╫ Смирението със старостта
(Rembrandt van Rijn, Bust of a Bearded Old Man, 1633, The Leiden Collection, New York)
Има такива дейни старци и старици, които се борят със старостта, стараят се да наподобяват млади за възрастта си, вървят на танци. Можем ли да ги считаме за образец за подражателство?
Забележително е, в случай че човек наподобява жизнен и жизнеспособен на 70 години. Но в случай че някой желае да наподобява освен жизнен, само че и млад, това към този момент е смущаващо, демонстрира, че не желае да се смири с възрастта си.
Всеки интервал от човешкия живот си има своя хубост, свои задания, свои занимания. Затова опитите да се задържи младостта благодарение на козметични интервенции или несъответствуващи за възрастта облекла, наподобяват неуместно. Не може да се задържи младостта, животът си тече. Но в случай че човек се е старал да живее във самоограничение, в непорочие, духовно, нравствено, то за него всяка възраст ще бъде извор на наслада. А в старческата възраст има особена хубост. Трябва да се стараем да живеем по този начин, че в края на дните си да придобиваме мъдрост, а да не я губим. Забележете, че вярващият човек е спокоен и щастлив във всички интервали на живота си, даже в гроба.
Често пъти идеализираме старостта и считаме, че възрастните хора са мъдри и безгрешни. На какво се дължи това събитие?
Борбата с прегрешението не стихва до гибелта. В края на дните си Божиите угодници горчиво са се каели, че са „ най-грешни всред всички ”. С годините колкото повече човек очиства себе си, толкоз по-чувствително става сетивото му за грях, по-ясно вижда греховете си и те го ужасяват. Дори в случай че човек е овладял себе си и не прави греховни действия, положението на прегрешение си остава.
Ако на остарели години плътта ни оставя на мира, то душевните пристрастености ни преследват докрая: унинието, което от време на време ни обзема, отчаянието, разсеяността, самодоволството, хулните намерения, неблагодарността, мисленото наказание, страхът...
Трябва ли да се боим от гибелта?
Ако човек е уверен, че съществува единствено земният живот, то той се старае да вземе всичко от него. Но с възрастта силите понижават, става все по-трудно да се получава мечтаното. От това изтощение се появява възприятие на горест, на незадоволеност. Понеже привичното става недостъпно, животът като че ли свършва. Такъв човек се бои да почине, тъй като смята, че гибелта поставя завършек на съществуването. Но, в случай че човек живее с вярата във Възкресението Христово и в Неговата победа над гибелта, то той живее като постоянно създание и споделя, че основното занапред му предстои по този начин мечтаната среща с Бога, началото на новия стадий на живота му. Той също се бои, само че не от края; плаши го съзнанието за прегрешение и че не се усеща подготвен да се показа пред Бога.
Как помненето на гибелта осмисля сегашния ни живот?
Времето тече. Все повече се приближаваме към старостта. Трябва добре да помислим какво ни чака във вечността, тъй като този живот е като сън, а задгробният е същинският ни живот. За него по-често и с повече угриженост би трябвало да мислим. Какъв ще бъде преходът ни към този живот, по какъв начин ще преминем през митарствата и по какъв начин ще се представим пред праведния съд на Господа Иисуса Христа, Който ще ни въздаде съгласно делата ни ето защо би трябвало да мислим и да се приготвяме в оставащото ни време.
Както огънят се гаси единствено с вода, по този начин и пристрастието към този свят се прогонва единствено от помненето на гибелта, която постоянно ни застига в разгара на светските ни занимания и увлечения. Помненето на гибелта и Божия съд е по-нужно от всичко за живеещия в този суетлив свят.
Източник: Църковен вестник,
Картина: Rembrandt van Rijn, Bust of a Bearded Old Man, 1633, The Leiden Collection, New York, commons.wikimedia.org
