Отново Томас Бернхард срещу останалия свят
Ревюто е препубликувано от рубриката на страницата на Културния център на Софийския университет.
Издателската къща " Критика и хуманизъм " показва Томас Бернхард за повторно: двайсет години след " Старите майстори " (2002) единствено преди три месеца на български език се появиха четири описа на австрийския публицист, събрани в дребен, само че дразнещ вниманието с преднамерената неточност в заглавието си алманах - " Умираштият Гьоте ".
Разказите са писани в интервала 1982-1983 година и въпреки да са оповестени посмъртно, още веднъж ни припомнят за какво повече от трийсет години след гибелта си Бернхард продължава да разделя мненията на читатели и литературни критици - възхваляван от едни като " подигравателен създател на преувеличението ", " ярък трагик " или " смеещ се въстаник " и отричан от други като " виртуоз на охулването ", " екзистенциален смешник ", създател на прозаичност с " изтощаваща еднообразност " и " натрапчива, последна ограниченост ".
В четирите описа с вариации се подемат типични за Бернхард тематики и претекстове - самотата, несподелеността, отчаянието, резултатите от репресивното родителство, омразата-любов към " бездушното " еснафство на родната Австрия. В тях обаче присъщата за други творби на австрийския публицист пределна нетърпимост към видимо истинното придобива литературна компактност най-много през иронично-смешното.
УмираШТият ГьотеС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Първият роман, " Умираштият Гьоте ", е оповестен във връзка 150-годишнината от гибелта на немския стихотворец и публицист и съставлява гротеска на тематиката за литературната (само)канонизация. Пред нас е Гьоте, който на смъртния си одър изисква от своите секретари по един задъхано неуместен метод " непременно и колкото се може по-скоро " да му провеждат среща с " най-великия " и " най-достойния за почитание измежду всички мъже ", а точно с австрийския мъдрец Лудвиг Витгенщайн (живял десетилетия по-късно). Тъкмо неговото, а не нечие друго мислене непоколебимо, само че напълно неразбираемо за близките Гьоте дефинира като ненадейно най-близко стоящо до личното му мислене. Разказът наблюдава трескавото очакване от Гьоте на създателя на " Логико-философския етюд ", с който да дискутират върху " будещото и небудещото подозрение ".
Вторият роман е написан под формата на интензивно самонаблюдение на един човек, който на вятъра се пробва да избяга от еснафския провинциализъм в света на философията и най-много във философията на Монтен, в преувеличаването на чието значение той вижда единствената опция за съпротива по отношение на родителските зависимости, само че както се оказва, и за съпротива по отношение на самия себе си.
Томас Бернхард - един от най-грандиозните писатели на модерното време
Гравитационният център на третия роман, " Виждане ", също е удоволствието от съпротивата - в духа на автобиографичното шерване на Бернхард: " Но аз пребивавам от съпротивите! " - против мнимите фамилни идилии и детството като затвор, против родителските схеми на мислене и подмяната на едни прекарвания с други, против невъзможността да се каже истината: " Когато татко ми споделяше: желая успокоение, това беше парадокс. Както и когато го кажеше майка ми. В последна сметка както когато го кажех и аз, тъй като тримата бяхме самото безпокойствие... "
Разказът е структуриран като мъртвороден разговор, в който героят не съумява освен да въвлече своя събеседник, само че и да беседва със самия себе си. В този роман Бернхард показва умеенето си да основава брилянтна прозаичност като музикална партитура, подемайки един претекст с " разрастващи се вариации " посредством техниката на повторението, посредством забързване или закъснение на темпото, посредством преднамерени асиметрии или разрушение на самите фрази, самоопровергавайки се: " Аз съм унищожител на истории, видя ли даже отдалеч намек за история, зърна ли прозаичност зад някой рид, я прострелвам. Така е и с изреченията - изпитвам наслаждение да убивам изреченията, задачите фрази " (филмов портрет " Три дни ", 1970).
В четвъртия роман Бернхард ни напомня за какво съгласно личното му самопризнание неговите творби имат " толкоз врагове, колкото са жителите на Австрия ". Тук той дава израз на десетилетния си блян не просто яростно да подлага на критика, а да изпепели напълно своята татковина, отказваща да се раздели с наследството на националсоциализма и клерикализма.
Това е и финалният акомпанимент в сборника, с който Бернхард препотвърждава убеждението си, че без изкуството на преувеличението в литературата не може да се каже нищо. Но също, че сходно на философията литературата ни разрешава да упражняваме разнообразни гледни точки за себе си в мисленето.
Издателската къща " Критика и хуманизъм " показва Томас Бернхард за повторно: двайсет години след " Старите майстори " (2002) единствено преди три месеца на български език се появиха четири описа на австрийския публицист, събрани в дребен, само че дразнещ вниманието с преднамерената неточност в заглавието си алманах - " Умираштият Гьоте ".
Разказите са писани в интервала 1982-1983 година и въпреки да са оповестени посмъртно, още веднъж ни припомнят за какво повече от трийсет години след гибелта си Бернхард продължава да разделя мненията на читатели и литературни критици - възхваляван от едни като " подигравателен създател на преувеличението ", " ярък трагик " или " смеещ се въстаник " и отричан от други като " виртуоз на охулването ", " екзистенциален смешник ", създател на прозаичност с " изтощаваща еднообразност " и " натрапчива, последна ограниченост ".
В четирите описа с вариации се подемат типични за Бернхард тематики и претекстове - самотата, несподелеността, отчаянието, резултатите от репресивното родителство, омразата-любов към " бездушното " еснафство на родната Австрия. В тях обаче присъщата за други творби на австрийския публицист пределна нетърпимост към видимо истинното придобива литературна компактност най-много през иронично-смешното.
Първият роман, " Умираштият Гьоте ", е оповестен във връзка 150-годишнината от гибелта на немския стихотворец и публицист и съставлява гротеска на тематиката за литературната (само)канонизация. Пред нас е Гьоте, който на смъртния си одър изисква от своите секретари по един задъхано неуместен метод " непременно и колкото се може по-скоро " да му провеждат среща с " най-великия " и " най-достойния за почитание измежду всички мъже ", а точно с австрийския мъдрец Лудвиг Витгенщайн (живял десетилетия по-късно). Тъкмо неговото, а не нечие друго мислене непоколебимо, само че напълно неразбираемо за близките Гьоте дефинира като ненадейно най-близко стоящо до личното му мислене. Разказът наблюдава трескавото очакване от Гьоте на създателя на " Логико-философския етюд ", с който да дискутират върху " будещото и небудещото подозрение ".
Вторият роман е написан под формата на интензивно самонаблюдение на един човек, който на вятъра се пробва да избяга от еснафския провинциализъм в света на философията и най-много във философията на Монтен, в преувеличаването на чието значение той вижда единствената опция за съпротива по отношение на родителските зависимости, само че както се оказва, и за съпротива по отношение на самия себе си.
Томас Бернхард - един от най-грандиозните писатели на модерното време Гравитационният център на третия роман, " Виждане ", също е удоволствието от съпротивата - в духа на автобиографичното шерване на Бернхард: " Но аз пребивавам от съпротивите! " - против мнимите фамилни идилии и детството като затвор, против родителските схеми на мислене и подмяната на едни прекарвания с други, против невъзможността да се каже истината: " Когато татко ми споделяше: желая успокоение, това беше парадокс. Както и когато го кажеше майка ми. В последна сметка както когато го кажех и аз, тъй като тримата бяхме самото безпокойствие... "
Разказът е структуриран като мъртвороден разговор, в който героят не съумява освен да въвлече своя събеседник, само че и да беседва със самия себе си. В този роман Бернхард показва умеенето си да основава брилянтна прозаичност като музикална партитура, подемайки един претекст с " разрастващи се вариации " посредством техниката на повторението, посредством забързване или закъснение на темпото, посредством преднамерени асиметрии или разрушение на самите фрази, самоопровергавайки се: " Аз съм унищожител на истории, видя ли даже отдалеч намек за история, зърна ли прозаичност зад някой рид, я прострелвам. Така е и с изреченията - изпитвам наслаждение да убивам изреченията, задачите фрази " (филмов портрет " Три дни ", 1970).
В четвъртия роман Бернхард ни напомня за какво съгласно личното му самопризнание неговите творби имат " толкоз врагове, колкото са жителите на Австрия ". Тук той дава израз на десетилетния си блян не просто яростно да подлага на критика, а да изпепели напълно своята татковина, отказваща да се раздели с наследството на националсоциализма и клерикализма.
Това е и финалният акомпанимент в сборника, с който Бернхард препотвърждава убеждението си, че без изкуството на преувеличението в литературата не може да се каже нищо. Но също, че сходно на философията литературата ни разрешава да упражняваме разнообразни гледни точки за себе си в мисленето.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ