"По релсите" на Невена Митрополитска – за красотата и след мига на разпада
Рецензията е препубликувана от.
- От какво се боиш, моето момиче?
- Че мога да изчезна. И никой няма да го разбере. И никому няма да липсвам.
По неписано предписание еврейските писатели съвсем без изключение пишат романи за евреи. Не са доста обаче и книгите (въпреки роящите се в последно време трагични и постоянно спекулативни истории за Холокоста), писани от неевреи напълно за евреи.
Особено у нас. Ето за какво решението на Невена Митрополитска в последния си разказ " По релсите " да опише историята на три дами от една еврейска фамилия - история, в която събитията към спасяването на българските евреи през Втората международна война са значим декор, само че фокус е на първо място животът на кюстендилската еврейска общественост и динамичността в връзките на едно семейство от нея чак до наши дни - е заслужаващо внимание и почит изключение, зад което стои и упоритост, и доста работа, и разказвателен гений.
Да, Невена Митрополитска е работлива, усърдна, поредна писателка, която написа висококачествена известна литература (популярна в смисъл на налична и способна да допре разнообразни кръгове читатели). Затова и може би е един от създателите, при които най-ясно проличава креативното развиване - всеки неин идващ разказ е с една концепция по-зрял, по-опитно написан, по-структурно и езиково изискан.
Вероятно всеки четец си има своя обичана измежду книгите ѝ, които засягат и общи (родителството, фамилните връзки, обичта, прошката, порастването), само че и извънредно характерни, но все значими, с социална значителност и звучност тематики. В " Анна и планината " на фокус бяха алкохолизмът и оцеляването през Прехода, в " Дарът " - репродуктивната медицина и професионалните упоритости в балета, а в " По релсите " - ориста на българските евреи, емиграцията и тормозът в учебно заведение.
Когато загатвам работливостта на Невена Митрополитска, имам поради и сериозните изследвания, които тя прави преди написването на всеки от текстовете си. Авторката признава, че и този път е стигнала до " точката на засищане ", подготвяйки се за историческите, политико-икономическите и битовите аспекти от живота на българските евреи, с които да даде плът на сюжета в " По релсите ".
Сред безкрайните часове, прекарани в проучване на разнообразни документи и видеосвидетелства от живели и оживели по това време, в четене на исторически писания и осъществяване на лични изявленията, тя е посветила доста време и на диалози с директен участник в събитията от 1943 година - родения и бранш в Кюстендил Маир Мешулам, с който споделят обща орис на имигранти в Канада (там ни води втората сюжетна линия в романа). На този скъп събеседник, умрял неотдавна, е отдадена книгата.
По релситеС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Невена Митрополитска акцентира, че поради полярните (по думите ѝ) научни отзиви измежду историците по отношение на тези събития, постоянно избрани исторически обстоятелства се премълчават за сметка на други , та да бъдат обслужени съответните тези. Писателката е избрала уравновесения метод на откриватели като Михаел Бар-Зоар, към чиито свидетелства се е придържала най-плътно.
В романа си тя не не помни да разкрие, че на фона на хилядите избавени у нас евреи са били депортирани събратята им от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот, чиито територии са били през 1942-1943 година под българска военна юрисдикция; че въпреки и несравними с Аушвиц и Треблинка, у нас също е имало трудови лагери; че доста от немските бойци са се държали " обичайно " (вероятно в съпоставяне със руските окупатори по-късно); и най-важното - че в последна сметка еврейската общественост надалеч не е била въздържан обект на своето избавяне , а тази благополучна развръзка е била реализирана посредством и на техните дейни старания във " повдигането на звук ", осъществено от застаналите зад тази идея български другари.
На фона на една безразлична или враждебна страна, основала Закона за отбрана на нацията, и в съседство с други, фашистки настроени българи. Не очаквайте обаче документална книга - авторката акцентира, че сюжетът е напълно плод на нереалност макар подплатата му с действителни обстоятелства и реалии и потреблението на прототипи.
Нещо повече, в романа значително войната и безспорното зло, което съставлява Холокостът, остават тъмен декор, а доста от историко-политическите събития - къса обяснителна записка. Но по какъв начин да е другояче в съзнанието на една 15-годишна госпожица, каквато е основната героиня Ребека по това време? " Хитлер беше прекомерно нереален за мен ", а " българските политици витаеха надалеч от моето всекидневие ", признава тя, неспособна да припознае като врагове даже членовете на фашистките организации - довчерашни съученици и съседи, към чиито майки изпитва емпатия. Да, пипалата на злото са дълги и раздрусват радикално, само че не съумяват до дъно да раздерат и да обхванат надълбоко в пашкула на любовта, в който съществува фамилията ѝ, да разрушат моралните му устои, да обезчовечат членовете му.
Дори и в този мъчително размесен свят, момичето, изживяващо първата си обич, мечтае. Защото животът е по-дълготраен от разрушението, тъй като " щастлива обич съществува - с пропадания и възходи, по време на война и мир, тук и в този момент " ( " Знаехме, че ни одумват, че газим тиня, че върлува война, че ни заобикалят несправедливости, премеждия. Знаехме го, само че го пропускахме край нас, оставяхме го да изтече в канавките. Бяхме съградили наш си свят - пъстър и прелестен ". И още: " У нас, в Кюстендил, ние си имахме своите, сякаш дребни проблеми. Дребни са изглеждали на международната карта. За нас те бяха всичко " ).
Нощта С код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Мисля си, че тази история на спасението и оцеляването е по-удобната за Невена Митрополитска. Че може би би ѝ било надалеч по-трудно да опише история за заличаването и цялостния мрак, както това прави един Ели Визел да вземем за пример. Вероятно по тази причина " нощта " тук е държана настрани. Обяснението, най-малко за мен, е, че Невена е добър (в морално-етичния смисъл на думата) създател, че гледа на света през положителни, милостиви, сантиментални очи, че прекалено много обича героите си, множеството от които са изначално положителни хора, чиито дефекти са съвсем симпатични, предизвикващи емпатия, от тези, които маскират в действителност добродетели като прекомерно мощна любов, възприятие за достолепие, правдивост.
Неслучайно когато внучката на Ребека - Мая, пита баба си каква би желала да стане момичето, тя ѝ споделя, че най-важното е да е добър човек. Тази добрина - и закодираният в нея оптимизъм - прави книгата да се движи съвсем по ръба на мелодраматичното, да бъде осезаемо женска, да приключва жизнеутвърждаващо, в самобитен хепиенд, но всичко това органично ѝ отива, салдото е открит, зрелостта е реализирана. " Добротата надделяваше " - с това разбиране и на създател, и на героиня е написан " По релсите ".
Разбира се, централният облик в романа са точно релсите, изведени и в самото заглавие. Релсите като затворена траектория на придвижване, от която няма излаз, няма отклоняване, няма изплъзване. И в същото време като знак на зацикляне, на живот " по релси ", на рутина. Важна обаче е посоката. Едните водят към гибелта в Треблинка, другите - към университета в София и бъдещето на Ребека там, третите - алегорично - към новата действителност в Канада, където имигрират дъщерята и внучката ѝ.
Единствено в вероятност, там, където мержелее бъдещето ни, където населяват тези, които сътворяваме и които ще живеят след нас, релсите са способни да се пресекат. За Ребека тази точка на секване, осмисляща целия ѝ живот до момента, е нейната внучка ( " Всички релси се пресичат в Мая... Цялото ни минало се оттича в Мая, тя е нашето само бъдеще. Заради нея съм към момента жива " ).
В тази връзка ми се коства, че главното обръщение на романа е това за продължаващия след нас живот и за смиреното и осъзнато приемане на обстоятелството, че светът може и без теб, че " в случай че изчезнеш, дупката след теб ще се запълни ". От татко си Ребека научава, че това в последна сметка не е ужасно, че в действителност е благополучие да знаеш, че " този свят, който толкоз обичам, ще остане и когато ме няма ". Единственото, което Ребека може да направи, е да запълни сама тази дупка, като опише своята история на внучката си в една решаваща нощ - да ѝ съобщи паметта като щафетен огън, който ще се окаже самобитно избавление за младото момиче.
Впрочем един от най-важните въпроси в романа, който героите непрестанно си задават, е " Имам ли избор? " . Такова е и осъзнаването, че въпреки от време на време правото на избор да се трансформира в проклинание, точно изборите реализират напредването на живота ни напред - и по, и отвън релсите.
Три са дамите в книгата, само че единствено две са разказвачките: съвсем 90-годишната през днешния ден Ребека, която си спомня за събитията от младостта си, и 15-годишната Мая, която се пробва да се впише измежду връстниците си в учебно заведение и изживява мъчително краха на другарството и илюзиите. (Дъщерята на Ребека и майка на Мая - Жана, е показана през техния взор и това е положително концептуално решение.) Това прави " По релсите " и типичен разказ на израстването .
Двете героини, съзрели в разнообразни столетия, са показани и посредством характерни речеви регистри, които авторката ловко употребява: езикът на Ребека е по-старомоден, благозвучен, прочувствен, до момента в който този на Мая е по-настръхнал, жаргонен, по тийнейджърски невъзпитан. Важен е обаче спояващият взор към/на младостта в (привидно) напълно другите години и условия. Поглед, който в последна сметка открива приликите.
Думите на младата Ребека в цялостна мощ важат и за Мая: " Бях на петнайсет години и все по-трудно устоях премълчаната засегнатост, непрекъснатото очакване на удари, ненаказаната неправда. " Техният опит е друг, само че и двете се изправят против личните си демони - за едната войната е дословна действителност, за другата е метафора за метода ѝ на живот, в който учебният тормоз и сложната акомодация на имигрантите в чужбина отварят паралелни тематики в романа, на които Невена Митрополитска е посветила не по-малко страници.
И до момента в който младото момиче от през днешния ден евентуално ще съзрее прибързано, то старата жена не е изгубила своя живец - тя прави опити да разбере " този неразбираем актуален свят ", той я притегля, тъй като околните ѝ са в него ( " Исках да ги разбирам, да имам с внучката си общ език и даже отдалеко да съм част от живота й " ). Макар и на 87 години и със боязън от летенето, Ребека подхваща това пътешестване към тях. И копнее за смисъл даже в старостта, когато към този момент е осъзнала, че " решетките, от които ме бяха избавили, си ги сътворих сама ".
Когато е станало ясно, че външното освобождение и вътрешното избавление са разнообразни неща ( " Какво те мъчи, Жана? Какво ни мъчи всички нас? Нахранени сме, на топло сме, имаме близки, няма война, няма жълти звезди. Защо това не ни е задоволително? " ). Истинското избавление е в последна сметка да забелязваш всеки ден чудото, че " съм жива, че съм свободна, че мога да поема по който път желая ".
Анна и планинатаС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Един от най-силните за мен образи-метафори в " По релсите " остава този на луната, която се крепи на острия връх на минарето - картина, забелязана една спокойна лунна нощ от мосю Марсел, един от най-милите второстепенни герои, останали измежду неспасените. " Ами в случай че се срути? Ако светът ни погине? ", пита се той за тази красива метафора на нежния баланс в нашия посредствен човешки свят. На няколко пъти в описа си Ребека повтаря: " Красотата е нежна. Красотата е мигът преди разпада ". Но в романа на Невена Митрополитска тя въпреки всичко оцелява - все пак: " Един финален момент хубост. Не си ли коства да се бориш за него? ".
- От какво се боиш, моето момиче?
- Че мога да изчезна. И никой няма да го разбере. И никому няма да липсвам.
По неписано предписание еврейските писатели съвсем без изключение пишат романи за евреи. Не са доста обаче и книгите (въпреки роящите се в последно време трагични и постоянно спекулативни истории за Холокоста), писани от неевреи напълно за евреи.
Особено у нас. Ето за какво решението на Невена Митрополитска в последния си разказ " По релсите " да опише историята на три дами от една еврейска фамилия - история, в която събитията към спасяването на българските евреи през Втората международна война са значим декор, само че фокус е на първо място животът на кюстендилската еврейска общественост и динамичността в връзките на едно семейство от нея чак до наши дни - е заслужаващо внимание и почит изключение, зад което стои и упоритост, и доста работа, и разказвателен гений.
Да, Невена Митрополитска е работлива, усърдна, поредна писателка, която написа висококачествена известна литература (популярна в смисъл на налична и способна да допре разнообразни кръгове читатели). Затова и може би е един от създателите, при които най-ясно проличава креативното развиване - всеки неин идващ разказ е с една концепция по-зрял, по-опитно написан, по-структурно и езиково изискан.
Вероятно всеки четец си има своя обичана измежду книгите ѝ, които засягат и общи (родителството, фамилните връзки, обичта, прошката, порастването), само че и извънредно характерни, но все значими, с социална значителност и звучност тематики. В " Анна и планината " на фокус бяха алкохолизмът и оцеляването през Прехода, в " Дарът " - репродуктивната медицина и професионалните упоритости в балета, а в " По релсите " - ориста на българските евреи, емиграцията и тормозът в учебно заведение.
Когато загатвам работливостта на Невена Митрополитска, имам поради и сериозните изследвания, които тя прави преди написването на всеки от текстовете си. Авторката признава, че и този път е стигнала до " точката на засищане ", подготвяйки се за историческите, политико-икономическите и битовите аспекти от живота на българските евреи, с които да даде плът на сюжета в " По релсите ".
Сред безкрайните часове, прекарани в проучване на разнообразни документи и видеосвидетелства от живели и оживели по това време, в четене на исторически писания и осъществяване на лични изявленията, тя е посветила доста време и на диалози с директен участник в събитията от 1943 година - родения и бранш в Кюстендил Маир Мешулам, с който споделят обща орис на имигранти в Канада (там ни води втората сюжетна линия в романа). На този скъп събеседник, умрял неотдавна, е отдадена книгата.
Невена Митрополитска акцентира, че поради полярните (по думите ѝ) научни отзиви измежду историците по отношение на тези събития, постоянно избрани исторически обстоятелства се премълчават за сметка на други , та да бъдат обслужени съответните тези. Писателката е избрала уравновесения метод на откриватели като Михаел Бар-Зоар, към чиито свидетелства се е придържала най-плътно.
В романа си тя не не помни да разкрие, че на фона на хилядите избавени у нас евреи са били депортирани събратята им от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот, чиито територии са били през 1942-1943 година под българска военна юрисдикция; че въпреки и несравними с Аушвиц и Треблинка, у нас също е имало трудови лагери; че доста от немските бойци са се държали " обичайно " (вероятно в съпоставяне със руските окупатори по-късно); и най-важното - че в последна сметка еврейската общественост надалеч не е била въздържан обект на своето избавяне , а тази благополучна развръзка е била реализирана посредством и на техните дейни старания във " повдигането на звук ", осъществено от застаналите зад тази идея български другари.
На фона на една безразлична или враждебна страна, основала Закона за отбрана на нацията, и в съседство с други, фашистки настроени българи. Не очаквайте обаче документална книга - авторката акцентира, че сюжетът е напълно плод на нереалност макар подплатата му с действителни обстоятелства и реалии и потреблението на прототипи.
Нещо повече, в романа значително войната и безспорното зло, което съставлява Холокостът, остават тъмен декор, а доста от историко-политическите събития - къса обяснителна записка. Но по какъв начин да е другояче в съзнанието на една 15-годишна госпожица, каквато е основната героиня Ребека по това време? " Хитлер беше прекомерно нереален за мен ", а " българските политици витаеха надалеч от моето всекидневие ", признава тя, неспособна да припознае като врагове даже членовете на фашистките организации - довчерашни съученици и съседи, към чиито майки изпитва емпатия. Да, пипалата на злото са дълги и раздрусват радикално, само че не съумяват до дъно да раздерат и да обхванат надълбоко в пашкула на любовта, в който съществува фамилията ѝ, да разрушат моралните му устои, да обезчовечат членовете му.
Дори и в този мъчително размесен свят, момичето, изживяващо първата си обич, мечтае. Защото животът е по-дълготраен от разрушението, тъй като " щастлива обич съществува - с пропадания и възходи, по време на война и мир, тук и в този момент " ( " Знаехме, че ни одумват, че газим тиня, че върлува война, че ни заобикалят несправедливости, премеждия. Знаехме го, само че го пропускахме край нас, оставяхме го да изтече в канавките. Бяхме съградили наш си свят - пъстър и прелестен ". И още: " У нас, в Кюстендил, ние си имахме своите, сякаш дребни проблеми. Дребни са изглеждали на международната карта. За нас те бяха всичко " ).
Мисля си, че тази история на спасението и оцеляването е по-удобната за Невена Митрополитска. Че може би би ѝ било надалеч по-трудно да опише история за заличаването и цялостния мрак, както това прави един Ели Визел да вземем за пример. Вероятно по тази причина " нощта " тук е държана настрани. Обяснението, най-малко за мен, е, че Невена е добър (в морално-етичния смисъл на думата) създател, че гледа на света през положителни, милостиви, сантиментални очи, че прекалено много обича героите си, множеството от които са изначално положителни хора, чиито дефекти са съвсем симпатични, предизвикващи емпатия, от тези, които маскират в действителност добродетели като прекомерно мощна любов, възприятие за достолепие, правдивост.
Неслучайно когато внучката на Ребека - Мая, пита баба си каква би желала да стане момичето, тя ѝ споделя, че най-важното е да е добър човек. Тази добрина - и закодираният в нея оптимизъм - прави книгата да се движи съвсем по ръба на мелодраматичното, да бъде осезаемо женска, да приключва жизнеутвърждаващо, в самобитен хепиенд, но всичко това органично ѝ отива, салдото е открит, зрелостта е реализирана. " Добротата надделяваше " - с това разбиране и на създател, и на героиня е написан " По релсите ".
Разбира се, централният облик в романа са точно релсите, изведени и в самото заглавие. Релсите като затворена траектория на придвижване, от която няма излаз, няма отклоняване, няма изплъзване. И в същото време като знак на зацикляне, на живот " по релси ", на рутина. Важна обаче е посоката. Едните водят към гибелта в Треблинка, другите - към университета в София и бъдещето на Ребека там, третите - алегорично - към новата действителност в Канада, където имигрират дъщерята и внучката ѝ.
Единствено в вероятност, там, където мержелее бъдещето ни, където населяват тези, които сътворяваме и които ще живеят след нас, релсите са способни да се пресекат. За Ребека тази точка на секване, осмисляща целия ѝ живот до момента, е нейната внучка ( " Всички релси се пресичат в Мая... Цялото ни минало се оттича в Мая, тя е нашето само бъдеще. Заради нея съм към момента жива " ).
В тази връзка ми се коства, че главното обръщение на романа е това за продължаващия след нас живот и за смиреното и осъзнато приемане на обстоятелството, че светът може и без теб, че " в случай че изчезнеш, дупката след теб ще се запълни ". От татко си Ребека научава, че това в последна сметка не е ужасно, че в действителност е благополучие да знаеш, че " този свят, който толкоз обичам, ще остане и когато ме няма ". Единственото, което Ребека може да направи, е да запълни сама тази дупка, като опише своята история на внучката си в една решаваща нощ - да ѝ съобщи паметта като щафетен огън, който ще се окаже самобитно избавление за младото момиче.
Впрочем един от най-важните въпроси в романа, който героите непрестанно си задават, е " Имам ли избор? " . Такова е и осъзнаването, че въпреки от време на време правото на избор да се трансформира в проклинание, точно изборите реализират напредването на живота ни напред - и по, и отвън релсите.
Три са дамите в книгата, само че единствено две са разказвачките: съвсем 90-годишната през днешния ден Ребека, която си спомня за събитията от младостта си, и 15-годишната Мая, която се пробва да се впише измежду връстниците си в учебно заведение и изживява мъчително краха на другарството и илюзиите. (Дъщерята на Ребека и майка на Мая - Жана, е показана през техния взор и това е положително концептуално решение.) Това прави " По релсите " и типичен разказ на израстването .
Двете героини, съзрели в разнообразни столетия, са показани и посредством характерни речеви регистри, които авторката ловко употребява: езикът на Ребека е по-старомоден, благозвучен, прочувствен, до момента в който този на Мая е по-настръхнал, жаргонен, по тийнейджърски невъзпитан. Важен е обаче спояващият взор към/на младостта в (привидно) напълно другите години и условия. Поглед, който в последна сметка открива приликите.
Думите на младата Ребека в цялостна мощ важат и за Мая: " Бях на петнайсет години и все по-трудно устоях премълчаната засегнатост, непрекъснатото очакване на удари, ненаказаната неправда. " Техният опит е друг, само че и двете се изправят против личните си демони - за едната войната е дословна действителност, за другата е метафора за метода ѝ на живот, в който учебният тормоз и сложната акомодация на имигрантите в чужбина отварят паралелни тематики в романа, на които Невена Митрополитска е посветила не по-малко страници.
И до момента в който младото момиче от през днешния ден евентуално ще съзрее прибързано, то старата жена не е изгубила своя живец - тя прави опити да разбере " този неразбираем актуален свят ", той я притегля, тъй като околните ѝ са в него ( " Исках да ги разбирам, да имам с внучката си общ език и даже отдалеко да съм част от живота й " ). Макар и на 87 години и със боязън от летенето, Ребека подхваща това пътешестване към тях. И копнее за смисъл даже в старостта, когато към този момент е осъзнала, че " решетките, от които ме бяха избавили, си ги сътворих сама ".
Когато е станало ясно, че външното освобождение и вътрешното избавление са разнообразни неща ( " Какво те мъчи, Жана? Какво ни мъчи всички нас? Нахранени сме, на топло сме, имаме близки, няма война, няма жълти звезди. Защо това не ни е задоволително? " ). Истинското избавление е в последна сметка да забелязваш всеки ден чудото, че " съм жива, че съм свободна, че мога да поема по който път желая ".
Един от най-силните за мен образи-метафори в " По релсите " остава този на луната, която се крепи на острия връх на минарето - картина, забелязана една спокойна лунна нощ от мосю Марсел, един от най-милите второстепенни герои, останали измежду неспасените. " Ами в случай че се срути? Ако светът ни погине? ", пита се той за тази красива метафора на нежния баланс в нашия посредствен човешки свят. На няколко пъти в описа си Ребека повтаря: " Красотата е нежна. Красотата е мигът преди разпада ". Но в романа на Невена Митрополитска тя въпреки всичко оцелява - все пак: " Един финален момент хубост. Не си ли коства да се бориш за него? ".
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ