Режисьорът Стилиян Петров отново доказва, че е в състояние да

Режисьорът Стилиян Петров още веднъж потвърждава, че е в положение да трансформира фрагменти от творчеството на даден създател в единна и въздействаща художествена целокупност. След като преди няколко години по фрагменти от разкази на Чехов той сътвори за спектакъл " Възраждане " несъществуваща, само че логичен изцяло допустима пиеса на Антон Павлович, в този момент по сходен метод красиво съумява и с прозата на Иван Сергеевич Тургенев в Народния със спектакъла си " Музиката на лицето ".

Заглавието на представлението е откъс от Байрон, употребен от Тургенев за епиграф на негови творби. Смисълът е, че е доста елементарно да се опишат поотделно всички черти на човешкото лице, само че е мъчно да се улови и съобщи неговото изцяло лъчение – т.е. " музиката на лицето ".

Точно това се е опитал да направи режисьорът в новия си план – да зазвучи " тайната " музика на лицата в изповедни моменти или в връзка с други човешки лица. Запазвайки тук в по-голяма степен, в сравнение с в " За едно събитие от електричеството ", относителната автономия на миниатюрите и кодифицирайки съзнателно мозаечния темперамент на спектакъла, Стилиян Петров е извел невидима нишка, която свързва неговите съставни елементи. А тя е извечната екзистенциална игра сред мъжа и дамата: с флирта, ухажването, влюбеността, отдръпването и гонитбата, страховете, разочарованията, разминаването сред хората и сред упованията им и действителността. В това проучване на " разпоредбите на играта " режисьорът употребява фрагменти от някои ранни драматургични опити на Тургенев, незавършени чернови и откъслеци от късната му ритмична прозаичност, като разкрива умопостроенията на класическия създател, някои от тях евентуално нахвърляни просто за салонно развлечение, в изненадващо съвременен ракурс.

В желанията на Петров негови помощници до степен на съавтори са двете отлични актриси – София Бобчева и Василена Винченцо-Коломоец, пианистката и певица Виктория Василенко, сценографът и костюмограф Никола Тороманов, композиторът Петър Керкелов, драматургът на постановката и преводач Майя Праматарова.

Представлението открива героиня, хвърлена на камерната сцената като от висша мощ – на Земята: за тегоби и безименно битие без задоволство, без полет и популярност – като че ли знак на женската същина, която даже през днешния ден в ХХI век доста постоянно е дискриминирана и разтерзана. След това две дами се замерват през сцената с монолози на неудовлетворението. Те мечтаят за изпепеляващи испански пристрастености, до момента в който в живота би трябвало да се помиряват с неугледните си и пренебрегващи ги съпрузи. С малко думи актрисите реализират и трагична дълбочина, и форсирана комедийна бляскавост. Под костюмите, решени в испански ключ с черна транспарантна дантела те са облечен в трика с физически цвят, уголемяващи формите им – подтисканата им под обществените условности сексуалност…

Диалогът в един от фрагментите съвсем ни препраща в комедията " Женитба ", като самият персонаж – Горски, заявява, че е като героя на Гогол. Василена поема мъжката роля зад анонимната дървена фигура на господин в черен костюм, а неговата благосклонност Вера (София) понякога излиза от сцената, с цел да откликне на други обожатели, до момента в който Горски споделя страховете си. Да се ожени ли, или да не се ожени? А тя – дали не го притиска прекомерно да й признае възприятията си, или до момента в който си губи времето с нерешителния Горски, изпуска други благоприятни условия?! Това люлеене сред страха от обвързване и желанието да си като " всички щастливи фамилии ", е същинска комедийна бомба. В изострянето на психическите залитания на своя протагонист другояче сантименталният Тургенев тук стига до гротескни " осъществявания ", подобаващи на родоначалника на абсурдизма – самия Н. В. Гогол. В друга от миниатюрите (в нея Бобчева е мощният пол) ухажването залага на суетността и податливото на ласкателства мъжко его… На финала актрисите, благодарение на голям надуваем детайл от декора, се трансформират в самотни алпийски върхове, които май са си по-добре без човешко присъствие…

На сцената има пиано и съвсем от самото начало звучат стилизирани съветски романси и други композиции от " епохата на Тургенев " в интерпретация на Виктория Василенко. Петър Керкелов е основал и различен тип музика за спектакъла – електронна, по едно и също време съвременна и универсална: тя реализира самобитен стерео резултат и напълно насища пространството със себе си, изпращайки фена в изключително измерение. Спектакълът е дебют на Керкелов като сценичен композитор.

" Музиката на лицето " е последното зрелище от програмата " Театър+ ", в границите на която са осъществени още 7 спектакъла: " Частици жена " от Ката Вебер и " Елементарните частици " по Мишел Уелбек (реж. Крис Шарков), " Хоро " по Антон Страшимиров и " Бебе на борда " от Кристофър Дюранг (реж. Василена Радева), " Разходка с Гогол " и " Някой ще пристигна " от Юн Фосе (реж. Катя Петрова) и " Антихрист " по Емилиян Станев (реж. Стилиян Петров). През юни в лобито на камерната сцена на Народния спектакъл ще бъде подредена галерия с плакатите на осемте спектакъла от " Театър+ ", ще има и диалог с креативните им екипи.