идеологически) тип, където историята е служила като сурогат на Бог. Православната черква в никакъв случай не е намирала общ език с образованите, защото консервативният ѝ светоглед ѝ е придавал отчетливо антиинтелектуален уклон. Въз основа на средновековната съветска причина, че " мнението е майка на всички пристрастености " и че " мнението е майка на разложението ", тя е проявявала дребен интерес даже към личната си идеология, обръщайки се към нея основно когато е било належащо да се отхвърлен еретици или чужденци. Тя посрещала всички опити да му вдъхне нов живот с инстинктивно съмнение, което от време на време преливало във неприязън и било съпроводено с доноси до управляващите и отделяне. Това постоянно се случвало, когато си фантазирала, че се показват самостоятелни отзиви за нейните канони и ритуали. Тя отчуждавала един след различен най-хубавите религиозни мислители на страната – славянофилите, Владимир Соловьов, Лев Толстой и миряните, обединили се при започване на 1900-те години към " Религиозно-философското общество ". Тя също по този начин не се интересувала доста от образованието на своето паство. Православната черква проявявала сериозен интерес към началното обучение едвам през 1860-те години и то единствено по заповед на държавното управление, разтревожено от въздействието на интелигенцията върху масите. Би било неуместно да се отхвърли, че по време на имперската ера доста руснаци, от най-образованите до необразованите, са търсели и намирали разтуха в църквата и че даже измежду духовенството, което било сервилно на страната, имало хора от най-голям честен и интелектуален диаметър. Дори в корумпираната си форма съветската черква предложила избавление от житейските компликации. Като цяло обаче църквата от императорския интервал не била доста известна и губила остатъците от това, което в миналото е била. По времето на Котошихин (Григорий Котошихин, прочут още като Йохан Александър Селецки, умрял през 1667 г.) - чиновник на Руския посланически приказ, който се преместил на работа в Швеция и по молба на шведското държавно управление написал просторен труд, значим източник за историята на Русия от 17-ти век - " За Русия по време на царуването на Алексей Михайлович " (заглавие, което останало в действие и през руската епоха), в средата на 17-ти век, благородниците и болярите нормално поддържали домашни параклиси и един или повече свещеници за своя сметка.
 
Но век по-късно, по време на ръководството на Екатерина II, британски странник отбелязва с изненада, че по време на петмесечния си престой в Санкт Петербург не е виждал нито един път духовник на работа при аристократ. Други задгранични пътешественици от имперската ера оставят сходни разкази. Нарастващата изолираност на духовенството от елита може да се изясни с няколко фактора. Единият е обвързван със закона на Петър Велики, забраняващ построяването на фамилни църкви и поддържането на домашни свещеници. Друг е възходящата бездна сред европеизираното, светското обучение, предоставяно на висшата класа, и образованието, налично даже в най-хубавите семинарии (...) Строгата възбрана за благородници да влизат в духовенството, наложена от московското държавно управление и в допълнение подсилена от законодателството на Петър Велики, предотвратява образуването в Русия на кръвното роднинство сред благородството и висшите ешелони на духовенството, каквото нормално е съществувало в Западна Европа. По-голямата част от съветското духовенство произлиза от простолюдието, постоянно от най-ниските съсловия, и е културно и обществено близо до градската дребна буржоазия. Изглежда като че ли героите в романите на Лесков (Николай Семьонович Лесков, бел. ред.), летописец на съветското духовенство, са обитавали собствен личен свят, даже по-откъснат от външния свят, в сравнение с търговците, обитавали " тъмното царство ". До самия завършек на императорския режим те са останали обособена прослойка, посещавайки лични учебни заведения, женили се за дъщерите на духовници и изпращали потомството си в духовнически ранг. Дори при започване на 20-ти век, когато съветските миряни са могли да одобряват свети ранг, те са го правили извънредно рядко. Обеднели, изолирани и разпознати с автокрацията, духовенството не се е радвало нито на обич, нито на уважение; в най-хубавия случай е било толерирано.
 
(...) Какво на процедура можело да се чака от съветската черква? Поради консервативната си философия и обичайна си взаимозависимост от държавната власт, тя не е могла да работи като либерализираща мощ. Но е могла да реализира две значими неща. Първо, можела е да отбрани правилото за взаимното битие на светската и духовната власт, изложен в Евангелието от Матей (22:16-22) и създаден в теорията на византийската черква. По този метод тя би постигнала висша власт над духовния свят на страната и по този метод ненапълно би лимитирала светската власт. Тъй като не го е направила, тя е разреши на страната да претендира за власт както над тялото, по този начин и над мозъка, като по този метод способства доста за чудовищното разширение на светската власт в Русия по това време и още повече в последвалата ера.

Второ, тя би могла гордо да води битка за най-основните християнски полезности. Руската черква би трябвало да стачкува против въвеждането и разпространяването на крепостничеството, което е било в извънредно несъгласие с християнската нравственос. Трябвало е да осъди преследването на жителите от светските управляващи. Тя обаче не е направила нито едното, нито другото (...) Никой клон на християнството не се е отнасял с такова равнодушие към деянията на обществена и политическа неправда. Човек може изцяло да се съгласи с думите на Александър Солженицин, че съветската история би била несравнимо по-хуманна и хармонична през последните няколко века, в случай че съветската черква не беше пожертвала своята самостоятелност и беше траяла да се обръща към народа, както прави да вземем за пример в Полша. В последна сметка политиката на Руската православна черква освен я дискредитира в очите на всички, които ценяха обществената и политическата правдивост, само че и сътвори нравствен вакуум, напълнен от всемирски идеолози, стремящи се да основат в този свят парадайса, който християнството обещаваше в отвъдния.