Романът "Мир вам" носи освобождаване, утеха и просветление
Резенцията е препубликувана от. Заглавието е на " Дневник ".
Изричането на рецесията е точка на културно средоточие. Сега повече от всеки път, в този момент може би не повече от всеки път. Мисленето на света като рецесия се трансформира в текст, който ни обикаля през повторението, демагогията и пропагандата в политиката и медиите, през тавтологията на интимизираното обществено говорене посред ни.
Общностите и обществата честват целостта си през сплотяването към контузията, неналичието, която конструират и генеалогически, и като модел на прекарване на актуалната си действителност. Но рецесията е и страшилище, което разроява, обеззвучава, ликвидира езиците на съ-общаване. Кара ни да приказваме в себе си, да приказваме напразно.
Значението на понятието за рецесия смислово се свързва с етапа на заболяването , с мястото на повратната точка, която ще укаже вероятния край - излекуване или гибел. Но рецесията като културен роман не желае нито да оздравее, нито да доближи цялостен разпад. Тя не желае да изчезне. Тя се концентрира върху удоволствието от репрезентациите си, върху предвидимо неосъществимите си упования за идеална форма на избавление.
Схващането на рецесията като екзод е единствено утопична страна на форма на културна нереалност, тъй като като структуриращ роман на потребността да мислим себе си изходът от рецесията е временен, тя постоянно ще се завръща.
Литературата и българската литература в частност също постоянно е имала привилегировано (и канонизиращо) отношение към разказите на рецесията . Били те обществени структури или вградени в гласа на вътрешния човек, на субекта на екзистенция. Често в литературата рецесията се придвижва показана като една по едно и също време летлива, само че значима по смисъл нереалност за актуалния живот.
Тя намира своето око в разказите за гибелта, за разпада на общността, за опразваното откъм полезности време или пък влиза в облиците на отчуждения човек, за който към този момент е невероятно да опише себе си през такъми като общество, общественост, семейство и вместо това прибягва до ритуалите на изпразненото от небосвод всекидневие, до затварящата идеосинкретична действителност на повторението и визията на живота като изпразнено от смисъл безпределно и циклично настояще. Посоките и образците могат да са доста. Фокусът тук обаче е върху романа " Мир вам " на Емилия Дворянова и метода, през който се моделира разказът за (справяне с) спешното съществуване.
Прозата на Емилия Дворянова я трансформира несъмнено в едно от явленията в българската литература от 90-те насам , за което свидетелстват множеството награди на авторката, солидната критическа рецепция на текстовете ѝ и дейното ѝ превеждане. Винаги съм считала, че макар отбелязваната и през рецепцията ѝ бариерност, трудност, философизация/теоретичност/екзегетичност, бароковост на писането ѝ, които я вършат може би недостъпна за всеобщия четец, романите ѝ в действителност доста добре се вписват в една европейска и даже небългарска визия за модерния Аз.
Със своите буржоазни, интровертни и изтънчени героини (хора) с построен естетически усет и с обич към изкуството, за които животът е и съществуване в изкуство и които мислят себе си в невидимите (и несподелими) пътища на музиката, изобразителното изкуство, литературата, които познават Шопен, Бах, св. Тереза, Томас Ман, библейския роман, житията на светците и живота на Мария, Леонардо и Дюрер, авторката се приближава до визията за ерудирания европейски човек и четец, оставаща въпреки всичко настрана от национално съсредоточения роман за българина в литературата, само че пък приобщаваща я към европейската литература и аудитория.
От първия ѝ разказ " Къщата ", през знаковия " Passion или гибелта на Алиса ", през новелата " La Velata ", следвана от романите " Госпожа Г. ", " Земните градини на Богородица ", " Концерт за изречение ", " При входа на морето ", та до " Мир вам " Емилия Дворянова се концентрира мощно върху прекарването в субекта, търсещ пътя към и през себе си. Сложността на героините ѝ постоянно е обрисувана през потребление на азов разказ, характерен за актуалната ни прозаичност, само че при авторката поставящ и ударението върху сложността на субекта, невъзможността по някакъв метод вътрешното прекарване да бъде преведено през езиците на външното, да бъде прозримо, както е в някои типичен романови схеми през проявяването/удостоверяването на субекта през действителното, през неговите дейности, тирада, държание, ориентирани към другите, изнесени отвън самия себе си.
Енигмата на личността, която не е прозрима, която не може да бъде разгадана и хваната в клопката на действителността, е едно от настойчивите придвижвания в романите на авторката от " Passion или гибелта на Алиса " до " При входа на морето ". Затова индивидът на Дворянова оповестява самия себе си през потока на съзнанието, през фонацията на вътрешните си речи, през едно комплицирано и с напрежение себе си, което плува в така и така флуидния език на авторката и мъчно може да побере дефинитивна и непроблематична еднаквост. Изключение, само че което удостоверява правилото, от тази тактика е " Passion ", само че там разказите за Алиса са тези, които демонстрират и тази неспособност да се улови в целокупност вътрешният човек през визията на другите.
Читателят, който за първи път се среща с текста Дворянова (Милена Кирова), разбираемо ще бъде понесен от стихията на езика на писателката. За този език е писано доста. За него е говорила и самата авторка. Това е език, който рецензията дефинира като бароков, като écriture féminine, като поток на съзнанието, като излизащ от българската литературна традиция. Този език, който разчита и на словесното великолепие, и на самолюбуването, и на потока на метафорична асоциация, последователно се вдълбава с " При входа на морето ", разчитайки на имплицитното знание/значение повече, в сравнение с експликативната естетизация.
Мир вамС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
С " Мир вам " той доближава и до примирение, по-точно до помиряване на езика със света, с битието. Разказът се лапидаризира, изречението става добродушно, посочващо, то съ-общава, стреми се да изрече света в символичната му елементарност и непорочност. Имплицитният наратор, който вклинява в себе си и вътрешната тирада на Мо, основната героиня в романа, разчита на повторението, на описанието покрай същината на нещата, до писане за потребното, на сричането на словата на светостта.
Наричането е малко, оголено, имената на героите са сведени до сричка. В романа както движимостите се разделят в разбирането на Мо на потребни и непотребни (но красиви и по тази причина съхранени), по този начин и езикът изговаря потребното, нужното за битието, до момента в който доближи покрай финала до режима на видението, в което точно душата и погледът са това, което ще улови света и в този смисъл езикът ще стане излишен (посочващ красивото без изричане), само че и рафиниран, вътрешен за героинята, тя няма да изрича, да приказва на себе си, както прави преди този момент.
Тя ще полети и през видението панорама, което ще ѝ се открие към божия свят, самата тя ще се слее с божествената светлина и промисъл на боготворения свят. Именно през видението, този глух език на чудесното и истинното, героинята ще види и света като рафиниран, като свят и след Сътворението, само че и след Апокалипсиса, празен от хора, естествено възвишен свят.
Разказът в " Мир вам " ни среща със свят, претърпял рецесия оттатък своето в този момент , надалеч в забравеното си и даже непотребно за помнене минало. От него са останали единствено ненужни фрагменти, боклуци като бандите, които са ограбвали оживелия свят/ селата в търсене на потребни движимости и храна. После и те са изчезнали.
Светът обаче е реквием, за който никой не тъгува. От този свят е останало единствено селото на Мо и Ут. Това е светът-село-битие на младата (във всеки случай най-младата в селото) Мо, пристигнала неразбираемо от кое място, от нищото, откритата, лишената от всякаква биография и минало, живеещата само в сегашното, лишената от визия за време, та нали точно с цел да съществува, времето се нуждае от небосвод, от минало и бъдеще.
Това е светът на Ут, закрилница на селото и смисъла, на броенето на душите, разчитаща Писанието, божественото слово на общността си. Бабата, старата Ут, която наподобява малко на баба Сребра ( " Време разделно " ) и повече на баба Неделя ( " Корените " ), майката на общността, паметта и пребъдването. А и по какъв начин да не наподобява на баба Неделя, та нали и в " Корените ", и тук се намираме в неделята на селото (при Васил Попов), в неделята на живота и света, в последните дни при " Мир вам ".
Романът потегля от начало, в което обеднелият, изпразненият недоразвит свят е парадоксално и свят на пълнотата и самодостатъчността. Именно в рушащото се здание на тогавашния манастир, в периферията на селото, в пристройката с изпочупени прозорци Ут е намерила дом за битието си, освен това задоволителен. Оголеният живот е идиличен живот, всекидневието не се изсушава в общуването с едно и същото, тъй като е родено от природата, от потребното, от чистото. Както манастирът, по този начин и селото са свят последователно заличаващ следите на цивилизацията . Нейните движимости, знаци, функционалности се изтриват. Те са там само през движимости като генератора на ток в селската механа. Заличаването на цивилизацията и обществото ретроактивно отключва в романа възраждането на идилията и общността.
В този свят въпреки всичко има две събития - появяването отникъде пред портата на Мо на нямото дете момче и пътешествието на Мо по молба на Ут в търсене на това дали някъде другаде съществува свят, или всичко е празно. За да тръгне за " другадето ", за света оттатък утопията село, Мо поверява детето на грижите на Ут и се насочва в пътешествието на ритуалната седмица - седем дни би трябвало да върви в едната посока и за седем дни да се върне назад.
Пътешествието се проточва и това, което Мо открива, е, че няма свят, наподобяващ на селото. Светът е запустял, обитаем на места с парчета бродници, които спят в землянки. Светът умира, само че светът се и разроява. Мо се сблъсква и с разроението антиутопия на един свят под гъба капак, в който хората не познават гибелта, само че и не живеят в естеството, а в среда, предпазена както от микроби и заболявания, по този начин и от другарство с природата.
© Цветелина Белутова
Емилия Дворянова
Единствената дума, която пратеникът преводач на тази нова действителност не съумява да преведе от античния език на Мо е думата " свят ", в новата реалност такава дума просто няма. Този прелестен нов свят също е лиминален, както и селото на Мо. Излезе ли човек от неговия купол, той към този момент не е предпазен и гибелта го доближава. Това е свят, към който Мо отхвърля да се причисли, с цел да се върне назад там, където принадлежи - в идилията природа-Бог. Правейки избор, героинята получава просветление за битието, приключва своята пречистваща индивидуация, възстановява способността си да лети и снабдява познание за божествената същина на света. Езикът ѝ вътрешност на битието се развързва и тя получава храброст да посочва името на Бог.
И защото един от проблемите на този разказ е времето, точно през времето и пространството споделя той, когато Мо се връща в лоното на идилията, открива, че времето, което е минало, е безпределно дълго. Няма ги селяните, няма я и Ут. Чака я обаче порасналото дете Иса, спасителят, който я придвижва оттатък, там, където нейната общественост я чака.
И в случай че обобщим, в " Мир вам " exodus спасението, тръгването оттатък се случва доста откакто рецесията е отминала. Времето сред апокалипсис и избавление е безпределно дълго. Второто няма връзка с първото и се случва, когато към този момент рецесията не се помни, в миг, в който остарелият свят от дълго време е опустошен и възвратът към него е неосъществим. Спасението не идва като решение и разследване на рецесията, а като разследване на просветлението (индивидуация на личността), което прави отвъдността близка, на прилежащия рид. Тя в действителност е тук и в този момент в утопията на безвремието, просто ние не я виждаме. Отпътуването към идеалната отвъдност е допустимо единствено за живота, познал битието, елементарен и чист.
Въпреки убедеността ми, че един деликатен екзегетичен прочит ще каже доста повече за смислите в романовото тяло на " Мир вам " и макар че тук пропуснахме да приказваме за свързани с това неща като заглавието привет на Учителя Христос към неговите възпитаници, както и за параболичните алегоризации и за старозаветните препратки, мога да кажа, че това е текст, който носи освобождение, разтуха и прояснение за читателя си най-малкото тъй като ни връща към един свят вътрешност, в който божественото е и в никакъв случай не си е тръгвало, просто би трябвало да го забележим.
Изричането на рецесията е точка на културно средоточие. Сега повече от всеки път, в този момент може би не повече от всеки път. Мисленето на света като рецесия се трансформира в текст, който ни обикаля през повторението, демагогията и пропагандата в политиката и медиите, през тавтологията на интимизираното обществено говорене посред ни.
Общностите и обществата честват целостта си през сплотяването към контузията, неналичието, която конструират и генеалогически, и като модел на прекарване на актуалната си действителност. Но рецесията е и страшилище, което разроява, обеззвучава, ликвидира езиците на съ-общаване. Кара ни да приказваме в себе си, да приказваме напразно.
Значението на понятието за рецесия смислово се свързва с етапа на заболяването , с мястото на повратната точка, която ще укаже вероятния край - излекуване или гибел. Но рецесията като културен роман не желае нито да оздравее, нито да доближи цялостен разпад. Тя не желае да изчезне. Тя се концентрира върху удоволствието от репрезентациите си, върху предвидимо неосъществимите си упования за идеална форма на избавление.
Схващането на рецесията като екзод е единствено утопична страна на форма на културна нереалност, тъй като като структуриращ роман на потребността да мислим себе си изходът от рецесията е временен, тя постоянно ще се завръща.
Литературата и българската литература в частност също постоянно е имала привилегировано (и канонизиращо) отношение към разказите на рецесията . Били те обществени структури или вградени в гласа на вътрешния човек, на субекта на екзистенция. Често в литературата рецесията се придвижва показана като една по едно и също време летлива, само че значима по смисъл нереалност за актуалния живот.
Тя намира своето око в разказите за гибелта, за разпада на общността, за опразваното откъм полезности време или пък влиза в облиците на отчуждения човек, за който към този момент е невероятно да опише себе си през такъми като общество, общественост, семейство и вместо това прибягва до ритуалите на изпразненото от небосвод всекидневие, до затварящата идеосинкретична действителност на повторението и визията на живота като изпразнено от смисъл безпределно и циклично настояще. Посоките и образците могат да са доста. Фокусът тук обаче е върху романа " Мир вам " на Емилия Дворянова и метода, през който се моделира разказът за (справяне с) спешното съществуване.
Прозата на Емилия Дворянова я трансформира несъмнено в едно от явленията в българската литература от 90-те насам , за което свидетелстват множеството награди на авторката, солидната критическа рецепция на текстовете ѝ и дейното ѝ превеждане. Винаги съм считала, че макар отбелязваната и през рецепцията ѝ бариерност, трудност, философизация/теоретичност/екзегетичност, бароковост на писането ѝ, които я вършат може би недостъпна за всеобщия четец, романите ѝ в действителност доста добре се вписват в една европейска и даже небългарска визия за модерния Аз.
Със своите буржоазни, интровертни и изтънчени героини (хора) с построен естетически усет и с обич към изкуството, за които животът е и съществуване в изкуство и които мислят себе си в невидимите (и несподелими) пътища на музиката, изобразителното изкуство, литературата, които познават Шопен, Бах, св. Тереза, Томас Ман, библейския роман, житията на светците и живота на Мария, Леонардо и Дюрер, авторката се приближава до визията за ерудирания европейски човек и четец, оставаща въпреки всичко настрана от национално съсредоточения роман за българина в литературата, само че пък приобщаваща я към европейската литература и аудитория.
От първия ѝ разказ " Къщата ", през знаковия " Passion или гибелта на Алиса ", през новелата " La Velata ", следвана от романите " Госпожа Г. ", " Земните градини на Богородица ", " Концерт за изречение ", " При входа на морето ", та до " Мир вам " Емилия Дворянова се концентрира мощно върху прекарването в субекта, търсещ пътя към и през себе си. Сложността на героините ѝ постоянно е обрисувана през потребление на азов разказ, характерен за актуалната ни прозаичност, само че при авторката поставящ и ударението върху сложността на субекта, невъзможността по някакъв метод вътрешното прекарване да бъде преведено през езиците на външното, да бъде прозримо, както е в някои типичен романови схеми през проявяването/удостоверяването на субекта през действителното, през неговите дейности, тирада, държание, ориентирани към другите, изнесени отвън самия себе си.
Енигмата на личността, която не е прозрима, която не може да бъде разгадана и хваната в клопката на действителността, е едно от настойчивите придвижвания в романите на авторката от " Passion или гибелта на Алиса " до " При входа на морето ". Затова индивидът на Дворянова оповестява самия себе си през потока на съзнанието, през фонацията на вътрешните си речи, през едно комплицирано и с напрежение себе си, което плува в така и така флуидния език на авторката и мъчно може да побере дефинитивна и непроблематична еднаквост. Изключение, само че което удостоверява правилото, от тази тактика е " Passion ", само че там разказите за Алиса са тези, които демонстрират и тази неспособност да се улови в целокупност вътрешният човек през визията на другите.
Читателят, който за първи път се среща с текста Дворянова (Милена Кирова), разбираемо ще бъде понесен от стихията на езика на писателката. За този език е писано доста. За него е говорила и самата авторка. Това е език, който рецензията дефинира като бароков, като écriture féminine, като поток на съзнанието, като излизащ от българската литературна традиция. Този език, който разчита и на словесното великолепие, и на самолюбуването, и на потока на метафорична асоциация, последователно се вдълбава с " При входа на морето ", разчитайки на имплицитното знание/значение повече, в сравнение с експликативната естетизация.
С " Мир вам " той доближава и до примирение, по-точно до помиряване на езика със света, с битието. Разказът се лапидаризира, изречението става добродушно, посочващо, то съ-общава, стреми се да изрече света в символичната му елементарност и непорочност. Имплицитният наратор, който вклинява в себе си и вътрешната тирада на Мо, основната героиня в романа, разчита на повторението, на описанието покрай същината на нещата, до писане за потребното, на сричането на словата на светостта.
Наричането е малко, оголено, имената на героите са сведени до сричка. В романа както движимостите се разделят в разбирането на Мо на потребни и непотребни (но красиви и по тази причина съхранени), по този начин и езикът изговаря потребното, нужното за битието, до момента в който доближи покрай финала до режима на видението, в което точно душата и погледът са това, което ще улови света и в този смисъл езикът ще стане излишен (посочващ красивото без изричане), само че и рафиниран, вътрешен за героинята, тя няма да изрича, да приказва на себе си, както прави преди този момент.
Тя ще полети и през видението панорама, което ще ѝ се открие към божия свят, самата тя ще се слее с божествената светлина и промисъл на боготворения свят. Именно през видението, този глух език на чудесното и истинното, героинята ще види и света като рафиниран, като свят и след Сътворението, само че и след Апокалипсиса, празен от хора, естествено възвишен свят.
Разказът в " Мир вам " ни среща със свят, претърпял рецесия оттатък своето в този момент , надалеч в забравеното си и даже непотребно за помнене минало. От него са останали единствено ненужни фрагменти, боклуци като бандите, които са ограбвали оживелия свят/ селата в търсене на потребни движимости и храна. После и те са изчезнали.
Светът обаче е реквием, за който никой не тъгува. От този свят е останало единствено селото на Мо и Ут. Това е светът-село-битие на младата (във всеки случай най-младата в селото) Мо, пристигнала неразбираемо от кое място, от нищото, откритата, лишената от всякаква биография и минало, живеещата само в сегашното, лишената от визия за време, та нали точно с цел да съществува, времето се нуждае от небосвод, от минало и бъдеще.
Това е светът на Ут, закрилница на селото и смисъла, на броенето на душите, разчитаща Писанието, божественото слово на общността си. Бабата, старата Ут, която наподобява малко на баба Сребра ( " Време разделно " ) и повече на баба Неделя ( " Корените " ), майката на общността, паметта и пребъдването. А и по какъв начин да не наподобява на баба Неделя, та нали и в " Корените ", и тук се намираме в неделята на селото (при Васил Попов), в неделята на живота и света, в последните дни при " Мир вам ".
Романът потегля от начало, в което обеднелият, изпразненият недоразвит свят е парадоксално и свят на пълнотата и самодостатъчността. Именно в рушащото се здание на тогавашния манастир, в периферията на селото, в пристройката с изпочупени прозорци Ут е намерила дом за битието си, освен това задоволителен. Оголеният живот е идиличен живот, всекидневието не се изсушава в общуването с едно и същото, тъй като е родено от природата, от потребното, от чистото. Както манастирът, по този начин и селото са свят последователно заличаващ следите на цивилизацията . Нейните движимости, знаци, функционалности се изтриват. Те са там само през движимости като генератора на ток в селската механа. Заличаването на цивилизацията и обществото ретроактивно отключва в романа възраждането на идилията и общността.
В този свят въпреки всичко има две събития - появяването отникъде пред портата на Мо на нямото дете момче и пътешествието на Мо по молба на Ут в търсене на това дали някъде другаде съществува свят, или всичко е празно. За да тръгне за " другадето ", за света оттатък утопията село, Мо поверява детето на грижите на Ут и се насочва в пътешествието на ритуалната седмица - седем дни би трябвало да върви в едната посока и за седем дни да се върне назад.
Пътешествието се проточва и това, което Мо открива, е, че няма свят, наподобяващ на селото. Светът е запустял, обитаем на места с парчета бродници, които спят в землянки. Светът умира, само че светът се и разроява. Мо се сблъсква и с разроението антиутопия на един свят под гъба капак, в който хората не познават гибелта, само че и не живеят в естеството, а в среда, предпазена както от микроби и заболявания, по този начин и от другарство с природата.
© Цветелина Белутова
Емилия Дворянова
Единствената дума, която пратеникът преводач на тази нова действителност не съумява да преведе от античния език на Мо е думата " свят ", в новата реалност такава дума просто няма. Този прелестен нов свят също е лиминален, както и селото на Мо. Излезе ли човек от неговия купол, той към този момент не е предпазен и гибелта го доближава. Това е свят, към който Мо отхвърля да се причисли, с цел да се върне назад там, където принадлежи - в идилията природа-Бог. Правейки избор, героинята получава просветление за битието, приключва своята пречистваща индивидуация, възстановява способността си да лети и снабдява познание за божествената същина на света. Езикът ѝ вътрешност на битието се развързва и тя получава храброст да посочва името на Бог.
И защото един от проблемите на този разказ е времето, точно през времето и пространството споделя той, когато Мо се връща в лоното на идилията, открива, че времето, което е минало, е безпределно дълго. Няма ги селяните, няма я и Ут. Чака я обаче порасналото дете Иса, спасителят, който я придвижва оттатък, там, където нейната общественост я чака.
И в случай че обобщим, в " Мир вам " exodus спасението, тръгването оттатък се случва доста откакто рецесията е отминала. Времето сред апокалипсис и избавление е безпределно дълго. Второто няма връзка с първото и се случва, когато към този момент рецесията не се помни, в миг, в който остарелият свят от дълго време е опустошен и възвратът към него е неосъществим. Спасението не идва като решение и разследване на рецесията, а като разследване на просветлението (индивидуация на личността), което прави отвъдността близка, на прилежащия рид. Тя в действителност е тук и в този момент в утопията на безвремието, просто ние не я виждаме. Отпътуването към идеалната отвъдност е допустимо единствено за живота, познал битието, елементарен и чист.
Въпреки убедеността ми, че един деликатен екзегетичен прочит ще каже доста повече за смислите в романовото тяло на " Мир вам " и макар че тук пропуснахме да приказваме за свързани с това неща като заглавието привет на Учителя Христос към неговите възпитаници, както и за параболичните алегоризации и за старозаветните препратки, мога да кажа, че това е текст, който носи освобождение, разтуха и прояснение за читателя си най-малкото тъй като ни връща към един свят вътрешност, в който божественото е и в никакъв случай не си е тръгвало, просто би трябвало да го забележим.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ