Изгубеното време
Ревюто е препубликувано от.
" Марсов венец. Децата на Уран " от Станчо Пенчев
" Ерго ", 2023 година
Струва ми се, че тези два романа са част от една модерна " Човешка комедия ". Може би тъй като и Станчо Пенчев - сходно на Балзак - е въодушевен от същата онази Реставрация, в която светлото бъдеще незабелязано се трансформира в мрачно минало. Точно тогава хората, предметите и концепциите губят своите действителни контури.
Истински съществуват единствено парите. Дори и времето го няма. Или в случай че го има, то ще наподобява на кристална чаша, хвърлена от отдалечен покрив. Би трябвало да се разбие на хиляди части, само че бурените и високата до пояс трева са сътворили знамение и чашата е останала непокътната. Държим я неумело в ръцете си и се опитваме да отгатнем какъв брой ли подиуми е претърпяла. В чии ли ръце е била и от чии разгулен изповеди се е пробвала да избяга.
Така се появяват героите в книгата. Много са. Както е при Балзак. Има банкери и проститутки, има генерали и министри. Тук е и ръководителят на Народното събрание - Устабащев, и самият министър-предстедател - Тома Труфчев. Сричаш имената и се опитваш да ги разгадаеш. Кой е лидерът на опозицията Сава Сомелов? А секретарят на централния комитет Сергей Хамутов? А Войнов и Галина Богомилова? А Стамат? Или Смилов? Или Доротей Ончев?
Марсов венец. Децата на Уран (Нулева зона 2)С код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Подобни питания са като игра на сляпа баба. Защото литературата не си слага за цел да разказва историята. Тя не е и програмен продукт за различаване на физиономии. Не е фотоапарат и не запечатва миговете. Тя е митична и библейска, в оня смисъл, в който книгата Паралипоменон (Летописи) е митична и библейска. (Споменавайки тази книга, се възнамерявам, че не познавам човек, който да я е прочел цялата.) Може би тъй като е прекомерно пунктуална. Или тъй като е формален документ на епохата. Толкова доста персони, толкоз доста генеалогии Привидно разказът е за събитията до завръщането от Вавилонския плен само че всичко е някак апропо. Даже заглавието го потвърждава. Та нали точно това значи Паралипоменон - пропуснати неща; тези истории, за които не се приказва в книга Царства.
Така е при Станчо Пенчев. Той също прави история. На Прехода. На оня съвсем древен преход, който - сходно на лутането на Израилевия народ в пустинята - продължи (заедно с така наречен перестройка) тъкмо 40 години. С ангажимента, че откакто се приключи срокът им, още веднъж ще стартираме да отмерваме времето в петилетки и да пеем: " четиресет и пет години стигат! " Вероятно тъй като " Животът е муден кръг, блага ", дава отговор ни Смилов във финала на първата част (или на първия роман). След което - сходно на Сизиф - ще понесе някаква греда. За да приключи краят с начало - " Лицето му добродушно сияеше " (Това е последното изречение от " Марсов венец " ), и с цел да може героят да тръгне нагоре...
Няма по какъв начин това да не е митично повтаряне. Най-малкото тъй като марсовият венец е алюзия към кървавия венец на бога на войната - Марс, без който безконечният град би бил невъобразим. Без него Lupa Romana щеше да бъде най-обикновена римска кучка и Историята не би се състояла. Същото е с децата на Уран, или с третото потомство олимпийци. Но с цел да ги има, ще би трябвало първо Кронос да изяде децата си (иначе няма по какъв начин Атина Палада да се роди в цялостно бойно снаряжение).
В този смисъл книгата/книгите (защото двата романа могат да се четат и като един двоен роман) на Станчо Пенчев внимателно объркват, предлагайки на читателя сложна и предизвикателна игра; играта на ремитологизация.
Четеш Паралипоменон и откриваш, че последните ѝ стихове съвсем безусловно съответстват с началото на Ездра (неслучайно вторият разказ ще стартира с откъс от нея). Откриваш още, че промяната на фокуса, преливането на имена и тематики, повторното, видимо инцидентно хващане на това, което сякаш е изпуснато - и то от дълго време, - основава една енигматична многопластовост. Уж сюжетът е за " мутренските години ", само че той е и за всички вероятни години.
Операция „ Марсов венец “С код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Както за тези във времето на Балзаковата Реставрация, по този начин и за тези, от времето на вавилонския плен. Защото всички те - взети дружно - са изгубеното време. Те са онази (нито здрава, нито счупена) хвърлена от отдалечен покрив кристална чаша. Може би към този момент е негодна за приложимост, може би даже и за декорация не става, само че значимото е, че там е утаена Историята. А още по-важното е, че когато Историята стане непотребна, тя се трансформира в литература. И в случай че тази литература се чете постепенно, ловко и деликатно, няма по какъв начин да не се трансформира или в библейска, или в митична, или в класическа.
Друг е въпросът, че изкуството на бавното четене е мъчно изкуство.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
" Марсов венец. Децата на Уран " от Станчо Пенчев
" Ерго ", 2023 година
Струва ми се, че тези два романа са част от една модерна " Човешка комедия ". Може би тъй като и Станчо Пенчев - сходно на Балзак - е въодушевен от същата онази Реставрация, в която светлото бъдеще незабелязано се трансформира в мрачно минало. Точно тогава хората, предметите и концепциите губят своите действителни контури.
Истински съществуват единствено парите. Дори и времето го няма. Или в случай че го има, то ще наподобява на кристална чаша, хвърлена от отдалечен покрив. Би трябвало да се разбие на хиляди части, само че бурените и високата до пояс трева са сътворили знамение и чашата е останала непокътната. Държим я неумело в ръцете си и се опитваме да отгатнем какъв брой ли подиуми е претърпяла. В чии ли ръце е била и от чии разгулен изповеди се е пробвала да избяга.
Така се появяват героите в книгата. Много са. Както е при Балзак. Има банкери и проститутки, има генерали и министри. Тук е и ръководителят на Народното събрание - Устабащев, и самият министър-предстедател - Тома Труфчев. Сричаш имената и се опитваш да ги разгадаеш. Кой е лидерът на опозицията Сава Сомелов? А секретарят на централния комитет Сергей Хамутов? А Войнов и Галина Богомилова? А Стамат? Или Смилов? Или Доротей Ончев?
Подобни питания са като игра на сляпа баба. Защото литературата не си слага за цел да разказва историята. Тя не е и програмен продукт за различаване на физиономии. Не е фотоапарат и не запечатва миговете. Тя е митична и библейска, в оня смисъл, в който книгата Паралипоменон (Летописи) е митична и библейска. (Споменавайки тази книга, се възнамерявам, че не познавам човек, който да я е прочел цялата.) Може би тъй като е прекомерно пунктуална. Или тъй като е формален документ на епохата. Толкова доста персони, толкоз доста генеалогии Привидно разказът е за събитията до завръщането от Вавилонския плен само че всичко е някак апропо. Даже заглавието го потвърждава. Та нали точно това значи Паралипоменон - пропуснати неща; тези истории, за които не се приказва в книга Царства.
Така е при Станчо Пенчев. Той също прави история. На Прехода. На оня съвсем древен преход, който - сходно на лутането на Израилевия народ в пустинята - продължи (заедно с така наречен перестройка) тъкмо 40 години. С ангажимента, че откакто се приключи срокът им, още веднъж ще стартираме да отмерваме времето в петилетки и да пеем: " четиресет и пет години стигат! " Вероятно тъй като " Животът е муден кръг, блага ", дава отговор ни Смилов във финала на първата част (или на първия роман). След което - сходно на Сизиф - ще понесе някаква греда. За да приключи краят с начало - " Лицето му добродушно сияеше " (Това е последното изречение от " Марсов венец " ), и с цел да може героят да тръгне нагоре...
Няма по какъв начин това да не е митично повтаряне. Най-малкото тъй като марсовият венец е алюзия към кървавия венец на бога на войната - Марс, без който безконечният град би бил невъобразим. Без него Lupa Romana щеше да бъде най-обикновена римска кучка и Историята не би се състояла. Същото е с децата на Уран, или с третото потомство олимпийци. Но с цел да ги има, ще би трябвало първо Кронос да изяде децата си (иначе няма по какъв начин Атина Палада да се роди в цялостно бойно снаряжение).
В този смисъл книгата/книгите (защото двата романа могат да се четат и като един двоен роман) на Станчо Пенчев внимателно объркват, предлагайки на читателя сложна и предизвикателна игра; играта на ремитологизация.
Четеш Паралипоменон и откриваш, че последните ѝ стихове съвсем безусловно съответстват с началото на Ездра (неслучайно вторият разказ ще стартира с откъс от нея). Откриваш още, че промяната на фокуса, преливането на имена и тематики, повторното, видимо инцидентно хващане на това, което сякаш е изпуснато - и то от дълго време, - основава една енигматична многопластовост. Уж сюжетът е за " мутренските години ", само че той е и за всички вероятни години.
Както за тези във времето на Балзаковата Реставрация, по този начин и за тези, от времето на вавилонския плен. Защото всички те - взети дружно - са изгубеното време. Те са онази (нито здрава, нито счупена) хвърлена от отдалечен покрив кристална чаша. Може би към този момент е негодна за приложимост, може би даже и за декорация не става, само че значимото е, че там е утаена Историята. А още по-важното е, че когато Историята стане непотребна, тя се трансформира в литература. И в случай че тази литература се чете постепенно, ловко и деликатно, няма по какъв начин да не се трансформира или в библейска, или в митична, или в класическа.
Друг е въпросът, че изкуството на бавното четене е мъчно изкуство.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ