Добрият стар исторически роман
Рецензията е препубликувана от.
" Каталанското приятелство " от Тихомир Тодоров
" Лексикон ", 2023
1. Жанрът. - Отделни социологически изследвания през последните десетилетия демонстрират, че най-малко в избрани моменти (например към 2005 г.) най-силно на читателски интерес се радват историческите романи (16%), изпреварвайки даже любовните (11%) и престъпните (9%). Ако приемем, че сходни статистики отразяват една справедлива картина, то аргументите за това са разнородни и разискването им би било предмет на специфични старания. (Със сигурност измежду тях е и " обществената база ", обезпечена от устойчивия електорат на другояче ефимерни, взаимозаменими обединения като Вътрешна македонска революционна организация, " Атака ", " Възраждане "...)
Ясно е, че статистики като горепосочената имат поради жанра в неговия релативно обичаен, " типичен " тип.
Защото обособен въпрос също по този начин е и вътрежанровото разделяне на историческия разказ, което през последните десетилетия търпи придвижвания в най-разнообразни направления, да вземем за пример към квазиисторичното фентъзи, от една страна, и към острополитическа ангажираност с близкото минало (1944-1989), от друга. На този декор неизменимото " класическо " ядро - златният стандарт - си остава интервалът на Средновековието; той е и генетически вграден в жанра, който е рожба на романтизма (Уолтър Скот, " Уейвърли ", 1814). Точно от този тип - или близо до него - е " Каталанското приятелство " на Тихомир Тодоров.
Каталанското братствоС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
2. Дихотомията. - Тихомир Тодоров е безкористен създател: това е първото усещане, което читателят добива, разтваряйки романа. Ако историческият род " по определение " е някъде по средата сред литературата и историята, то бих споделил, че романите на Тихомир със своята честност към обстоятелството са по-близо до историята.
Което обаче напълно не значи, че не обладават лично литературни, художествени достойнства; в противен случай (ще стане дума за това) - таман оптималното комбиниране на двете е повода предходният му разказ ( " Иваниша от севера ", 2021) да бъде видян от същинските ценители на жанра. Освен фоново хранилище на сюжета, на " дребната " човешка история на героя, " огромната " история е самоинициативен индивид и в " Каталанското приятелство ". Въвеждането в живия " дух на епохата " ; и то - въвеждането по задоволително безапелационен метод (собствено литературният съставен елемент в дихотомията).
АйвънхоуС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
3. Епохата. - Напълно в класическите обичаи на жанра, създателят се обръща към Средновековието, и по-точно към балканския ХІV век. Това е една от най-използваните столетия в българския исторически разказ още от прохождането му през Възраждането - трагичното и поучително навечерие на османското определяне на Балканите.
Избран е обаче един малко експлоатиран фокус - латинските дукатства на полуострова, оцеляващи след последния кръстоносен поход. Източната империя е раздробена и омаломощена. Смъртният удар - въпрос на време - ще бъде нанесен от един нов воин, идещ от Анатолия, който към този момент стои на прага на Европа, подготвен да излезе на сцената в основна роля. Притисната сред западното рицарство и източите пришълци, Византия (която още не знае, че е мъртва) води своите ариегардни сражения в историята. Битката е за тежкото завещание на Рим, което тя си оспорва с латините. А сред тях - България, на чийто трон е Светослав Тертер, прочут в случай че не с друго, то от едноименния разказ на Вазов (1907).
Тертер се появява и в романа на Тихомир. Но той, романът, не е от " царското " родословие на Вазов и Фани Попова-Мутафова. По-скоро следва " низовата " традиция на Загорчинов, когато " огромната " история е гледана изпод и от вътрешната страна, през очите на " дребния " човек, замесен в месомелачката ѝ. (Впрочем това е парадигматичната форма, доколкото таман тя ни е завещана от Скот; нея следват и класиците на жанра.)
Черната стрела. Доктор Джекил и господин ХайдС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
4. Сюжетът. - Сюжетът е най-близо до пикаресковия модел на Р. Л. Стивънсън ( " Черната стрела ", " Дейвид Балфур " ), в който героят - младеж (обикновено с невисок генезис, или пък е изгубил мястото си, което би трябвало да си възвърне след поредност изпитания) - пътешества по море и суша, намира се с разнообразни хора, претърпява завършения. Пътуването е по едно и също време по хоризонталата на пространството и по обществената вертикала: читателят, вървящ по стъпките на героя, се среща ту със селяци и просяци от всякакви народности, ту с владетели и кандидати за някой трон в мозайката от империи и княжества, каквато са Балканите при започване на ХІV в.
Още първоначално двете влакна са сплетени в общ възел: животът на героя (Никита) се отделя от преживелица в хрониката на Никита Хониат - за избавено от него момче, наречено съгласно античното вярване на негово име; таман бъдещата орис на този младенец фантазира и ни споделя романът. И основно - попадането му във войската на каталаните, пристигнала от далечна Испания да се бори с неверниците, имайки своя опит с Реконкистата.
Доколкото ми е известно, за пръв път българската литература се обръща към този исторически декор, незадоволително експониран даже от историографията. Тъкмо тук са ориентирани и част от специфичните старания на романа.
Без да губи от динамичността си, сюжетът е грижливо (но не натрапливо) контекстуализиран посредством разнообразни паратекстове, въвеждащи в епохата. Фикционалният роман е обрамчен с къси (придружени с карта) " Исторически бележки " първоначално, запознаващи читателя с реконгносцировката на силите в района, и с не толкоз къси бележки в края (използвани източници; исторически фигури, появяващи се или единствено споменавани в романа; географски понятия). Преходът при навлизането в романовото деяние е равномерен и неосезаем: авторският метаисторичен глас се слива с гласа на героя, зачатъчен описа за своето житие и премеждия.
5. Сказът. - Автентичността е изведена в прийом по един добре прочут прийом. Разказът се води в аз-форма, като ловко балансира по ръба на минималната стилизация - да е лек и понятен (толкова лек, че като че ли разпознаваме в него гласа на Холдън Колфийлд), съумявайки да остане в същото време в духа на епохата.
Но в прорез с нормалната процедура, повествованието е стилизирано не във тип на ръкопис, а на вербален роман - напълно покрай оня, който съветският педантизъм назовава сказ: еластичен, мил слог, който е приятност за читателя, само че постоянно носи и втори проект, също толкоз ненатраплив, скромен.
Ето слепешката два образеца:
" Виждаш ли това момче - Манел уточни едно овчарче, високо над нас, което ни гледаше, готово да скочи от другата страна на бърдото. - Майка му го е раждала, носила на ръце, хранили са го, церили са го - да не почине като другите деца. За тях - наслада, за турците - шепа пари. Готова хапка " (с. 92). Или: " Годината 1304 от рождението Христово остана в главата ми като нещо ужасно, хубаво ужасно, велико и рисково, като да се носиш с цялостен бяг надолу по ската и да не падаш " (с. 126). Личи и нюх за скритите благосъстояния на езика (например въвеждането на дума като " побоище " - борба, стълкновение, бойно поле).
Сиреч, в случай че първа грижа на създателя е историческата уместност (както бе казано по-горе), то втората е езикът, слогът.
" Каталанското приятелство " от Тихомир Тодоров
" Лексикон ", 2023
1. Жанрът. - Отделни социологически изследвания през последните десетилетия демонстрират, че най-малко в избрани моменти (например към 2005 г.) най-силно на читателски интерес се радват историческите романи (16%), изпреварвайки даже любовните (11%) и престъпните (9%). Ако приемем, че сходни статистики отразяват една справедлива картина, то аргументите за това са разнородни и разискването им би било предмет на специфични старания. (Със сигурност измежду тях е и " обществената база ", обезпечена от устойчивия електорат на другояче ефимерни, взаимозаменими обединения като Вътрешна македонска революционна организация, " Атака ", " Възраждане "...)
Ясно е, че статистики като горепосочената имат поради жанра в неговия релативно обичаен, " типичен " тип.
Защото обособен въпрос също по този начин е и вътрежанровото разделяне на историческия разказ, което през последните десетилетия търпи придвижвания в най-разнообразни направления, да вземем за пример към квазиисторичното фентъзи, от една страна, и към острополитическа ангажираност с близкото минало (1944-1989), от друга. На този декор неизменимото " класическо " ядро - златният стандарт - си остава интервалът на Средновековието; той е и генетически вграден в жанра, който е рожба на романтизма (Уолтър Скот, " Уейвърли ", 1814). Точно от този тип - или близо до него - е " Каталанското приятелство " на Тихомир Тодоров.
2. Дихотомията. - Тихомир Тодоров е безкористен създател: това е първото усещане, което читателят добива, разтваряйки романа. Ако историческият род " по определение " е някъде по средата сред литературата и историята, то бих споделил, че романите на Тихомир със своята честност към обстоятелството са по-близо до историята.
Което обаче напълно не значи, че не обладават лично литературни, художествени достойнства; в противен случай (ще стане дума за това) - таман оптималното комбиниране на двете е повода предходният му разказ ( " Иваниша от севера ", 2021) да бъде видян от същинските ценители на жанра. Освен фоново хранилище на сюжета, на " дребната " човешка история на героя, " огромната " история е самоинициативен индивид и в " Каталанското приятелство ". Въвеждането в живия " дух на епохата " ; и то - въвеждането по задоволително безапелационен метод (собствено литературният съставен елемент в дихотомията).
3. Епохата. - Напълно в класическите обичаи на жанра, създателят се обръща към Средновековието, и по-точно към балканския ХІV век. Това е една от най-използваните столетия в българския исторически разказ още от прохождането му през Възраждането - трагичното и поучително навечерие на османското определяне на Балканите.
Избран е обаче един малко експлоатиран фокус - латинските дукатства на полуострова, оцеляващи след последния кръстоносен поход. Източната империя е раздробена и омаломощена. Смъртният удар - въпрос на време - ще бъде нанесен от един нов воин, идещ от Анатолия, който към този момент стои на прага на Европа, подготвен да излезе на сцената в основна роля. Притисната сред западното рицарство и източите пришълци, Византия (която още не знае, че е мъртва) води своите ариегардни сражения в историята. Битката е за тежкото завещание на Рим, което тя си оспорва с латините. А сред тях - България, на чийто трон е Светослав Тертер, прочут в случай че не с друго, то от едноименния разказ на Вазов (1907).
Тертер се появява и в романа на Тихомир. Но той, романът, не е от " царското " родословие на Вазов и Фани Попова-Мутафова. По-скоро следва " низовата " традиция на Загорчинов, когато " огромната " история е гледана изпод и от вътрешната страна, през очите на " дребния " човек, замесен в месомелачката ѝ. (Впрочем това е парадигматичната форма, доколкото таман тя ни е завещана от Скот; нея следват и класиците на жанра.)
4. Сюжетът. - Сюжетът е най-близо до пикаресковия модел на Р. Л. Стивънсън ( " Черната стрела ", " Дейвид Балфур " ), в който героят - младеж (обикновено с невисок генезис, или пък е изгубил мястото си, което би трябвало да си възвърне след поредност изпитания) - пътешества по море и суша, намира се с разнообразни хора, претърпява завършения. Пътуването е по едно и също време по хоризонталата на пространството и по обществената вертикала: читателят, вървящ по стъпките на героя, се среща ту със селяци и просяци от всякакви народности, ту с владетели и кандидати за някой трон в мозайката от империи и княжества, каквато са Балканите при започване на ХІV в.
Още първоначално двете влакна са сплетени в общ възел: животът на героя (Никита) се отделя от преживелица в хрониката на Никита Хониат - за избавено от него момче, наречено съгласно античното вярване на негово име; таман бъдещата орис на този младенец фантазира и ни споделя романът. И основно - попадането му във войската на каталаните, пристигнала от далечна Испания да се бори с неверниците, имайки своя опит с Реконкистата.
Доколкото ми е известно, за пръв път българската литература се обръща към този исторически декор, незадоволително експониран даже от историографията. Тъкмо тук са ориентирани и част от специфичните старания на романа.
Без да губи от динамичността си, сюжетът е грижливо (но не натрапливо) контекстуализиран посредством разнообразни паратекстове, въвеждащи в епохата. Фикционалният роман е обрамчен с къси (придружени с карта) " Исторически бележки " първоначално, запознаващи читателя с реконгносцировката на силите в района, и с не толкоз къси бележки в края (използвани източници; исторически фигури, появяващи се или единствено споменавани в романа; географски понятия). Преходът при навлизането в романовото деяние е равномерен и неосезаем: авторският метаисторичен глас се слива с гласа на героя, зачатъчен описа за своето житие и премеждия.
5. Сказът. - Автентичността е изведена в прийом по един добре прочут прийом. Разказът се води в аз-форма, като ловко балансира по ръба на минималната стилизация - да е лек и понятен (толкова лек, че като че ли разпознаваме в него гласа на Холдън Колфийлд), съумявайки да остане в същото време в духа на епохата.
Но в прорез с нормалната процедура, повествованието е стилизирано не във тип на ръкопис, а на вербален роман - напълно покрай оня, който съветският педантизъм назовава сказ: еластичен, мил слог, който е приятност за читателя, само че постоянно носи и втори проект, също толкоз ненатраплив, скромен.
Ето слепешката два образеца:
" Виждаш ли това момче - Манел уточни едно овчарче, високо над нас, което ни гледаше, готово да скочи от другата страна на бърдото. - Майка му го е раждала, носила на ръце, хранили са го, церили са го - да не почине като другите деца. За тях - наслада, за турците - шепа пари. Готова хапка " (с. 92). Или: " Годината 1304 от рождението Христово остана в главата ми като нещо ужасно, хубаво ужасно, велико и рисково, като да се носиш с цялостен бяг надолу по ската и да не падаш " (с. 126). Личи и нюх за скритите благосъстояния на езика (например въвеждането на дума като " побоище " - борба, стълкновение, бойно поле).
Сиреч, в случай че първа грижа на създателя е историческата уместност (както бе казано по-горе), то втората е езикът, слогът.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ