Три години шест месеца и двайсет дена, или Шестоднев
Ревюто е препубликувано от.
" Лиричен дневник " - по този начин жанрово дефинира своята последна книга със стихове " Две години - два дни " ( " Жанет 45 ", 2022) поетът Калин Михайлов. И да, дневник е: на съвсем всички стихотворения е посочена датата, когато са основани (при някои датата е систематизирана за цели цикли). А това значи, че времето на написването им за написалия ги е значимо и той не току по този начин ги е обозначил времево: има в този жест смисъл, има знак, има напомняне.
То - в случай че речем да сме точни, подсказка е и самото заглавие " Две години - два дни " (почти като " Ден година храни ", известната мъдрост): сочи концентрираност, сочи вглъбеност и плътност; компактност като на звездно бяло джудже. Знаете по какъв начин се появяват тия мъници: когато голямата звезда, именувана " червен колос ", изхвърли/изразходи термичната си обвивка, остава единствено ядрото ѝ и то се трансформира в бяло джудже.
Това стесняване на времето в стихосбирката на Калин Михайлов ни подсказва един самобитен нуклеарен синтез; нещо същностно, извънредно, необикновено; с други думи, нещо изначално. А какво по-изначално от генезиса, от зараждането, от сътворението? - " Две години - два дни " е в действителност стихосбирка-шестоднев: тези напрегнати Божии каузи, гъсто побрали се в 3 години 6 месеца и 20 дни, в които Той единствено за шест дни е основал света и по този начин се уморил, че на седмия трябвало да си почине.
Две години – два денаС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Стихове, които със примирение (с неподправено примирение, би трябвало да подчертаем), повтарят Божия акт, с цел да го въплътят в света на човешкото и по този начин да осветят този наш все по-изпадащ от Бога човешки свят, да му придадат святост и искра. Да грейне той със светлината на Бога ( " Да бъде светлина! " ), че да ни се яви красен, персонален, правоверен (стиховете за цветовете не са инцидентни, едно от тях по този начин е и наречено: " Похвала на цветовете " ). Един свят, който се уповава и обитава в Бога, не различен някакъв, който слепее и се шмуга отвън Бога:
В метрото
Бог е чул молитвата,
сълзата - видял,
сърцето Му елементарно
от болката трепва
и по какъв начин ще остави
Адам на перона
уединен и кьорав -
сълзата видял е,
молитвата чул е
Бог сърцеведецът.
Всяко създание е тестване, тестване изтощително и уморително; такова тестване е и сътворението на Калин Михайлов. Започва с първия ден, цикъла " Скрит от света ", в който срещаме следната строфа: " с неумиращ живот ". Иде тирада в тези думи за висшата всеотдайност, за " живота, който отдаде за нас ": ние потъваме в тъга през днешния ден, в най-тъжния ден, Разпети Петък, с цел да възликуваме по-късно в Деня на Възкресението, когато Иисус се въздига от мъртвите и " смертию смерт поправ ".
В петъка целият свят, звяр и природа, се е снишил, смълчан, неделята обаче е ден за наслада, ден за разцвет, когато осъзнаваме, че: " Чудо е, / че всеки ден се развиделява; / че мракът не е безконечен " ; поетическото слово желае да ни каже, че ние също сме участници в съзиданието, че в Божието създание и ние имаме пръст. Първият ден на Калин-Михайловото създание е съучастничество: в началото стиховете нямат дата, тъй като светът още не е налице, само че по-късно време, след доста, доста малко време индивидът към този момент не е прикрит от света, а се открива за света, тъй като към този момент сме се научили дружно с поета да стъпваме в стъпките на истината, " в стъпките невидими ".
Следва " От болничната стая " - едно осъзнаване на висшата истина, че човек не може самичък, би трябвало да има " езер к`негдо ", тоест асистент, само че дружно с това другар, Приятеля незабележим, кадърен да даде най-вярната, най-полезната помощ. Едно духовно събитие, което съединява всеки двама в тяхното изключително, само тям присъщо едно, а - към този момент съединени - ги съединява и с Бога, с цел да се реализира по този метод най-сублимната връзка, най-възвишената кулминационна точка, когато: " И схваща / детето Божие, / че още е възлюбено, / че още е мечтано / в чертога и в сърцето / на небесния Баща ". Да, това е методът, единственият метод слабостта ни да се трансформира в действие, немощта ни - в господство, безсилието ни - в здравина. Сам ли си - нищо си, с другари ли си, забележими и незабележим - всичко си: ще пребъдеш, ще си, постоянно си
Третият ден е предназначен за " Завръщане ", когато обръщаш лицето си към Бога, с цел да го съзреш в Неговата всеблагост и добрина:
Последният трен
Много пъти съм хващал
последния трен -
към този момент свиреха свирки
и перонът бе запустял,
но вътре във влака
ме чакаше мястото,
Боже,
от Теб резервирано.
В този цикъл има доста пространство, доста пренасяне - София, Германия, трен, метро, че дори и Магелан се появява, и това не е инцидентно: с цел да се стигне до Бога, би трябвало да се бие път, да пилигримстваш, с цел да Му се поклониш. Да достигнеш до Бога, да се съизмериш с Него и да просветлиш мозъка си с Божието, което е същинското:
Божие и човешко
Само под Твойто око -
всевиждащо
и милостиво -
добре ми е,
Господи.
Човешкото око
малко вижда,
доста съди.
Съизмерване обаче, което е примирение, не възгордяване: не съди, с цел да не бъдеш съден; не отричай, с цел да не бъдеш отречен; не отхвърляй, с цел да не бъдеш отритнат! Като дървото бъди (прекрасна корица на Иво Рафаилов) - напукан и кръгообразен, с белези от живота, само че толерантен, възходящ, натрупващ безшумно и незабележимо мъдрост и религия.
И в случай че изпълниш това, идва четвъртият ден, денят на събитието, когато си: " Отново под високите дървета ". Това е положение на наслада, не на горест, и е същностен въпросът - изконен и предопределен: " Едно единствено тъжно християнство - / дали християнство остава? " Не, не е отговорът и се дават образци, че е не: " Пет сетива, или животът като препускане ", " След службата ", " Advent III ".
Върви се в този цикъл към насладата, когато се озоваваш " В парадайса на птиците " - стихотворението, което проехтява съвсем като " Песен на песните ": " Идвай по-скоро / в парадайса на птиците, / изгора моя " ; съприкосновяваш се със Суламит, хващаш я за ръка и я повеждаш там, където " само си почиваме ". Радостта, насладата е съ-битието с Бога, единственото допустимо съ-битие с Него.
И тогава ставаш съпричастен, " Преди завоя " към този момент си съпричастен. В сянката на Христа, в която си постоянно повсеместен, неразделен, обединен: " Когато Духът населява у нас, / всеки диалог е нравствен, / битието не се разпада / на две половини - / висока и ниска, / благородна и пошла ". И даже в произшествия, в нещастни произшествия като жалбата за младото лисиче или разбунилите се и наглеещи жаби в главата. Защото Треньорът знае по какъв начин да те съучасти, да те притегли и утеши: " и ето, вземи / тази прелестна напитка / (музика, филм или цвете, / стих или друго - / Той знае добре) " - надникнал е в душата ти, разкрил е там фантазия по Себе Си и тази фантазия единствено Той може да утоли. С създание, което от Него иде, тъй като всяко създание от Него иде Той е Авторът, само Той е Авторът, ние сме единствено смирени трансмисии на Неговата всесъздаваща ръка, тъй като: " Друг споделя какво е положително, / какво - единствено фикция / с дребен обсег ".
Накрая, на шестия ден, в " Сбогуване с един град " откриваш какво би трябвало да правиш, по какъв начин да се проявиш, с цел да бъдеш на крайници - постоянен, непреклонен, изправен; да Му съдействаш: " Свèтият / ходеше с мене по тях / в немощта ми ". Почти като в ходенето към Емаус, където също има отпадналост - сляпа умствена отпадналост. Но тази отпадналост, когато съдействаш на " голямата скала " ти, дребното камъче, изчезва, оживяваш и върху теб се излива благодатта; съществуваш, има те, вдигнал си се. Хванал си за ръка Онзи, Когото постоянно би трябвало да държим за ръка, преодолял си това в действителност незначително, само че като че ли непреодолимо разстояние сред Божията и Адамовата ръка, трагично изписано от неистовия Микеланджело, и си се справил, преборил си се, съумял си:
След завръщането
Благодаря Ти,
че понесохме дружно и този път
товара на оправянето -
Твоята част,
въпреки и невидима,
беше огромната,
моята - мъничка,
но Ти се радваше
като татко,
който отваря вратата
пред малко дете,
а на него оставя
да я бутне лекичко
и да влезе.
Изядената ябълкаС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Случило се е влизането през тази врата на 28 март 2016 година. А е почнал Калин Михайлов своя Шестоднев на 18 октомври 2012 година. Продължило е сътворението три години шест месеца и двайсет дни. Всъщност не - продължава сътворението безпределно, продължава постоянно, продължава безгранично, тъй като дружно с Бога, взаимно с Бога, едно с Бога нищо в никакъв случай не свършва, а е постоянно живо, постоянно същинско.
Дори на Разпети петък, най-тъжния ден...
" Лиричен дневник " - по този начин жанрово дефинира своята последна книга със стихове " Две години - два дни " ( " Жанет 45 ", 2022) поетът Калин Михайлов. И да, дневник е: на съвсем всички стихотворения е посочена датата, когато са основани (при някои датата е систематизирана за цели цикли). А това значи, че времето на написването им за написалия ги е значимо и той не току по този начин ги е обозначил времево: има в този жест смисъл, има знак, има напомняне.
То - в случай че речем да сме точни, подсказка е и самото заглавие " Две години - два дни " (почти като " Ден година храни ", известната мъдрост): сочи концентрираност, сочи вглъбеност и плътност; компактност като на звездно бяло джудже. Знаете по какъв начин се появяват тия мъници: когато голямата звезда, именувана " червен колос ", изхвърли/изразходи термичната си обвивка, остава единствено ядрото ѝ и то се трансформира в бяло джудже.
Това стесняване на времето в стихосбирката на Калин Михайлов ни подсказва един самобитен нуклеарен синтез; нещо същностно, извънредно, необикновено; с други думи, нещо изначално. А какво по-изначално от генезиса, от зараждането, от сътворението? - " Две години - два дни " е в действителност стихосбирка-шестоднев: тези напрегнати Божии каузи, гъсто побрали се в 3 години 6 месеца и 20 дни, в които Той единствено за шест дни е основал света и по този начин се уморил, че на седмия трябвало да си почине.
Стихове, които със примирение (с неподправено примирение, би трябвало да подчертаем), повтарят Божия акт, с цел да го въплътят в света на човешкото и по този начин да осветят този наш все по-изпадащ от Бога човешки свят, да му придадат святост и искра. Да грейне той със светлината на Бога ( " Да бъде светлина! " ), че да ни се яви красен, персонален, правоверен (стиховете за цветовете не са инцидентни, едно от тях по този начин е и наречено: " Похвала на цветовете " ). Един свят, който се уповава и обитава в Бога, не различен някакъв, който слепее и се шмуга отвън Бога:
В метрото
Бог е чул молитвата,
сълзата - видял,
сърцето Му елементарно
от болката трепва
и по какъв начин ще остави
Адам на перона
уединен и кьорав -
сълзата видял е,
молитвата чул е
Бог сърцеведецът.
Всяко създание е тестване, тестване изтощително и уморително; такова тестване е и сътворението на Калин Михайлов. Започва с първия ден, цикъла " Скрит от света ", в който срещаме следната строфа: " с неумиращ живот ". Иде тирада в тези думи за висшата всеотдайност, за " живота, който отдаде за нас ": ние потъваме в тъга през днешния ден, в най-тъжния ден, Разпети Петък, с цел да възликуваме по-късно в Деня на Възкресението, когато Иисус се въздига от мъртвите и " смертию смерт поправ ".
В петъка целият свят, звяр и природа, се е снишил, смълчан, неделята обаче е ден за наслада, ден за разцвет, когато осъзнаваме, че: " Чудо е, / че всеки ден се развиделява; / че мракът не е безконечен " ; поетическото слово желае да ни каже, че ние също сме участници в съзиданието, че в Божието създание и ние имаме пръст. Първият ден на Калин-Михайловото създание е съучастничество: в началото стиховете нямат дата, тъй като светът още не е налице, само че по-късно време, след доста, доста малко време индивидът към този момент не е прикрит от света, а се открива за света, тъй като към този момент сме се научили дружно с поета да стъпваме в стъпките на истината, " в стъпките невидими ".
Следва " От болничната стая " - едно осъзнаване на висшата истина, че човек не може самичък, би трябвало да има " езер к`негдо ", тоест асистент, само че дружно с това другар, Приятеля незабележим, кадърен да даде най-вярната, най-полезната помощ. Едно духовно събитие, което съединява всеки двама в тяхното изключително, само тям присъщо едно, а - към този момент съединени - ги съединява и с Бога, с цел да се реализира по този метод най-сублимната връзка, най-възвишената кулминационна точка, когато: " И схваща / детето Божие, / че още е възлюбено, / че още е мечтано / в чертога и в сърцето / на небесния Баща ". Да, това е методът, единственият метод слабостта ни да се трансформира в действие, немощта ни - в господство, безсилието ни - в здравина. Сам ли си - нищо си, с другари ли си, забележими и незабележим - всичко си: ще пребъдеш, ще си, постоянно си
Третият ден е предназначен за " Завръщане ", когато обръщаш лицето си към Бога, с цел да го съзреш в Неговата всеблагост и добрина:
Последният трен
Много пъти съм хващал
последния трен -
към този момент свиреха свирки
и перонът бе запустял,
но вътре във влака
ме чакаше мястото,
Боже,
от Теб резервирано.
В този цикъл има доста пространство, доста пренасяне - София, Германия, трен, метро, че дори и Магелан се появява, и това не е инцидентно: с цел да се стигне до Бога, би трябвало да се бие път, да пилигримстваш, с цел да Му се поклониш. Да достигнеш до Бога, да се съизмериш с Него и да просветлиш мозъка си с Божието, което е същинското:
Божие и човешко
Само под Твойто око -
всевиждащо
и милостиво -
добре ми е,
Господи.
Човешкото око
малко вижда,
доста съди.
Съизмерване обаче, което е примирение, не възгордяване: не съди, с цел да не бъдеш съден; не отричай, с цел да не бъдеш отречен; не отхвърляй, с цел да не бъдеш отритнат! Като дървото бъди (прекрасна корица на Иво Рафаилов) - напукан и кръгообразен, с белези от живота, само че толерантен, възходящ, натрупващ безшумно и незабележимо мъдрост и религия.
И в случай че изпълниш това, идва четвъртият ден, денят на събитието, когато си: " Отново под високите дървета ". Това е положение на наслада, не на горест, и е същностен въпросът - изконен и предопределен: " Едно единствено тъжно християнство - / дали християнство остава? " Не, не е отговорът и се дават образци, че е не: " Пет сетива, или животът като препускане ", " След службата ", " Advent III ".
Върви се в този цикъл към насладата, когато се озоваваш " В парадайса на птиците " - стихотворението, което проехтява съвсем като " Песен на песните ": " Идвай по-скоро / в парадайса на птиците, / изгора моя " ; съприкосновяваш се със Суламит, хващаш я за ръка и я повеждаш там, където " само си почиваме ". Радостта, насладата е съ-битието с Бога, единственото допустимо съ-битие с Него.
И тогава ставаш съпричастен, " Преди завоя " към този момент си съпричастен. В сянката на Христа, в която си постоянно повсеместен, неразделен, обединен: " Когато Духът населява у нас, / всеки диалог е нравствен, / битието не се разпада / на две половини - / висока и ниска, / благородна и пошла ". И даже в произшествия, в нещастни произшествия като жалбата за младото лисиче или разбунилите се и наглеещи жаби в главата. Защото Треньорът знае по какъв начин да те съучасти, да те притегли и утеши: " и ето, вземи / тази прелестна напитка / (музика, филм или цвете, / стих или друго - / Той знае добре) " - надникнал е в душата ти, разкрил е там фантазия по Себе Си и тази фантазия единствено Той може да утоли. С създание, което от Него иде, тъй като всяко създание от Него иде Той е Авторът, само Той е Авторът, ние сме единствено смирени трансмисии на Неговата всесъздаваща ръка, тъй като: " Друг споделя какво е положително, / какво - единствено фикция / с дребен обсег ".
Накрая, на шестия ден, в " Сбогуване с един град " откриваш какво би трябвало да правиш, по какъв начин да се проявиш, с цел да бъдеш на крайници - постоянен, непреклонен, изправен; да Му съдействаш: " Свèтият / ходеше с мене по тях / в немощта ми ". Почти като в ходенето към Емаус, където също има отпадналост - сляпа умствена отпадналост. Но тази отпадналост, когато съдействаш на " голямата скала " ти, дребното камъче, изчезва, оживяваш и върху теб се излива благодатта; съществуваш, има те, вдигнал си се. Хванал си за ръка Онзи, Когото постоянно би трябвало да държим за ръка, преодолял си това в действителност незначително, само че като че ли непреодолимо разстояние сред Божията и Адамовата ръка, трагично изписано от неистовия Микеланджело, и си се справил, преборил си се, съумял си:
След завръщането
Благодаря Ти,
че понесохме дружно и този път
товара на оправянето -
Твоята част,
въпреки и невидима,
беше огромната,
моята - мъничка,
но Ти се радваше
като татко,
който отваря вратата
пред малко дете,
а на него оставя
да я бутне лекичко
и да влезе.
Случило се е влизането през тази врата на 28 март 2016 година. А е почнал Калин Михайлов своя Шестоднев на 18 октомври 2012 година. Продължило е сътворението три години шест месеца и двайсет дни. Всъщност не - продължава сътворението безпределно, продължава постоянно, продължава безгранично, тъй като дружно с Бога, взаимно с Бога, едно с Бога нищо в никакъв случай не свършва, а е постоянно живо, постоянно същинско.
Дори на Разпети петък, най-тъжния ден...
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ