Регионът на град Куско (Перу) е богат на многобройни развалини

Регионът на град Куско (Перу) е богат на многочислени отломки от антични постройки, някои от които имат исполински темперамент.

Такива великански блокове, както и в стените на Саксауаман, могат да се открият и в Олантайтамбо (Ollantaytambo), ситуиран на 60 км северозападно от град Куско.

Олантайтамбо се намира на височина 3000 метра над морското ниво. Названието на това неголямо населено място – Ollantaytambo – на езика на локалните значи „ килера на моя Бог “.

Самото населено място, както и град Куско, се намира в свещената котловина Урубамба (Urubamba), по която тече едноименната река. Централна забележителност на това местенце са останките от античен град с многочислени тераси, разпръснати по скатовете на долината.

Както и в Куско, в Олантайтамбо се вижда утайване на градежи на нашите раси върху постройките на великански раси. От фотосите може да се види, че великански строителни блокове се намират единствено на върха на планината, както и в първата редица тераси. Всички останали постройки (включително и самите тераси) са построени от дребни парчета.

Легенда гласи, че в началото на върха на планината се открили великаните лемурийци, които имали удивителна техника за обработка на камъни. Те построили редица сгради върху планината. След естествени катаклизми, съпровождани от мощни трусове, вследствие на които великанските постройки са били разрушени, тази циклопска просвета угаснала.

Следи от естествена съсипия на постройките се виждат в разнообразни труднодостъпни места от долината, където лежат разхвърляни великански строителни блокове. Тези великански блокове се назовават от локалните „ изтощените камъни “ (исп. piedras cansadas). След трусове тези региони на Лемурия са се озовали на дъното на океана.

След доста, доста епохи тази земя се е издигнала на повърхността и тук са се заселили нашите раси, които употребявали остатъците от гигантските постройки за лични цели. Затова стените на великанските сгради са съставяли първия, най-горен етаж на терасите, а всички по-долни тераси са направени доста по-късно от дребни парчета. Поради това утайване на културите през днешния ден е невероятно с акуратност да се пресъздадат първичните постройки на лемурийските великани.

Главната забележителност тук е разположеният на висока канара храмов комплекс. Той, както и Саксауаман, също е именуван цитадела, само че това наименование е погрешно – инките не са строили селища, укрепени със стени и отбранителни кули. Естествена отбрана им е била самата природа, защото инките са живели в планината и са употребявали труднодостъпните скатове и скали за най-ключовете си пунктове.

На такава канара, възвисяваща се над Свещената котловина на височина към 60 метра, е ситуиран Олантайтамбо. Свещената котловина води към. Към върха води единствена тясна каменна стълба, в краищата на която е разгърната каскада от 17 аграрни тераси.

През 1536 година испанците се пробвали да завладеят Олантайтамбо, само че се развилняла стихия и отрядът на Ернандо Писаро бързо отстъпил, едвам заобикаляйки крах. Този опит за завземане на Олантайтамбо бил единственият, само че задълго оставил в паметта на испанците нежеланието да повторят сходен героизъм.

Това обаче не е основното и забавно в историята на Олантайтамбо. Най-любопитното и извънредно загадъчно са останките на великанско оборудване на самия връх на скалата. Тези остатъци се назовават Храма на десетте ниши. Самото здание не се е съхранило, в нелошо положение е единствено предната южна стена, формирана от шест големи монолита от розов порфир – материал, който не отстъпва по неотстъпчивост на гранита. Монолитите имат височина до четири метра, а тежестта на всеки доближава 20-25 тона. Любопитно е, че не всички монолити са стиковани между тях – сред тях тук-там има празнини, запълнени с по-малки, на практика необработени камъни. Това в действителност е много любопитно, в случай че се регистрира, че всички други перуански уреди са издигнати без използването на подобен прийом.

Повечето монолити на Олантайтамбо, както и монолитите на Саксауаман, са прилепнали между тях изключителна акуратност.

Съхранила се е и задната северна стена с 10 ниши във формата на трапец – отсам идва и названието Храм на десетте ниши. Мегалитната задна стена се прекъсва единствено на едно място, образувайки по този начин наречената незавършена врата, която открива достъп до „ свещената зона “, осеяна както с грамадни блокове, по този начин и с техни парчета.

Смята се, че в „ свещената зона “ се е разполагал Храмът на Слънцето. Северно над „ свещената зона “ са се съхранили останките от жилищен комплекс, въпреки и не толкоз напълно издигнат, както останалите уреди.

И тук, както и в Саксауаман, провокира огромно учудване полигоналната технология на сглобяване на гигантските блокове. При нея не се ползва свързващ разтвор, а монолитите с тегло десетки тонове се обработват по този начин, че изобретателно изрязаните издатини и вдлъбнатини на прилежащите блокове да влизат една в друга като елементи на детски конструктор.

Още един любопитен факт е съществуването на една-две плоски трапецовидни изпъкналости. Повечето блокове нямат такива изпъкналости. Функционалното им предопределение и до през днешния ден е незнайно. Любопитно е, че с изключение на в Перу такива блокове са закрепени единствено на едно място на планетата – в облицовката на пирамидите в Гиза.

Обяснението за съществуването на подобен характерен архитектурен детайл в две толкоз далечни по време цивилизации е невероятно.

И по този начин – през XV век ли е почнало строителството на този храмов комплекс? Кой го е построил? И по какъв начин?

Официалната история споделя, че храмовият комплекс Олантайтамбо е строен от инките в средата на XV век, по време на ръководството на Пачакути Инка, най-успешния и деятелен държател на Инкската империя.

Испанското настъпление обаче попречило на инките да завършат строителството. А каквото не съумели да довършат, било разрушено. За това приказват няколко десетки гранитни блока с тегло по 10 и повече тона, разхвърляни на върха на хълма, в подножието му и по пътя, водещ към каменоломната.

Много „ изтощени камъни “ лежат на долните равнища на терасите, само че общият темперамент на разположението на блоковете в долината и на хълма не подхожда на опустошение на което и да било оборудване ръчно или даже благодарение на коне – блоковете са прекомерно надалеч един от различен.

Ако се одобри формалната позиция на академичната просвета, то не може да не се виждат и други безусловно хвърлящи се на очи на всяка крачка несъгласия. По количество и компактност тези несъгласия на квадратен метър в Олантайтамбо бият всички върхове на градове и селища на Инкската империя.

Редица обстоятелства провокират подозрение, че точно инките са построили всички тези исполински уреди. За това приказват да вземем за пример каменоломните и по-точно тяхното разположение. Те се намират от другата страна на Свещената котловина, на разстояние към 6 километра – в случай че се счита по права линия, и са ситуирани на 50 градуса скат, на височина съвсем километър над долината. Във връзка с тази топография не може да не възникне закономерният въпрос – по какъв начин индианците са успявали да спуснат по този скат многотонните блокове, по-късно да ги трансферират през бурната река Урубамба, чиято широчина на това място доближава към петдесет метра, по-късно да прекарат блоковете няколко километра по долината и да ги повдигнат на толкоз огромен скат на височина 60 метра?

Изглежда, този въпрос не стои за университетските историци, които считат, че индианците са употребявали дървени макари и въжета. В илюстрираната книга на Гуаман Пома даже се привежда рисунка, където индианците влачат с въжета каменен блок. Не са изобразени никакви макари, а размерът на камъка надалеч не е великански.

Гарсиласо де ла Вега в своята хроника от XVI век привежда следния факт: владетелят на инките е решил да изкачи на върха един от „ изтощените камъни “. За тази цел той употребявал 20 000 индианци, които го теглили на въжета. На едно място камъкът паднал и умъртвил повече от три хиляди души.

Тук, несъмнено, можем да създадем уточнението, че очите на страха на испанците са били огромни – не може да става дума за никакви двадесет хиляди инки. Най-важно в описанието обаче е това, че то на първо място потвърждава, че инките освен не са били в положение да построят сходно великанско оборудване, само че даже и да доставят блоковете на мястото на строителството.

Така че „ изтощените камъни “, разхвърляни освен по пътя, водещ към каменоломната, само че и на територията на селището, за следващ път потвърждават, че храмът просто не е бил достроен, а надалеч не е бил опустошен. Инките не са били в положение даже да мръднат монолитите, по тази причина са ги оставили там, където са си лежали.

Привържениците на формалната версия нееднократно са правили опити пробно да показват опцията за превозване посредством примитивни способи – на кръгли трупи или камъни. И даже дори съумели. С едно малко „ само че “ – тежестта на преместваните по този метод блокове бил единствено няколко тона, с по-тежките нищо не се получило.

Но даже при изискване че тежестта на пробните блокове не превишавало пет тона, експериментаторите не съумели ни един път да изминат целия нужен път от начало до край.

Впрочем нито в самата Свещена котловина, нито на територията на каменоломната или храма са откривани някакви „ придвижващи “ устройства – нито кръгли камъни, нито трупи.

Друго съществено съображение за подозрения в формалната версия е фактът за странната и цялостна загуба на навиците на инките за мегалитно строителство. За цялото време на господството на цялата голяма територия на Инкската империя не е основано нито едно оборудване, способно да се съпоставя по качество на сглобяването даже с най-некачествените сектори на Олантайтамбо.

Още един факт, пораждащ подозрения в авторството на инките, е ювелирната обработка на блоковете. Инките не са познавали желязото, бронзът едвам се появявал, а да се обработва гранит с медни принадлежности, е все едно с пластмасов нож да се прави гравюра по метал. А повърхността на деликатно изрязаните блокове е толкоз добре обработена, че наподобява безусловно като полирана. Освен това става дума за гранит и за аналогичния му порфир.

Привържениците на академичната версия считат, че инките са реализирали нужната форма на мегалитните блокове с каменни принадлежности. Да допуснем. Но даже в случай че си затворим очите за на практика полираната повърхнина, е невероятно да изхвърлим от сметките още един присъщ подробност – доста равните ребра. Фантастично, идеално равни.

За приемането на плоските граници (дори неполирани) и идеалните ребра са нужни пили, освен това пили, които да обработват гранит. Инките обаче не са имали такива пили, в което и археолози и историци са сигурни 100 %. Но има следи от изпилване на самите блокове. Малкият въпрос е: от кое място?

Ако се сумират всички тези несъгласия и странности, то неизбежно се стига до извода, че препоръчаната публична версия е неудовлетворителна. Затова е нужна друга версия за това кой, по кое време и по какъв начин е построил Олантайтамбо. И такава версия била открита.

През целия комплекс, като се стартира от горната площадка на планината до самата котловина, минава самобитна котловина в посока изток-запад. На последователите на различната версия тя напомнила диря от пресушен бързей. По-точно това би била диря от бързей, в случай че ставаше дума за мека почва.

Но защото тук става въпрос за скална основа, то може да се каже, че следата е оставена не от бързей, а от мощен поток. Той връхлетял горния сектор почти от изток на запад и е допустимо да е разхвърлял като клечки грамадните блокове от площадката на Храма на Слънцето и е унищожил част от терасната стена.

Задната, най-добре съхранена стена от Храма на десетте ниши, намираща се под прикритието на скалите, е издържала, а предната не могла да издържи потока и отчасти се разрушила, като рухнала долу по стръмния скат. Разхвърляните тук и там големи блокове навели университетските откриватели на версията, че за това са отговорни испанците.

Привидно такава версия изяснява всичко. Но що за мощен поток е било това и от кое място се е взел? Над сектора няма нито пълноводни реки, нито заснежени върхове с ледници, които при размразяване да основат поток с задоволителна мощ. Може би той не е пристигнал от горната страна. Тогава от кое място?

Самата Свещена котловина на инките е ситуирана почти в същата посока, както и хипотетичния поток – изток-запад. Може би повода е в река Урубамба, течаща през долината, която в даден миг внезапно внезапно и доста доста е повишила своето равнище?

А може би виновността не е нейна, защото тя тече от запад на изток. Възможно ли е това да е бил Световният потоп – катаклизмът, който е намерил отражение в митологията на практика на всички нации?

Според една от версиите потопът е бил провокиран от рухването на огромен астероид в региона, където през днешния ден се намира Филипинско море. При това се образувало гигантско цунами, което, преминавайки през Тихия океан, се е стоварило в това число и на територията на Перу.

Но сред Олантайтамбо и Тихия океан се намират редица планински върхове над 5000 метра височина. Могли ли са вълните от рухването на астероид да доближат такава височина? Според цяла редица специалисти – несъмнено. Освен това вълната въобще не е наложително да преодолее най-високите върхове, задоволително ѝ е да превъзхожда единствено височината на превалите, с цел да се трансферира през планината и да се устреми към Олантайтамбо по долината на река Урубамба против нейното течение.

Съществуват разнообразни оценки за това, по кое време се е случил Световният потоп, само че във всеки случай той е имал място хилядолетия преди възникването на Инкската империя. Така че инките са се заселили на руините на антично, безусловно допотопно оборудване.

Те по достолепие са оценили стратегическите прерогативи на мястото, построили са жилищната „ резиденция “, която е много примитивна. Това се съгласува и с обстоятелството, че „ резиденцията “ няма никакви следи от опустошения.

Но надали инките са се лимитирали с просто дострояване на крепостта и несполучлив опит да доставят един от „ изтощените камъни “. Те явно въпреки всичко са правили опити да възстановят допотопните уреди. И някои следи от тези възстановителни работи въпреки всичко може да се открият.

Инките отчасти са възстановили опустошения сектор от терасата под Храма на десетте ниши. Това възобновяване не е изисквало привички за мегалитно строителство. Второ, за това приказват въпросните дупки, запълнени с по-малки камъни. Инките са съумели да изправят и някои от лежащите „ изтощени камъни “, което е осъществимо даже с примитивни похвати, само че не са могли да ги изравнят с такава акуратност, с която са го правели допотопните строители.

Но за какво инките са прекратили възобновяване на допотопния храм? Вината за това надалеч не е на испанците – и под испанско господство инките много дълготрайно време са живели относително умерено и са продължавали да строят – по свои технологии, несъмнено.

Очевидно повода за прекратяването на възобновяване на храма е бил нещастният случай, разказан от Де ла Вега, когато са починали доста хора (но не хиляди, естествено). Очевидно тази покруса може да е била оценена от инките като яд на боговете поради опита на хората да ги наподобяват. Освен това те са разбрали, че това явно не им е по силите.