На второ четене: "Живеещия"
Ревюто е препубликувано от рубриката на. Тя е за книги, оповестени преди най-малко година, които редакцията желае да предложи.
" Живеещия " от Анна Старобинец
превод от съветски Емилия Попова, " Жар ", 2021
Започнах още веднъж да пиша този текст на 24 май, откакто първичната му версия дружно с бележките ми към него изчезнаха безследно. Това се оказа по някакъв метод в благозвучие и със самата книга - писана преди дузина години, само че мъчително настояща, безпощадна и мощна дистопия , в която свободата и любовта също са изчезнали. В благозвучие е и с живота на съветската писателка. Тя изчезва от Русия, тъй като недвусмислено е декларирала позициите си във връзка с потискането на демокрацията в страната, на завоевателната война, която Русия води, и не е съгласна да одобри ролята на кукла в ръцете на кукловод. В момента живее в Грузия.
Проверих и за първи път съм чел и писал за Старобинец и за нейния " Пубертет " преди седемнайсет години в " Една седмица в София ", също безследно изчезнало издание.
Изрових си текста: Дебютът на 26-годишната рускиня е още топъл, публикуван е през 2005 година. Едноименната повест е шизофренична психеделия, издържана в стила на " Преображението " на Кафка - малко дете има извънредно странна патологична непосредственост с хиляди мравки. Във всеки един от другите разкази историята също е за човек или робот, в който има нещо сбъркано, бъгнато, развалено.
Жена губи брачна половинка си и го замества с еднакъв робот, само че по-късно нещата никак не са елементарни и прелестни. Мъж заживява различен живот, откакто заспива във трен за Москва, но май не всичко е единствено сън или е нещо друго. Журналист се разсънва мъртъв една заран, отива в редакцията и продължава да мъртвее хиляди години. Книгата е стряскаща и плашеща, само че също и много тъжна: тъмно минусово четиво за края на зимата на нашата самотност.
ЖивеещияС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
И в романа " Живеещия " съветската писателка още веднъж написа за мравки и термити, само че в различен подтекст - този път книгата е компактен и гъст разказ за софтуерния напредък на човечеството и пагубния му и обезчовечаващ провал.
Видима е близостта с братя Стругацки, Урсула Ле Гуин, Оруел, Хъксли и Уилям Гибсън, само че без да е прекомерна или дразнеща.
Прозаичният свят на Старобинец е нейно персонално автентично създание и е плашещ и ужасяващо комичен както с огромната си панорамна картина, по този начин и в детайлите. Отнема едвам няколко страници да схванеш къде си - в чист, спретнат и предвидим свят, следен от алгоритми; в живот, прекарван най-много във виртуална действителност (сбогом, популярност богу, Metaverse), наложително свързване, промиване на мозъка и категоричен тоталитаризъм; в общество на безапелационен надзор и непрекъснато наблюдаване, където господства гадност и омерзение от действителността и от същинското допиране.
Разбира се, това е бил единственият вероятен сюжет, с цел да може популацията на планетата да оцелее след войни, рецесии и пандемии. За да съществуваш в сигурен свят - би трябвало да се откажеш или да те откажат от избрани права. Проблемът е, че светът стартира съмнително да наподобява на мъчителен затвор без излаз. " Живеещия " е името на тази цивилизация.
Стълбовете на такава световна тирания са упованието и използването на примирение, отговорност и дълг, които се преливат в наслаждение, непоклатимост и величие. А честият и настойчив привет е " гибел няма ", тъй като клонирането е ежедневие. Няма хора, които към този момент да не са живели. Броят на популацията е прецизен и неизменим. Физическата гибел се назовава " пауза ", постоянно е насилствена и преди нея се отива на гише, където клиентът бива успокояван, че всичко ще бъде наред. Както постоянно се случва с лозунгите и думите на властта, те значат тъкмо противоположното, а стълбовете нямат потенциала да удържат обстановката. Робърт Шекли и неговата " Корпорация " Безсмъртие " е в действителност оптимистично четиво спрямо " Живеещия ".
Въобразяването на разнообразни и все по-прекрасни нови светове е опция да се мисли какво би могло да е бъдещето.
Наистина е повече от допустимо да има репресивни йерархии и ограничение на правата. Наистина думите вършат неща, в случай че освен са изречени, а и приведени в брутално деяние. Наистина съпротивата постоянно попада в обстановка като в " Приказка за стълбата " и не помни против какво тъкмо се е борила. И като в история на Филип К. Дик (или във филм по негово произведение) в един миг ще е допустимо да се объркаш кое е действително, кое виртуално и кой в действителност си.
Естествено, ражда се дете, което в никакъв случай не е живяло преди и не е клонинг. Казва се Зеро и в него е вложена вяра за смяна. Той изпитва забравени и неразрешени усеща, като самотност, яд и горест. Те са в полето на патологията, тъй като носят предпочитание за прекрояване на обстановката. Затова са табу.
Писането на Старобинец дава друга вероятност. Кара те да разбиеш черупката на навика и да се изненадаш, че може да действаш и мислиш по друг метод. Възбужда любознанието, както светлата линия под една врата през нощта, която, макар че е ужасно, можеш да открехнеш - и го правиш. Зад вратата на Старобинец има сбъднали се конспирации, злокобни властови игри, козметични промени, колосален макиавелизъм и операция, неистини и измами.
Романът е безсърдечен и безмилостен.
Самата авторка споделя, че създателите на дистопии желаят единствено едно нещо - да пеят като канарчета във въглищни мини и по този начин да предизвестяват за рискове, само че в случай че може, да не умират, до момента в който го вършат.
Това писане, което не икономисва най-страшната допустима истина, е доказателство, че литературата може да работи като противоотрова на пропагандата.
А писането в род дава и неимоверна независимост и обсег. Да пишеш в елементарно разпознаваема за читателя конструкция и да я преобръщаш, пародираш и иронизираш е достолепие за романа още от " Дон Кихот " насам.
Но за разлика от доста постмодерни романи, тук болката, която книгата излъчва, не е наужким. Дълбока и сериозна е. Самонадеяността на индивида, който за следващ път желае да бъде господ, е разказана точно и шеметно. И въпреки всичко има вяра, че може и да ни се размине.
Животът и действителността в епохата на тяхната техническа възпроизводимост, които са показани в романа, обезнадеждават. И това е добре, тъй като е ясно по какъв метод никой не желае да живее.
След всяка хубава страшна приказка човек става по-смел. Смелост, която не изчезва безследно. И е повече от нужна.
" Живеещия " от Анна Старобинец
превод от съветски Емилия Попова, " Жар ", 2021
Започнах още веднъж да пиша този текст на 24 май, откакто първичната му версия дружно с бележките ми към него изчезнаха безследно. Това се оказа по някакъв метод в благозвучие и със самата книга - писана преди дузина години, само че мъчително настояща, безпощадна и мощна дистопия , в която свободата и любовта също са изчезнали. В благозвучие е и с живота на съветската писателка. Тя изчезва от Русия, тъй като недвусмислено е декларирала позициите си във връзка с потискането на демокрацията в страната, на завоевателната война, която Русия води, и не е съгласна да одобри ролята на кукла в ръцете на кукловод. В момента живее в Грузия.
Проверих и за първи път съм чел и писал за Старобинец и за нейния " Пубертет " преди седемнайсет години в " Една седмица в София ", също безследно изчезнало издание.
Изрових си текста: Дебютът на 26-годишната рускиня е още топъл, публикуван е през 2005 година. Едноименната повест е шизофренична психеделия, издържана в стила на " Преображението " на Кафка - малко дете има извънредно странна патологична непосредственост с хиляди мравки. Във всеки един от другите разкази историята също е за човек или робот, в който има нещо сбъркано, бъгнато, развалено.
Жена губи брачна половинка си и го замества с еднакъв робот, само че по-късно нещата никак не са елементарни и прелестни. Мъж заживява различен живот, откакто заспива във трен за Москва, но май не всичко е единствено сън или е нещо друго. Журналист се разсънва мъртъв една заран, отива в редакцията и продължава да мъртвее хиляди години. Книгата е стряскаща и плашеща, само че също и много тъжна: тъмно минусово четиво за края на зимата на нашата самотност.
И в романа " Живеещия " съветската писателка още веднъж написа за мравки и термити, само че в различен подтекст - този път книгата е компактен и гъст разказ за софтуерния напредък на човечеството и пагубния му и обезчовечаващ провал.
Видима е близостта с братя Стругацки, Урсула Ле Гуин, Оруел, Хъксли и Уилям Гибсън, само че без да е прекомерна или дразнеща.
Прозаичният свят на Старобинец е нейно персонално автентично създание и е плашещ и ужасяващо комичен както с огромната си панорамна картина, по този начин и в детайлите. Отнема едвам няколко страници да схванеш къде си - в чист, спретнат и предвидим свят, следен от алгоритми; в живот, прекарван най-много във виртуална действителност (сбогом, популярност богу, Metaverse), наложително свързване, промиване на мозъка и категоричен тоталитаризъм; в общество на безапелационен надзор и непрекъснато наблюдаване, където господства гадност и омерзение от действителността и от същинското допиране.
Разбира се, това е бил единственият вероятен сюжет, с цел да може популацията на планетата да оцелее след войни, рецесии и пандемии. За да съществуваш в сигурен свят - би трябвало да се откажеш или да те откажат от избрани права. Проблемът е, че светът стартира съмнително да наподобява на мъчителен затвор без излаз. " Живеещия " е името на тази цивилизация.
Стълбовете на такава световна тирания са упованието и използването на примирение, отговорност и дълг, които се преливат в наслаждение, непоклатимост и величие. А честият и настойчив привет е " гибел няма ", тъй като клонирането е ежедневие. Няма хора, които към този момент да не са живели. Броят на популацията е прецизен и неизменим. Физическата гибел се назовава " пауза ", постоянно е насилствена и преди нея се отива на гише, където клиентът бива успокояван, че всичко ще бъде наред. Както постоянно се случва с лозунгите и думите на властта, те значат тъкмо противоположното, а стълбовете нямат потенциала да удържат обстановката. Робърт Шекли и неговата " Корпорация " Безсмъртие " е в действителност оптимистично четиво спрямо " Живеещия ".
Въобразяването на разнообразни и все по-прекрасни нови светове е опция да се мисли какво би могло да е бъдещето.
Наистина е повече от допустимо да има репресивни йерархии и ограничение на правата. Наистина думите вършат неща, в случай че освен са изречени, а и приведени в брутално деяние. Наистина съпротивата постоянно попада в обстановка като в " Приказка за стълбата " и не помни против какво тъкмо се е борила. И като в история на Филип К. Дик (или във филм по негово произведение) в един миг ще е допустимо да се объркаш кое е действително, кое виртуално и кой в действителност си.
Естествено, ражда се дете, което в никакъв случай не е живяло преди и не е клонинг. Казва се Зеро и в него е вложена вяра за смяна. Той изпитва забравени и неразрешени усеща, като самотност, яд и горест. Те са в полето на патологията, тъй като носят предпочитание за прекрояване на обстановката. Затова са табу.
Писането на Старобинец дава друга вероятност. Кара те да разбиеш черупката на навика и да се изненадаш, че може да действаш и мислиш по друг метод. Възбужда любознанието, както светлата линия под една врата през нощта, която, макар че е ужасно, можеш да открехнеш - и го правиш. Зад вратата на Старобинец има сбъднали се конспирации, злокобни властови игри, козметични промени, колосален макиавелизъм и операция, неистини и измами.
Романът е безсърдечен и безмилостен.
Самата авторка споделя, че създателите на дистопии желаят единствено едно нещо - да пеят като канарчета във въглищни мини и по този начин да предизвестяват за рискове, само че в случай че може, да не умират, до момента в който го вършат.
Това писане, което не икономисва най-страшната допустима истина, е доказателство, че литературата може да работи като противоотрова на пропагандата.
А писането в род дава и неимоверна независимост и обсег. Да пишеш в елементарно разпознаваема за читателя конструкция и да я преобръщаш, пародираш и иронизираш е достолепие за романа още от " Дон Кихот " насам.
Но за разлика от доста постмодерни романи, тук болката, която книгата излъчва, не е наужким. Дълбока и сериозна е. Самонадеяността на индивида, който за следващ път желае да бъде господ, е разказана точно и шеметно. И въпреки всичко има вяра, че може и да ни се размине.
Животът и действителността в епохата на тяхната техническа възпроизводимост, които са показани в романа, обезнадеждават. И това е добре, тъй като е ясно по какъв метод никой не желае да живее.
След всяка хубава страшна приказка човек става по-смел. Смелост, която не изчезва безследно. И е повече от нужна.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ