Разпадането на Третия райх и смъртта на Адолф Хитлер би

Разпадането на Третия райх и гибелта на Адолф Хитлер би трябвало да донесат на германците вяра за мир. Но след 12 години чудовищно нацистко безчовечие, завръщането към предходния им живот не било елементарно. Разрушени градове, загуба на работа, непрекъснати инспекции и боязън от отмъщение. С какво се сблъскват милионите германци, до неотдавна приветствали фюрера? Историкът Николай Власов дава отговор на тези въпроси в книгата си „ Германците след войната: Как Западна Германия съумя да преодолее нацизма “.

Германците въздъхват с облекчение - спечелилите не почнали да си отмъщават огромно и кърваво. Първоначалният боязън отминал, почнал да се появява оптимизъм: войната свърши и в този момент нещата щели да се усъвършенстват с всеки минал ден. „ Може би цялата тази война и нейните последствия няма да бъдат толкоз ужасни за нас, колкото си мислехме преди “, написа млада германка в дневника си в края на април. Младежите обаче като цяло са по-оптимистични – „ по-лесно е да започнеш изначало, когато целият ти живот е към момента пред теб. „ По-възрастните гледаха на нещата по-мрачно “, спомня си граф декор Кроков, който навършва седемнадесет години през 1945 година

Май 1945 година се трансформира в доста двузначен стадий за немското общество. Да, бомбардировките и боевете са завършили, вероятността от гибел или раняване е намаляла доста, нацисткият наказателен уред е престанал да съществува и бойците стартират да се връщат вкъщи. Чувството на облекчение обаче е кратковременно – на напред във времето излизат нови, доста по-фундаментални проблеми. Много от компликациите едвам започвали и траяли да се утежняват през идващите две години.

За избрана част от германците военното проваляне се трансформира във значим подтик, който им разрешава да премислят отношението си към националсоциализма и коренно да преразгледат личните си възгледи. Мнозина, изключително измежду младежите, изпитват цялостно отчаяние от предходните си идеали и стартират трудно да търсят нови насоки. Това важало изключително за тези, които посрещнали края на войната в плен: монотонното битие основало удобни условия за бездънен размисъл.

Но това въодушевление не било особено за всички. Нещо повече, имало доста хора, които вярвали, че нищо съществено няма да се промени. Американски офицер, който беседва с основни фигури в немската химическа промишленост напролет на 1945 година, си тръгнал с разочароващо усещане:

" Те имаха вяра, че ще вършим неточности и ще бъдем принудени да им поверим още веднъж управлението. Междувременно ще чакат и ще ни гледат по какъв начин се проваляме... Мнозина, в случай че не и множеството, са уверени, че американският капитал незабавно ще се заеме с възобновяване и декларират готовността си да слагат труда и уменията си в работа на този краткотраен стопанин. Те не крият обстоятелството, че се надяват да създадат Германия още по-велика и по-могъща, в сравнение с е била в предишното ".

В първите дни след рухването на новия режим обаче множеството германци нямали време за метафизичен и политически полемики. На дневен ред имало доста по-належащи въпроси. С разпадането на Третия райх формалните структури, виновни за поддържането на реда и разпределението на провизиите, престават да действат. Това незабавно довежда до юридически вакуум и държавните институции на доста места били подложени на същински грабежи. Един от жителите на Дортмунд написа в дневника си на 13 април - деня, в който американските войски влизат в града:

„ Германци и чужденци се състезават в обири, вземат всичко, раздират го, цапат го, сграбчват го от ръцете с лакомия на чакали, ограбват магазини за алкохол, а по-късно се скитат пияни из града. Дори нахлули във вагон с медикаменти - всичко било счупено, разбъркано, нямало нищо останало за болните, дано умрат... Ужасна картина на човешкия разврат, завист и плодовете на националсоциалистическото обучение. “

Два дни по-късно той отбелязва : „ Лумпен пролетариатът към момента граби, а американците са прекомерно хуманни, с цел да го предотвратят пламенно. “ Едва на 16 април стартира да се възвръща редът.

Въпреки че спечелилите се опитвали да провеждат нови административни механизми и правоохранителни служби допустимо най-бързо, в това число привличайки известни съперници на режима, първите следвоенни дни и седмици са съпроводени с скок на престъпността .

Разграбването на магазини и хранителни хранилища е необятно публикувано , собствеността на страната и огромните компании се трансформира в „ ничия земя “ в очите на доста германци. Когато насъбраните ресурси са изчерпани или откраднати, настава време на общ дефицит. Системата за дажби, въведена в Германия още през август 1939 година, продължава да съществува в предходния си тип.

Хранителните дажби обаче са понижени много бързо и видимо. Още при започване на лятото на 1945 година обстановката с храните става доста напрегната и продължава да се утежнява през идната година и половина.

Друг сериозен проблем през първите следвоенни седмици е големият брой така наречен разселени лица - чужденци, принудително или непринудено доведени на територията на Третия райх. Това била доста разнообразна общественост: тя включвала пандизчии от концентрационни лагери, военнопленници, задгранични служащи и колаборационисти, отдръпнали се с Вермахта. Само в западните окупационни зони имало към 6,5 милиона разселени лица. Победителите гледали на тях като жертви на нацизма и възнамерявали да основат привилегировани условия за тях. Никой обаче не бил квалифициран за толкоз огромен брой разселени лица и вследствие на това не било допустимо бързо да се провеждат хранителни и медицински грижи, както и превоз до родината им. Само половината от разселените лица можели да бъдат настанени в спонтанни лагери. В резултат на това краят на войната не донесъл неотложно облекчение на доста от тях, смъртността измежду освободените пандизчии от концентрационни лагери останала висока.

Окупационните сили се стремели да придадат проведен темперамент на завръщането на разселените лица. Много разселени лица обаче напълно естествено считали, че към този момент са останали прекомерно дълго в Германия. Събирайки се на дребни групи, те се прибирали пешком – естествено, осигурявайки си всичко належащо по пътя. По явни аргументи те не изпитвали особена благосклонност към германците и постоянно били нетърпеливи да си отмъстят за всички премеждия, които били претърпели.

На собствен ред германците се отнасяли към разселените лица с ненавист и боязън. Това също не прибавя непоклатимост към следвоенната обстановка в западните окупационни зони. Дори когато най-острата фаза отминава – множеството от разселените лица се прибрали вкъщи, а останалите са настанени повече или по-малко във краткотрайни лагери – обстановката останала напрегната. Постепенно западните окупационни сили почнали да се усещат обременени от тези, на които до неотдавна симпатизирали. През март 1946 година, с безмълвното единодушие на американските управляващи, немската полиция нахлува в еврейски лагер за разселени лица в Щутгарт. Това довежда до съществени конфликти и жертви. В същото време полицията, меко казано, въобще не се въздържа в избора си на способи. Само абсурдът, който избухва, направил допустимо предотвратяването на сходни произшествия в бъдеще. В началото на 1947 година повече от един милион разселени лица към момента остават на немска територия.

Не единствено чужденците обаче са били разселени. Към края на войната към половината от популацията на територията, която по-късно става Западна Германия, е било отвън местата си на непрекъснато престояване - в лагери за военнопленници, евакуирани от бомбардирани градове, в придвижване в търсене на родственици или парче самун. Скоро към тях се причисляват маси бежанци, пристигнали от източните територии, отстъпени на Съветския съюз, Полша и Чехословакия. Общият им брой в западните окупационни зони в последна сметка възлиза на към 12 милиона души. Само в Берлин през есента на 1945 година се натрупват съвсем 1,5 милиона бежанци. Това основава големи проблеми за окупационните управляващи, които се пробват по някакъв метод да насочат тези потоци и да провеждат доставките. Понякога някои градове е трябвало да бъдат „ затваряни “ за новопристигащи. Трудно е да си представим хаоса, който царял.

Онези, които имали шанса да видят края на войната в личния си дом, с покрив над главата си, не постоянно били гостоприемни към по-малко щастливите си сънародници.

Прехваленото нацистко „ национално единение “ се оказва един от пропагандните легенди. Бежанците постоянно са третирани враждебно, „ непознатите “ са възприемани като нежелани новодошли, които сами са отговорни за нещастията си.

Питали ги за какво, по дяволите, са пристигнали на място, където няма какво да се яде и без тях, упреквали ги, че са донесли със себе си заразни заболявания и въшки (уви, и двете доста постоянно срещани). През октомври 1945 година инициативна група поданици на Шлезвиг се обръща към фелдмаршал Монтгомъри, главнокомандващ на английската окупационна зона, с молба да се почисти регионът от бежанци, „ потокът от чужденци от източните територии “, допустимо най-скоро. В Бавария идващите от изток били упреквани, че са прусаци, затова милитаристи и нацисти, и че не са напълно германци, а на половина чужденци.

Окупационните управляващи трябвало да принудят германците да проявят взаимност със своите сънародници (с изключение на французите, които в началото отказвали да пуснат бежанците в своята зона). В Шлезвиг-Холщайн бежанците в последна сметка съставлявали половината от популацията на страната, в Бавария - една четвърт. Търканията сред тях и локалното население траяли в продължение на доста години, даже когато „ икономическото знамение “ набрало скорост и всяка работеща ръка била заета.

Милиони хора били разграничени от своите близки и не знаели дали са живи. В ерата, когато интернет към момента не съществувал, намирането на различен човек в относително огромна страна не било лесна задача, даже при взаимно предпочитание. В градовете стените на разрушените къщи били покрити с разгласи, информиращи за ориста на някогашни поданици или молещи близки да се отзоват. На този декор почнали бързо да процъфтяват частни „ услуги за търсене “, където нещастни хора носели последните си пари с вярата да схванат нещо за изчезналите си родственици. Естествено, имало измамници, тъй че много бързо, по решение на окупационните управляващи, изключителните пълномощия в тази област били трансферирани на Германския Червен кръст.

Милиони немски мъже са в плен. През пролетта на 1945 година командването на западните армии не е квалифицирано за безграничния поток от пандизчии. Те трябвало да бъдат настанени в големи спонтанни лагери на западния бряг на Рейн. По създание това били просто поляни, заобиколени от часови и бодлива тел. Скоро си печелят прякора „ поля на гибелта “. Стотици хиляди бойци лагеруват навън, копаейки убежища в земята с ръце, с цел да се предпазят от студения вятър, а по време на проливни дъждове тези плитки дупки бързо се пълнят с вода. Храната се доставя нередовно и първоначално германците постоянно гладуват по няколко дни. „ Една дажба дневно, малко самун, никаква топла храна “, спомня си един от пандизчиите. „ За да си набавиш малко питейна вода, трябваше да стоиш на опашка по няколко часа. Още по-лошо при подобен огромен брой хора беше санитарното положение, да вземем за пример с тоалетните. Много бойци се разболяха при тези условия. “

Веднага след края на войната в Европа спечелилите се пробват да изпратят вражеските бойци вкъщи допустимо най-бързо. Този развой обаче лишава доста време. А тези, които се завръщат вкъщи, се сблъскват с големи проблеми, постоянно установявайки, че целият им остарял живот е опустошен и че никой не се нуждае от тях в новия. Един от директните участници в събитията по-късно назовава завръщането си вкъщи през август 1945 година най-лошия миг в живота си. Следвоенното немско кино улавя груповия облик на боец от фронтовата линия, завърнал се вкъщи: комплициран, объркан и непотребен за всички към него. Този облик отразява действителния опит на хиляди германци. В лексикона се появяват думите „ болест на завърналия се “ и „ синдром на усмирителната риза “, обозначаващи психическите компликации при завръщането към цивилния живот.

Една пета от жилищния фонд на страната е опустошен - центровете на огромните градове лежат в руини след килимарни бомбардировки. „ На 9 май 1945 година Германия е страна на разрушени камъни “, написа американският журналист Милтън Майер. По време на войната са бомбардирани общо 131 немски града, а делът на изцяло разрушените здания в най-засегнатите доближава две трети. Някои градове, да вземем за пример Падерборн и Дюрен, са заличени от лицето на земята с повече от 90 %, т.е. съвсем изцяло. В Кьолн е опустошен 70 % от жилищния фонд, в Хамбург - повече от 50 %. Един от съвременниците, виждайки какво е останало от Касел, отбелязва: би било по-лесно да се превземе и построи нов Касел някъде наоколо. Освен това окупационните сили окупират доста от оживелите здания, което единствено утежнява жилищната обстановка.

Градският пейзаж на следвоенна Германия се дефинира от скелетите на къщите и планините от отломки, блокиращи улиците. Между тези купчини се вият пътеки, по които бързат редките минувачи. Въпреки че премахването на руините стартира незабавно след края на войната, размерът на работата е толкоз огромен, че се разтегля в продължение на доста години. Само в Кьолн от центъра на града трябвало да бъдат извозени общо 13,5 милиона кубически метра отломки и отпадък. Един от знаците на следвоенното опустошаване и по едно и също време с това на възобновяване стават по този начин наречените дами на руините - германки, занимаващи се с почистване на руините. Техният облик по-късно придобива сантиментални черти, те са възприемани като витална мощ и предпочитание да се въздигнат от пепелта. В реалност това е тежка работа, която също така е доста зле платена - мнозина обаче трябвало да се наемат, с цел да изхранват някак фамилиите си.

В обитаемоте места е в действие полицейски час, има контролно-пропускателни пунктове и постоянно ревизират документите на минувачите. В някои градове е неразрешено да се излиза на открито след шест часа вечерта. В американската окупационна зона на германците е неразрешено да се отдалечават на повече от шест километра от непрекъснатото си местопребиваване без особено позволение. Действа правилото „ без събирания за повече от пет часа “. Всички радиостанции, фотоапарати и бинокли трябвало неотложно да бъдат предадени на окупационните власти; неразрешено е да се имат пощенски гълъби.

Победителите към момента се опасяват от вероятно партизанско придвижване и подхващат авансово подобаващи ограничения. Няма връзка сред другите градове и райони. Нито пощите, нито телефоните действат. Инфраструктурата е възобновена относително бързо, само че влизат в действие административни ограничавания: да вземем за пример, британците позволяват на германците да си изпращат пощенски картички едвам през юли. Кореспонденцията сред другите окупационни зони е позволена едвам през есента на 1945 година

В тези сложни условия в обществото съвсем няма взаимност и правилото „ всеки за себе си “ е в действие от самото начало. В началото на 60-те години на предишния век философът Карл Ясперс си спомня непосредствения следвоенен интервал: „ Царяха комплициране и безмълвие, прикрит яд и за малко време просто досада. Мнозина се опитваха да получат някакво преимущество за себе си от спечелилите. Скръбта съжителстваше с наглостта “. Оптимизмът стартира бързо да избледнява, скептицизмът се ускорява. Германците гледат спечелилите с паника и вяра, чудейки се какво да чакат от новите управляващи.

Източник: lenta.ru