Размисъл върху първите стъпки на българската телевизия, публикуван във в.

Размисъл върху първите стъпки на българската телевизия, оповестен във в. „ Литературен фронт “, 18 октомври 1962 година

(1929 ~ 1978)

Все още у нас е признато да се споделя, че малкия екран е млада. Казват го за опрощение, споделят го за разтуха, споделят го и за вяра. „ Другари, ние сме най-младият бранш на нашата просвета, ние в този момент се учим, ние занапред ще се проявим… “

А пък на мене като на фен ми се коства, че нашата телевизия е някак прибързано остаряла, тъй като в нейните прояви не се виждат присъщите белези на младостта. Къде е буйният напредък, къде са пъргавите придвижвания, младежката активност и безпокойство, младежката пристрастеност да се кажат доста неща, младежката храброст, даже младежката неустойчивост.

Моля, нашата телевизия е постоянна. Тя е необикновено постоянна. Дете, на което хрущялите автоматически са се трансформирали в кости. Тяхната здравина е якостта на шаблона. Тяхната неотстъпчивост е твърдостта на предразсъдъците.

Погледнете програмата: За децата. По света и у нас. Очерк или репортаж. Филм или концерт. Тук-там изявление. Рядко фейлетон. Съвсем рядко телевизионна режисура. Новини. Плюс външни излъчвания.

Телевизията пристигна при нас като културна нужда. Дойде с обещанието да влее в дните ни разнородни ползи, да ни приближи до познати и непознати страни от живота на нашето общество, до труда, до изкуството, до науката, до спорта, с които без нея по-рядко бихме се срещали.

Телевизията пристигна със мощното оръжие на един нов род, чиито блестящи благоприятни условия са: нейната непосредственост до фена, близост в общуването със фена, едновременност на предаването и приемането и т. н.

Не зная по какъв начин се е случило, само че нашата телевизия е обезоръжена. Твърде допустимо е другарите от малкия екран да са се уплашили от това оръжие и да са го оставили някъде на склад. Дано не е ръждясало.

Ако създадем един обикновен разбор на стратегиите на българската телевизия, ще почувстваме прекомерно неприятния блян да се запълнят някак трите часа, като огромната част от това време се даде на елементарния филм.

Така малкия екран се трансформира в домашно кино. Един род се самоотрича, тъй като няма сили. Трите часа го ужасяват, два го плашат, един час е непосилен. Дайте десетина минути.

Зная, че в листата на оправданията, които биха ни споделили като справедлива причина, стои неналичието на задоволително техника, пространства и така нататък

Но дано погледнем тогава нещата в границите на съществуващите благоприятни условия, с цел да се убедим, че и при чудесни пространства ситуацията надали би се подобрило, в случай че се върви по този път.

Като че само децата не биха могли съществено да се оплачат и то с помощта на основателите на хубавите мултфилми. Прегледът „ По света и у нас “ е по този начин досадно схематичен, че рядко просветва нещо по-интересно. Буквалното възпроизвеждане на трудовите делници не прави прегледа по-съвременен. Има хора у нас, които мислят, че като демонстрират по какъв начин се работят шайби и зъбни колелета, и приказват за процентите на бригадите, извършват някакъв дълг към нашето социалистическо всекидневие. Разбира се, прелестно е, че у нас се работят шайби и зъбни колелета, само че ги работят хора, чието душевно наличие не се изчерпва с специалността им. Доста по-дълбоки са корените на техните триумфи, многостранни и богати са техните характери. И погледите им не са забити в шайбите, както желае да ни увери камерата.

А филмовите репортажи с сантиментален дикторски текст, с огромни и постоянно празни приказки губят и последната опция да влязат в непосредствена непосредственост със фена. Някаква ученическа мода има в малкия екран да се декламират изречения, сякаш изразяващи нашата актуалност. Социализмът не е концепция, която усърдни служители би трябвало да пробутват, прокарват, избистрят, а яркото наличие на цяла реалност, което не търпи литературни фалшификати. Много малко са щастливите изключения при репортажа, толкоз малко, че човек ги счита за случайност. Или пък да вземем интервютата. Те необичайно припомнят фотоси от остарял албум…

Връх на всичко е игралният филм. Да се съгласим, че малкия екран би трябвало да дава единствено остарели филми. Но белким индивидът, който избира тези филми, няма обикновен усет, белким не е чел рецензията, та ни сервира най-често творби с ниска художествена стойност, спечелили си още от киносалоните неприятна популярност.

И всичко това да се запълнят трите часа време, което във въображението на телевизионните служащи е наподобява призрачен сън. На помощ идват външните излъчвания. Но по какъв начин се водят те!

Една служебна безстрастна камера предава с еднообразно успокоение и финансова почтеност футболен мач и опера, баскетбол и спектакъл.

И тук обезоръжаване на жанра.

Ако човек посети едно от тия събития, той ще бъда в обграждане на хора, ще има забавни усещания, ще си спомни някакви детайлности, ще намерения за изпълнителите, ще му бъде някак радостно или тъжно…

Всеки миг от живота, всеки пай от него носи някакво въодушевление. Погледнете през прозореца – улицата има свое въодушевление, гората има свое въодушевление, всеки човек има свое въодушевление. А телевизионната камера няма!

Скованост и безчувственост иде от дребния екран. Няма придвижване, няма доближаване. Няма смях!

Като че някой е забранил под най-строго наказване на телевизионните служащи да се смеят. Колко изявленията биха спечелили, в случай че бяха по-весели, какъв брой външни излъчвания биха били по-интересни, обогатени, в случай че един импровизатор с съобразителност, духовитост и гений би застанал до камерата, пред нея. Когато приказваме за смеха, би трябвало да знаем, че това е към този момент въпрос и на просветеност. От дребния екран би трябвало да блика ведро, оптимистично въодушевление, а не някаква измислена патетика, подправен възторг, безстрастна съвестност. Та това, в случай че щете, са антинационални, неприсъщи на нашия народ черти.

И всичко е изцяло допустимо в границите на съществуващата техника.

Чудно ми е по какъв начин до момента наши способени критици и културни деятели не са обърнали внимание на грешките в малкия екран. Обяснявам си го с непростимо безразличие. А може би мислят, че нещата ще се оправят с течение на времето, че другарите, които неприятно работят, най-сетне ще се проявят. Бих запитал – би трябвало ли търпеливо да чакаме 10 или петнадесет години, до момента в който някой се научи да работи? Когато нов служащ постъпи в едно дружество, още на втората седмица се знае какво съставлява той.

Трябва ясно да се формулира програмата на малкия екран с оглед нейната жанрова боеспособност. Трябва да се привлекат способни, на първо място креативен служащи, би трябвало да се отстранят всички бюрократични привички, да се сътвори една същинска креативна конюнктура. Струва ми се, че в малкия екран повече място би трябвало да има за режисьора, писателя, артиста, в сравнение с за журналиста, тъй като това е изкуство.

Нашата телевизия би трябвало да сътвори собствен образ като нужен род.

Творчески несполуки е имало и ще има постоянно, само че ние ги оправдаваме, тъй като е било търсено, тъй като е опитвано, тъй като създателят не е пожалил себе си. Но нетворческото равно и безцветно отношение на служители ние никога не можем да приемем.

Не е допустимо, нито е нужно да жегвам всички проблеми на нашата телевизия.

Пиша тия редове, с цел да изразя своето отчаяние на фен.

Източник:
Снимка: Георги Марков (1929 г.-1978 г.)