Ведро без дъно
Рецензията е препубликувана от
" Камъчета под езика " от Марин Георгиев
" Литературен конгрес ", 2023
На мода в този момент са книгите с фрагменти. Във всевъзможни вариации: размишления, каламбури, вчесани и невчесани мисли, саморасляци, та до ситни, дребни, като камилчета Не мога да си показва фрагменти от Стефан Цвайг, да речем, от Томас Ман или Хемингуей (той има единствено страничка със препоръки към младите автори). Жанрът наподобява е обвързван с Времето: в неспокойни времена повествованията се късат на части, мотивацията е фрагментарна, по дребната част съдим за огромното, от което е откъсната.
Този отзвук е за книгата с фрагменти на Марин Георгиев със заглавие " Камъчета под езика ". Можело е да бъде и " Камъчета в обувката ", нещо, което тормози и спъва свободата. Под езика въпреки всичко е по-добре - като се пребориш, можеш най-малко да викаш, да огласяваш несвободата си.
Книгата е с фрагменти, само че в действителност всичко се слива в един живот, в автопортрет от четиристотин страници , в дневник-денонощник, стартират надали не от детството на Марин. Записал е съседка да споделя на майка му: " Това дете все чете, какво ще стане от него? ". " Зная ли? " - бил отговорът.
- - -
Дневникът стартира през студентските години и е камара от четири хиляди страници, както се споделя в книгата. Постоянството издава селянина, за който няма почивен ден, има темп на живота, несъзнателен дълг, само че и любознание към всеки идващ ден. Не настоявам, че това се дължи на село Биволаре - Пруст е оставил двайсет хиляди страници, написани в града, - само че селският корен на Марин е определил ориста му на човек и създател.
За посредствените пера, които изкарват " гечинмек " (прехрана, от речника на Захарий Стоянов), името на плевенското село постоянно е предизвиквало иронични усмивки: Маринчо от биволарското село, какво да чакаш от рога и тиня, която лете става прахуляк на преспи? А цяла крайдунавска България е (по-точно беше!) от такива села.
В Пордим, недалече от Биволаре, се роди Иван Радоев. Ъглен, край Вита, даде Илия Волен и Трифон Кунев. В Долни Дъбник пишеше Илия Бешков своите фрагменти. ( " Добре че е художник, споделяше за него Емилиян Станев, другояче щеше да ни бастиса като публицист " ). Дунавска България роди поета от павликенско Иван Кръстев, изящния Разцветников от Драганово, Каралийчев от Стражица... Никой не знае къде семето на дарбата ще падне в угарта, довеяно от вятъра или пуснато от птиците, в случай че го има, все някъде ще поникне. Селото на кротките спътници на българина е мястото, " което напуснах и към този момент в никакъв случай няма да се върна ", споделя Марин Георгиев в книгата.
- - -
От написаното върху хартия май дневниците умират последни. Като вярата. А в студентската квартира от носталгията по напуснатото отечество се ражда дневник. В аудиторията, по купоните, из търновските капанчета и на бригадите по прибирането на груповата (в превод: колхозна) годишна продукция поражда шерване на прочетено, претърпяно, спазъм в душата - това ще стане стих, откъс, откъс от монотонен текст, ръкопис на бъдеща книга. От това време е първата книга на Марин, " Село ", алманах с разкази, от които ще се помни " Събуди ме, дядо ".
За пръв път в новата ни литература се явява Селянина, унищожен от болшевишкото торнадо , лишило земята под краката му, подредения двор, самочувствието му на собственик, сигурността на дните, които живее и тези, на които се надява отсега нататък. Внукът се разсънва от късото писмо на стареца: " Нямам стотинка за лекарството, момчето ми! ". Нека не го назоваваме гражданско мислене - на млади години пристрастеностите преследват егоистичната първа стратегия, само че за студента в Търново това се трансформира във вярната посока, която ще крепи духа му. Душата може да криволичи, да прави от време на време непристойни действия, да бърка и да се разкайва, само че духът - тази галактическа сила, следва своя път.
От гена на дядо Марин във внука остава СТОПАНИН, думата, превръщала през столетията племената в общественост, в задруга в полза на общежитието. СТОПАНИН - думата, която вбесяваше комунистите, тъй като бяха некадърни да са стопани, да имат подредени - и обичай, и разум, и положителни намерения към близък. За тях собственик си остана КУЛАК, свидлив пестник, подготвен да се стовари върху " мордата " на индивида, който сякаш звучи гордо
- - -
Ще кажа нещо, което ще усили електората на моите недоброжелатели : по-различна щеше да е ориста на Марин Г., в случай че не бе учил в провинциалния университет. С някои изключения, нямам положително мнение за питомците с тапия от престолнината. Комплексирани, нахъсени, без възприятие за комизъм. (Да сте срещали фейлетонист от този район?) Да не приказваме, че мнозина са по този начин наречените " нови националисти ", които обичат България, само че след Съветския съюз, през днешния ден Путинска Русия. Селският имунитет опазва Марин от национализма и ксенофобията , от квазиисторическите дажби за лапнишарани, че сме донори на света по всички посоки. Провинциалните комплекси за непълноценност се градят не от ровене по библиотеки и архиви, а най-много към кръчмарските маси и прихлупените казанджийници.
Френският афоризъм отпреди два века гласи, че гениите се раждат в провинцията, а умират в Париж. С преместването на създателя в столицата, като невидима опашка го следват и провинциалните комплекси, привички, планове. Мизансценът е по-привлекателен, събеседниците - по-обиграни, осведомени, въображенията - по-комбинативни. За младия създател настава второто пробуждане, след дядовото. Две-три компании бързо го одобряват, нивата са изравнени. Най-напред по устойчивост в грамажа, биволарчето е крепък кокал, не трепва рамото от удара, завършващ с: " Хубав човек си, брато! " и полова закана по адрес на незнайната майка остаряла...
Когато живееш в центъра на огромния град, прибирането у дома по късните часове става всекидневие. Привлекателни точки примигват отвред - по какъв начин да ги отминеш? " Шапките ", " Млекото ", " Прага ", " Будапеща ", " Дълбок зимник ", по какъв начин да не се проточи дългото завръщане на Одисей при Пенелопа? В подмяна на проточването пък се накъсяват дните на участниците в кръчмарските сбирки. Писал съм и на друго място, звучи като бърборене на свекър, само че и през днешния ден скърбя за рано отишли си даровити момчета, с нюх за словото, за подредбата на думите в фрази, пасажи и страници, заложба, която не се купува в мол... Отишли си без време от кръчмарския лъх на вей-хайвей...
- - -
Марин е от редките участници в софри и говорилни, който усети по какъв начин изтича времето в безучастие, в случай че не предприемеш нещо да задържиш хода му. Предприемач бе дума, отрицателна при реалсоциализма, властта се опасяваше от всеки, който решаваше нещо " да предприеме ", без позволение, без записка даже на кварталния. Новата дума е " управител ", споделяха приятелите му - Иван Цанев, Игов, бъдещият професор, - те назоваха Марин " Манол Джупуна " , по героя на Емилиян Станев от романа за измисления Иван Кондарев. Джупуна, стъпил крепко на земята, разчиташе на смяната посредством усъвършенствания.
Мениджърът в действителност е новият бунтовник, а не кондаревци, заканваше се Марин да го каже в прав текст на самия класик, в случай че му се отдаде случай. Не му се отдаде - остана да споделя заканите си, желанията, фантазиите и бляновете във тип на камъчета под езика. Да ги напише " както по нашенски не е признато да се написа " - това са първите редове на книгата.
И още: " Една самобитна видрица от втората половина на ХХ век, та до през днешния ден: животът неукрасен, енигматичен, забелязан в упор, произнасяне на мълчаното: камъчета, които всеки държи под езика, в този момент извадени на показ ".
Животът като видрица.
- - -
Камъчета разнородни, разноцветни - фрагменти, позиции, отзиви, оценки, мнения. И изказванията на създателя, че зад думите му стои отговорност и нищо друго. Животът му и изписаното от перото му е като отворена книга - по този начин бе нарекъл своя творба преди години. Заради проучването за Вапцаров понесе невероятния агитационен писък на тролове, медии и власт. В книгата ще срещнем невъзмутимия му отговор: " Да се сърдят на болшевизма и на партията, които убиха Вапцаров. Аз в действителност го възкресих ".
- - -
Фрагментарният книжовен род подхранва суетата на рецензента. Ще прибавя още няколко реда, пък дано редакторът да му мисли.
В уводната записка Марин Георгиев оприличава жанра на камъчетата като книгата на поп Минчо Кънчев (1846-1904), писана в два тома преди 1978 година ( " Български публицист, 1983 г.).
Видрица - том 1С код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка 
Видрица - том 2С код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Огромният ръкопис на тракийския духовник, преподавател, комитетски деятел, най-после заточеник в Диарбекир, видя бял свят 100 години след написването. Не е инцидентно, че излезе при започване на така наречен " възродителен развой " - оказа се попътен на властта, която извършваше " перестройка " на пропадащия реалсоциализъм с сходни квазивъзрожденски предписания.
Спирам се единствено на езикова детайлност, нещо като непотребна записка под линия. " Видрица " е сбъркана дума, би трябвало да е ВЕДРИЦА, от ведро, а не от видра, водно животно, нещо като водна котка, ценена поради кожата си. Защо вЕдрица? Навремето скитниците катунари спираха край селата и дамите им тръгваха от двор на двор да просят храна за катуна. Носеха пред себе си необятни дървени подноси, крепени на синджир през врата, наречени ведрици, тъй като бяха правени от бъчварите, които правеха ведрата за гераните - дървено дъно и дъги, стегнати от обръчи. Само че циганската ведрица е с необятно дъно, с цел да служи като табла или поднос и върху нея може умерено да се постави чиния супа, гозба, оканица вино, с цел да се отнесе умерено до катуна. Досадно е, осъзнавам, само че нали " учеше ме, куче, да бъда прецизен ", както е споделил поетът.
- - -
Случайно ли Марин Георгиев вижда приликата на книгата с " Ведрицата " на поп Минчо? В своето метафорично мислене той вижда света като ведрицата на катунарките, побрала многотията на битието, до такава нагъчканост, че дъното не устоя и ведрицата се трансформира във ведро без дъно. Не е ли светът на българския селяндур ведрото, от което пропадна окончателно, пита създателят от Биволаре, а ние не знаем какво да му кажем в прав текст.
Има ли по-голямо самодоволство от четенето
" Камъчета под езика " от Марин Георгиев
" Литературен конгрес ", 2023
На мода в този момент са книгите с фрагменти. Във всевъзможни вариации: размишления, каламбури, вчесани и невчесани мисли, саморасляци, та до ситни, дребни, като камилчета Не мога да си показва фрагменти от Стефан Цвайг, да речем, от Томас Ман или Хемингуей (той има единствено страничка със препоръки към младите автори). Жанрът наподобява е обвързван с Времето: в неспокойни времена повествованията се късат на части, мотивацията е фрагментарна, по дребната част съдим за огромното, от което е откъсната.
Този отзвук е за книгата с фрагменти на Марин Георгиев със заглавие " Камъчета под езика ". Можело е да бъде и " Камъчета в обувката ", нещо, което тормози и спъва свободата. Под езика въпреки всичко е по-добре - като се пребориш, можеш най-малко да викаш, да огласяваш несвободата си.
Книгата е с фрагменти, само че в действителност всичко се слива в един живот, в автопортрет от четиристотин страници , в дневник-денонощник, стартират надали не от детството на Марин. Записал е съседка да споделя на майка му: " Това дете все чете, какво ще стане от него? ". " Зная ли? " - бил отговорът.
- - -
Дневникът стартира през студентските години и е камара от четири хиляди страници, както се споделя в книгата. Постоянството издава селянина, за който няма почивен ден, има темп на живота, несъзнателен дълг, само че и любознание към всеки идващ ден. Не настоявам, че това се дължи на село Биволаре - Пруст е оставил двайсет хиляди страници, написани в града, - само че селският корен на Марин е определил ориста му на човек и създател.
За посредствените пера, които изкарват " гечинмек " (прехрана, от речника на Захарий Стоянов), името на плевенското село постоянно е предизвиквало иронични усмивки: Маринчо от биволарското село, какво да чакаш от рога и тиня, която лете става прахуляк на преспи? А цяла крайдунавска България е (по-точно беше!) от такива села.
В Пордим, недалече от Биволаре, се роди Иван Радоев. Ъглен, край Вита, даде Илия Волен и Трифон Кунев. В Долни Дъбник пишеше Илия Бешков своите фрагменти. ( " Добре че е художник, споделяше за него Емилиян Станев, другояче щеше да ни бастиса като публицист " ). Дунавска България роди поета от павликенско Иван Кръстев, изящния Разцветников от Драганово, Каралийчев от Стражица... Никой не знае къде семето на дарбата ще падне в угарта, довеяно от вятъра или пуснато от птиците, в случай че го има, все някъде ще поникне. Селото на кротките спътници на българина е мястото, " което напуснах и към този момент в никакъв случай няма да се върна ", споделя Марин Георгиев в книгата.
- - -
От написаното върху хартия май дневниците умират последни. Като вярата. А в студентската квартира от носталгията по напуснатото отечество се ражда дневник. В аудиторията, по купоните, из търновските капанчета и на бригадите по прибирането на груповата (в превод: колхозна) годишна продукция поражда шерване на прочетено, претърпяно, спазъм в душата - това ще стане стих, откъс, откъс от монотонен текст, ръкопис на бъдеща книга. От това време е първата книга на Марин, " Село ", алманах с разкази, от които ще се помни " Събуди ме, дядо ".
За пръв път в новата ни литература се явява Селянина, унищожен от болшевишкото торнадо , лишило земята под краката му, подредения двор, самочувствието му на собственик, сигурността на дните, които живее и тези, на които се надява отсега нататък. Внукът се разсънва от късото писмо на стареца: " Нямам стотинка за лекарството, момчето ми! ". Нека не го назоваваме гражданско мислене - на млади години пристрастеностите преследват егоистичната първа стратегия, само че за студента в Търново това се трансформира във вярната посока, която ще крепи духа му. Душата може да криволичи, да прави от време на време непристойни действия, да бърка и да се разкайва, само че духът - тази галактическа сила, следва своя път.
От гена на дядо Марин във внука остава СТОПАНИН, думата, превръщала през столетията племената в общественост, в задруга в полза на общежитието. СТОПАНИН - думата, която вбесяваше комунистите, тъй като бяха некадърни да са стопани, да имат подредени - и обичай, и разум, и положителни намерения към близък. За тях собственик си остана КУЛАК, свидлив пестник, подготвен да се стовари върху " мордата " на индивида, който сякаш звучи гордо
- - -
Ще кажа нещо, което ще усили електората на моите недоброжелатели : по-различна щеше да е ориста на Марин Г., в случай че не бе учил в провинциалния университет. С някои изключения, нямам положително мнение за питомците с тапия от престолнината. Комплексирани, нахъсени, без възприятие за комизъм. (Да сте срещали фейлетонист от този район?) Да не приказваме, че мнозина са по този начин наречените " нови националисти ", които обичат България, само че след Съветския съюз, през днешния ден Путинска Русия. Селският имунитет опазва Марин от национализма и ксенофобията , от квазиисторическите дажби за лапнишарани, че сме донори на света по всички посоки. Провинциалните комплекси за непълноценност се градят не от ровене по библиотеки и архиви, а най-много към кръчмарските маси и прихлупените казанджийници.
Френският афоризъм отпреди два века гласи, че гениите се раждат в провинцията, а умират в Париж. С преместването на създателя в столицата, като невидима опашка го следват и провинциалните комплекси, привички, планове. Мизансценът е по-привлекателен, събеседниците - по-обиграни, осведомени, въображенията - по-комбинативни. За младия създател настава второто пробуждане, след дядовото. Две-три компании бързо го одобряват, нивата са изравнени. Най-напред по устойчивост в грамажа, биволарчето е крепък кокал, не трепва рамото от удара, завършващ с: " Хубав човек си, брато! " и полова закана по адрес на незнайната майка остаряла...
Когато живееш в центъра на огромния град, прибирането у дома по късните часове става всекидневие. Привлекателни точки примигват отвред - по какъв начин да ги отминеш? " Шапките ", " Млекото ", " Прага ", " Будапеща ", " Дълбок зимник ", по какъв начин да не се проточи дългото завръщане на Одисей при Пенелопа? В подмяна на проточването пък се накъсяват дните на участниците в кръчмарските сбирки. Писал съм и на друго място, звучи като бърборене на свекър, само че и през днешния ден скърбя за рано отишли си даровити момчета, с нюх за словото, за подредбата на думите в фрази, пасажи и страници, заложба, която не се купува в мол... Отишли си без време от кръчмарския лъх на вей-хайвей...
- - -
Марин е от редките участници в софри и говорилни, който усети по какъв начин изтича времето в безучастие, в случай че не предприемеш нещо да задържиш хода му. Предприемач бе дума, отрицателна при реалсоциализма, властта се опасяваше от всеки, който решаваше нещо " да предприеме ", без позволение, без записка даже на кварталния. Новата дума е " управител ", споделяха приятелите му - Иван Цанев, Игов, бъдещият професор, - те назоваха Марин " Манол Джупуна " , по героя на Емилиян Станев от романа за измисления Иван Кондарев. Джупуна, стъпил крепко на земята, разчиташе на смяната посредством усъвършенствания.
Мениджърът в действителност е новият бунтовник, а не кондаревци, заканваше се Марин да го каже в прав текст на самия класик, в случай че му се отдаде случай. Не му се отдаде - остана да споделя заканите си, желанията, фантазиите и бляновете във тип на камъчета под езика. Да ги напише " както по нашенски не е признато да се написа " - това са първите редове на книгата.
И още: " Една самобитна видрица от втората половина на ХХ век, та до през днешния ден: животът неукрасен, енигматичен, забелязан в упор, произнасяне на мълчаното: камъчета, които всеки държи под езика, в този момент извадени на показ ".
Животът като видрица.
- - -
Камъчета разнородни, разноцветни - фрагменти, позиции, отзиви, оценки, мнения. И изказванията на създателя, че зад думите му стои отговорност и нищо друго. Животът му и изписаното от перото му е като отворена книга - по този начин бе нарекъл своя творба преди години. Заради проучването за Вапцаров понесе невероятния агитационен писък на тролове, медии и власт. В книгата ще срещнем невъзмутимия му отговор: " Да се сърдят на болшевизма и на партията, които убиха Вапцаров. Аз в действителност го възкресих ".
- - -
Фрагментарният книжовен род подхранва суетата на рецензента. Ще прибавя още няколко реда, пък дано редакторът да му мисли.
В уводната записка Марин Георгиев оприличава жанра на камъчетата като книгата на поп Минчо Кънчев (1846-1904), писана в два тома преди 1978 година ( " Български публицист, 1983 г.).
Огромният ръкопис на тракийския духовник, преподавател, комитетски деятел, най-после заточеник в Диарбекир, видя бял свят 100 години след написването. Не е инцидентно, че излезе при започване на така наречен " възродителен развой " - оказа се попътен на властта, която извършваше " перестройка " на пропадащия реалсоциализъм с сходни квазивъзрожденски предписания.
Спирам се единствено на езикова детайлност, нещо като непотребна записка под линия. " Видрица " е сбъркана дума, би трябвало да е ВЕДРИЦА, от ведро, а не от видра, водно животно, нещо като водна котка, ценена поради кожата си. Защо вЕдрица? Навремето скитниците катунари спираха край селата и дамите им тръгваха от двор на двор да просят храна за катуна. Носеха пред себе си необятни дървени подноси, крепени на синджир през врата, наречени ведрици, тъй като бяха правени от бъчварите, които правеха ведрата за гераните - дървено дъно и дъги, стегнати от обръчи. Само че циганската ведрица е с необятно дъно, с цел да служи като табла или поднос и върху нея може умерено да се постави чиния супа, гозба, оканица вино, с цел да се отнесе умерено до катуна. Досадно е, осъзнавам, само че нали " учеше ме, куче, да бъда прецизен ", както е споделил поетът.
- - -
Случайно ли Марин Георгиев вижда приликата на книгата с " Ведрицата " на поп Минчо? В своето метафорично мислене той вижда света като ведрицата на катунарките, побрала многотията на битието, до такава нагъчканост, че дъното не устоя и ведрицата се трансформира във ведро без дъно. Не е ли светът на българския селяндур ведрото, от което пропадна окончателно, пита създателят от Биволаре, а ние не знаем какво да му кажем в прав текст.
Има ли по-голямо самодоволство от четенето Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ