На второ четене: "Един ден в музея"
Ревюто е препубликувано от рубриката на. Тя е за книги, оповестени преди най-малко година, които редакцията желае да предложи.
" Един ден в музея " от Тодор Петев и Зорница Христова, илюстрации Сияна Захариева
" Точица ", 2021
Докато четях " Един ден в музея " - гид за най-известните музеи в София под формата на комикс, - си спомних за първия път, когато от учебно заведение проведоха посещаване на Националния исторически музей.
Тъкмо бяха разкрили метрото в София и учителите ни бяха решили да се възползват, с цел да ни заведат. От нас единствено едно дете беше пътувало, тъй че, откакто оповестиха новината за музея, въпросният съученик се провикна - искаше да ни заяви значима информация. Ако не си деликатен и не си пазиш добре краката, предизвести той, метрото ще ти ги пореже.
До през днешния ден не знам от кое място се появи тази история, само че тогава я одобрих съществено - и въображението ми взе да работи. С онази непокътната за детството комбинация от неизразим смут и любознание зачаках деня на визитата. Опитвах се да си показва по какъв начин тъкмо става порязването, и още помня всички сюжети, за които желаех да бъда готова. Най-вероятно ми се струваше метрото да няма под - т.е. трябваше да си държиш краката изправени, щом седнеш. За всеки случай упражнявах след учебно заведение.
Щом денят настъпи, бях заета от самото начало да си разтварям очите на четири, с цел да не пропусна тъкмо къде и по какъв начин се случва порязването. Помня и разочарованието, че нищо такова не видях. А пък от самия музей нямам безусловно никакъв спомен.
Един ден в музеяС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Докато четях книгата на Зорница Христова и Тодор Петев с илюстрации от Сияна Захариева, се замислих каква организация е била направена в оня някогашен ден - учителите безвредно да заведат двайсетина дребни деца до постройката на музея, да възнамеряват какво тъкмо да им покажат вътре, какво да им опишат, като се погрижат всяко дете да получи храна, вода и внимание. А пък аз съм си представяла и предвкусвала нещо ужасно и забавно, което дотам е занимавало въображението ми, че самото посещаване в музея, поради което въобще сме били в метрото, е потънало някъде в паметта ми.
Именно напасването на действителността с въображението е идейният център на книжката. Още с предговора тя се обръща по едно и също време и към децата, и към родителите, само че с цялостното схващане, че дребните читатели не обичат тези въвеждащи страници. Така че главното пояснение за това каква е книгата, е към родителя; на детето му се предлага да прегледа картинките и да реши къде желае да отиде. Това ми се стори доста хубаво - да позволиш на детето да следва личните си ползи, което незабавно показва музея като терен за проучване, а не като още едно място, на което да слушаш урок.
" Един ден в музея " е разграничен на къси глави, всяка от които - отдадена на друг музей. Тук са " Квадрат 500 ", Политехническият музей, даже Ботаническата градина - все завладяващи места. От всяко обаче са показани дребен брой предмети, което може да наподобява необичайно - въпреки всичко нали това е хубавото на музея, разнообразието. Авторите изясняват, че за децата нещата в един музей са прекалено много, с цел да бъдат осмислени.
Затова тук главната нишка, скрепяваща всяка глава, са занимателните и любопитни истории.
Водачи из другите музеи са необикновени герои - от учени до солници и други предмети и растения. Всяка глава завършва и с прекрасен лист от хрумвания по какъв начин ученето да продължи. Всяко дете може да се почувства включено в разнородни действия: за някои би било забавно да създадат опит, за други - да прочетат нещо в допълнение, за трети - да идат в различен музей, където да открият свързани предмети. Авторите споделят в предговора си, че са се пробвали да задействат всички сетива на децата, което доста ми хареса - ученето въпреки всичко не е единствено интелектуална активност, от време на време би трябвало и да опиташ самичък да си направиш сол.
Тази книга е една карта със съкровища, която може да води детето до всевъзможни дестинации. По този благ метод музеят се трансформира в пространство за игра.
Струва ми се, че значително хора одобряват музеите прекомерно съществено - без да желая да звуча, като че ли упреквам някого. Знам, че това идва от почитание, от време на време към историята, различен път - към работата на тези, които са събрали експонатите.
Вярвам обаче, че най-хубавият метод да покажем почитание е да превърнем музея точно в площадка за игра. Важи и за възрастните. За мен беше ужасно забавно да прочета изцяло нови неща за обичани музеи, в които съм била десетки пъти. Не употребявам с лекост думата " ентусиазъм ", само че мисля, че в тази книга тя се изпълва със смисъл. Пътеводителят може да се употребява дни наред, с цел да се посетят разнообразни места. Полезно е, че се оферират и по-общи принадлежности за пробуждане на любознанието - да вземем за пример разказан е занимателен метод да се четат картини, което е отлично.
Може би най-важното от всичко е, че огромна част от въздействието на тази книга дава плодове във въображението на детето още преди то да стигне до музея. И дребните гости се трансформират в част от това, което следва да видят. Именно по този начин се задейства магията на едно такова място: децата, застанали измежду паметниците на културното завещание, основават персонална връзка с тях. Връзка, която поражда мемоари.
Красивите рисунки на Сияна Захариева също са превърнати в площадка за игра, да вземем за пример подканят детето да ги оцвети. Всичко в книгата е живо - от гаджета дървета до скелети, които се оплакват от домашното си. Хуморът е значима част, която също олекотява упованията и преживяванията в музея. Съвсем разрешено е, става известно, да се смеем в тези съществени и тихи зали.
Току-що излезе и втората част на този превъзходен план - споделя се " Още един ден в музея " .
Още един ден в музеяС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Първата част завоюва " Златен лъв " за издателски план с най-голяма социална значителност. Лично аз се надявам поредицата да продължи, да се развива, дори да заеме цяла етажерка. Все отново музеите са цялостни с истории, а децата - с любознание.
Затова можеш да посещаваш обичаната си зала или обичаната си картина в разнообразни възрасти, сезони, настроения, да гледаш по какъв начин личният ти взор трансформира това, което виждаш, а то на собствен ред трансформира теб самия.
Независимо дали си дребен, или огромен. Защото музеите принадлежат на всички - най-малко за мен това е най-важното известие в тази книга.
" Един ден в музея " от Тодор Петев и Зорница Христова, илюстрации Сияна Захариева
" Точица ", 2021
Докато четях " Един ден в музея " - гид за най-известните музеи в София под формата на комикс, - си спомних за първия път, когато от учебно заведение проведоха посещаване на Националния исторически музей.
Тъкмо бяха разкрили метрото в София и учителите ни бяха решили да се възползват, с цел да ни заведат. От нас единствено едно дете беше пътувало, тъй че, откакто оповестиха новината за музея, въпросният съученик се провикна - искаше да ни заяви значима информация. Ако не си деликатен и не си пазиш добре краката, предизвести той, метрото ще ти ги пореже.
До през днешния ден не знам от кое място се появи тази история, само че тогава я одобрих съществено - и въображението ми взе да работи. С онази непокътната за детството комбинация от неизразим смут и любознание зачаках деня на визитата. Опитвах се да си показва по какъв начин тъкмо става порязването, и още помня всички сюжети, за които желаех да бъда готова. Най-вероятно ми се струваше метрото да няма под - т.е. трябваше да си държиш краката изправени, щом седнеш. За всеки случай упражнявах след учебно заведение.
Щом денят настъпи, бях заета от самото начало да си разтварям очите на четири, с цел да не пропусна тъкмо къде и по какъв начин се случва порязването. Помня и разочарованието, че нищо такова не видях. А пък от самия музей нямам безусловно никакъв спомен.
Докато четях книгата на Зорница Христова и Тодор Петев с илюстрации от Сияна Захариева, се замислих каква организация е била направена в оня някогашен ден - учителите безвредно да заведат двайсетина дребни деца до постройката на музея, да възнамеряват какво тъкмо да им покажат вътре, какво да им опишат, като се погрижат всяко дете да получи храна, вода и внимание. А пък аз съм си представяла и предвкусвала нещо ужасно и забавно, което дотам е занимавало въображението ми, че самото посещаване в музея, поради което въобще сме били в метрото, е потънало някъде в паметта ми.
Именно напасването на действителността с въображението е идейният център на книжката. Още с предговора тя се обръща по едно и също време и към децата, и към родителите, само че с цялостното схващане, че дребните читатели не обичат тези въвеждащи страници. Така че главното пояснение за това каква е книгата, е към родителя; на детето му се предлага да прегледа картинките и да реши къде желае да отиде. Това ми се стори доста хубаво - да позволиш на детето да следва личните си ползи, което незабавно показва музея като терен за проучване, а не като още едно място, на което да слушаш урок.
" Един ден в музея " е разграничен на къси глави, всяка от които - отдадена на друг музей. Тук са " Квадрат 500 ", Политехническият музей, даже Ботаническата градина - все завладяващи места. От всяко обаче са показани дребен брой предмети, което може да наподобява необичайно - въпреки всичко нали това е хубавото на музея, разнообразието. Авторите изясняват, че за децата нещата в един музей са прекалено много, с цел да бъдат осмислени.
Затова тук главната нишка, скрепяваща всяка глава, са занимателните и любопитни истории.
Водачи из другите музеи са необикновени герои - от учени до солници и други предмети и растения. Всяка глава завършва и с прекрасен лист от хрумвания по какъв начин ученето да продължи. Всяко дете може да се почувства включено в разнородни действия: за някои би било забавно да създадат опит, за други - да прочетат нещо в допълнение, за трети - да идат в различен музей, където да открият свързани предмети. Авторите споделят в предговора си, че са се пробвали да задействат всички сетива на децата, което доста ми хареса - ученето въпреки всичко не е единствено интелектуална активност, от време на време би трябвало и да опиташ самичък да си направиш сол.
Тази книга е една карта със съкровища, която може да води детето до всевъзможни дестинации. По този благ метод музеят се трансформира в пространство за игра.
Струва ми се, че значително хора одобряват музеите прекомерно съществено - без да желая да звуча, като че ли упреквам някого. Знам, че това идва от почитание, от време на време към историята, различен път - към работата на тези, които са събрали експонатите.
Вярвам обаче, че най-хубавият метод да покажем почитание е да превърнем музея точно в площадка за игра. Важи и за възрастните. За мен беше ужасно забавно да прочета изцяло нови неща за обичани музеи, в които съм била десетки пъти. Не употребявам с лекост думата " ентусиазъм ", само че мисля, че в тази книга тя се изпълва със смисъл. Пътеводителят може да се употребява дни наред, с цел да се посетят разнообразни места. Полезно е, че се оферират и по-общи принадлежности за пробуждане на любознанието - да вземем за пример разказан е занимателен метод да се четат картини, което е отлично.
Може би най-важното от всичко е, че огромна част от въздействието на тази книга дава плодове във въображението на детето още преди то да стигне до музея. И дребните гости се трансформират в част от това, което следва да видят. Именно по този начин се задейства магията на едно такова място: децата, застанали измежду паметниците на културното завещание, основават персонална връзка с тях. Връзка, която поражда мемоари.
Красивите рисунки на Сияна Захариева също са превърнати в площадка за игра, да вземем за пример подканят детето да ги оцвети. Всичко в книгата е живо - от гаджета дървета до скелети, които се оплакват от домашното си. Хуморът е значима част, която също олекотява упованията и преживяванията в музея. Съвсем разрешено е, става известно, да се смеем в тези съществени и тихи зали.
Току-що излезе и втората част на този превъзходен план - споделя се " Още един ден в музея " .
Първата част завоюва " Златен лъв " за издателски план с най-голяма социална значителност. Лично аз се надявам поредицата да продължи, да се развива, дори да заеме цяла етажерка. Все отново музеите са цялостни с истории, а децата - с любознание.
Затова можеш да посещаваш обичаната си зала или обичаната си картина в разнообразни възрасти, сезони, настроения, да гледаш по какъв начин личният ти взор трансформира това, което виждаш, а то на собствен ред трансформира теб самия.
Независимо дали си дребен, или огромен. Защото музеите принадлежат на всички - най-малко за мен това е най-важното известие в тази книга.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ