Разказите за деца на Андрей Платонов излизат отново на български
Разказите за деца, пораснали по време на война, на руския публицист Андрей Платонов (1899 - 1951), излизат още веднъж на български, заяви издателство " Лист ".
Сборникът " В зората на мъглявата младост " включва писаната през 1928 година повест " Съкровен човек " и още 12 истории. Сред тях са " Малкият боец " (1943 г.), " Юлска стихия " (1938 г.), " Вятър орач " (1944 г.), " Желязната бабичка " (1941 г.), " Цвете на земята " (1945 г.), " Завръщане " (1946 г.) и едноименният роман " В зората на мъглявата младост " (1938 г.).
За първи път тези разкази са оповестени на български език в превод на Иванка Васева преди 53 години в сборника " Вятър орач " и повече не са издавани. Сега селекцията е с освежен превод и корица от Дамян Дамянов.
" Главни герои в сборника " В зората на мъглявата младост " са деца на тип по-големи от годините си, с лица, привикнали на житейски грижи... В тях се оглежда погледът на Андрей Платонов към зората на личната му младост, само че и към зрелите му години, когато " дамите мажат празничния пирог със сълзи ", напомнят от издателство " Лист ".
Литературната кариера на непризнатия приживе талант на руската прозаичност Андрей Платонов стартира през 1919 година с публикането на негови стихове и репортажи в разнообразни издания. Най-добрите си творби - " Изкопът " и " Чевенгур ", основава в интервала 1927 - 1930 година, само че по този начин и не ги вижда отпечатани - те са оповестени чак през 80-те години на ХХ век, когато в Съюз на съветските социалистически републики задухва вятърът на смяната. Тежката завеса върху името му се спуска и поради повестта " От изгода ", която Сталин характеризира като " роман на сътрудник на нашите врагове, написан за развенчаване на колхозното придвижване " и заповядва създателят и издателят му да бъдат осъдени.
Заради описа " Завръщане ", включен в сборника " В зората на мъглявата младост ", той е лишен от право да разгласява свои творби. Работил е единствено анонимно като редактор, все пак сътрудниците му перо не са скривали възторга си от творбите му. Нобеловият лауреат Йосиф Бродски написа: " За езика на прозата на Андрей Платонов може с идентичен триумф да се каже, че води съветския език до семантична невъзможност,или по-скоро - открива философията на безизходицата в самия език. Дори това да е правилно единствено на половина, то е задоволително, с цел да назовем Платонов един от изключителните писатели на нашето време, защото съществуването на парадокс в граматиката е показателно не за някаква частна покруса, а за човечеството като цяло ".
" Юлска стихия " от Андрей Платонов
В зората на мъглявата младостС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Дълго ходя деветгодишната Наташа със своя по-мъничък брат Антошка от колхоз " Общ живот " за село Панютино, а пътят беше единствено четири километра дълъг, само че светът е огромен в детството Наташа ту носеше брат си на ръце, когато я погледнеше жално от отмалялост, ту отново го сваляше на земята, с цел да върви със личните си крачета, тъй като брат ѝ беше угоен, тежък - навършил беше към този момент четири години и я уморяваше.
Отстрани на необятния юлски път растеше висока ръж, склонила към този момент глава обратно, към земята, като че ли класовете се бяха уморили от дългото лято. Наташа се вглеждаше със боязън в тази ръж - дали някой няма да изскочи от гъсталака, дето несъмнено живее и се спотайва...
Безоблачното небе, мъгляво и неясно от пладнешкия задух, ѝ се струваше тъжно и ужасно. Тя си спомни нощта със звездите над къщата и двора, дето живееше в колхоза дружно с майка си и татко си, и реши, че нощта е по-интересна и по-хубава: нощем в колхоза пеят единствено положителните, кротки щурци, квакат жаби в язовирчето и сумти волът, който спи в обора - и няма нищо ужасно.
Наташа хвана по-здраво Антошка за ръката и се затича с него край ръжта, с цел да може по-скоро да зърне къщите на село Панютина, дето живееха баба ѝ и дядо ѝ. Но братчето ѝ скоро се умори, падна в праха и заплака, а Наташа не се сети незабавно да пусне ръката му, ами, без да желае, го повлачи малко по земята. След като още веднъж взе брат си на ръце и го утеши, Наташа се изкачи с него на една височина. Тук ръжта беше ниска, тъй като земята беше слаба, и се виждаше далеко по какъв начин по повърхността на ръжените ниви минават тъмните талази напразно и по какъв начин свети струящият въздух над огрян житни поля, които в този момент бяха отвън сянката напразно.
Наташа се огледа - по кое време ли ще пристигна Панютино? - и видя крилата на вятърната мелница, които се издигаха иззад далечните жита и отново изчезваха измежду тях. Наташа въздъхна с утешението, че ето - към този момент се вижда мелницата, там мелят зърно, несъмнено дядо ѝ е докарал чувал: той знае, че ще дойдат внучката и внукът и ще би трябвало да изпекат блини от новото брашно; остарялото към този момент се е свършило и от него не шупва хубаво тесто, а блините не стават такива пухкави и шуплести, както от прясно смляно.
Наташа помириса въздуха. Миришеше на плява, мляко, гореща земя, на баща и мама. Всичко това ѝ беше познато и благо и момиченцето понесе брат си по-нататък. Сега той беше прегърнал сестричката си през шията и дремеше, провесил глава от Наташиното рамо.
И те поеха пътя през ръжта. Изведнъж Наташа извика и спря. От вътрешността на житата излезе едно слабичко старче, с голобрадо, непознато лице; на растеж беше не повече от Наташа, обут с ликови цървули и облечен със старомодни платнени гащи, закърпени с кръпки от военно сукно, а пък на гърба си носеше плетена кошница с киселец и коприва за супа.
И старецът се спря против децата. Той погледна Наташа с бледни, положителни очи, от дълго време към този момент привикнали с всичко на тоя свят, смъкна калпака си от домашна вълна, поклони се и отмина. " Не е заплашителен - намерения си Наташа за стареца. - Ама единствено да беше ни пипнал, щях да му дам един с всички сили и той незабавно щеше да почине... Какъв е гладуващ, бедняк - сигур не е тукашен. "
А пък старчето деликатно изгледа отминаващите го деца. Запомни лицето на Наташа - сивите ѝ впечатлителни, замислени очи, деликатно отворената, дишаща детска уста, цялостните бузки и светлите коси, изрусели от слънцето и изсушени от полския вятър. " Добра селянка ще излезе от нея! - реши старецът. Сега той се опитваше да прегледа детето, което момиченцето носеше. - И той наподобява на нея - видя странникът. - Каталясал е и в този момент спи. Каква му е работата! " И старецът отмина, вперил очи в оронената пръст и в дребната трева по пътя.
Като отмина малко, остарелият човек си полегна със удовлетворение край ръжта, подложил под глава кошницата с трева. Сега беше горещо за вървене и нямаше закъде да бърза: беше отнесъл документите в колхоза " Общ живот ", както си му е редът, и в този момент беше изтощен и имаше още доста време - летният ден е огромен, ще успее да се върне вкъщи си.
Дядото и бабата на Наташа живееха в дървена къщурка на края на село Панютино. Наташината баба Уляна Петровна все току поглеждаше от портата - дали не идват внучката и внукът ѝ. Още завчера тя беше заръчала на пощаджийката незабавно да се отбие при щерка ѝ в колхоза с поръка щерка ѝ да пусне внучката и внука да ѝ погостуват в Панютино. " Сигурно пощаджийката е не запомнила да намине при дъщерята - мислеше си Уляна Петровна, вперила очи в пустия парещ път измежду ръжта. - А ѝ пишат по един и половина трудоден на ден; я виж каква била привилегирована! Ходи, мете праха по друмищата с полата си - единствено това ѝ е работата!... Дали да се оплаче в съвета?... Е, да я вземе мътната, дано скитосва-метлосва! " И старицата затвори портичката.
Още рано-рано отзарана тя беше напълнила със плява печката, а бялото тесто беше готово от нощес и към този момент на два пъти бабичката трябваше да го трансферира от гърнето в глинената чиния: през нощта тестото беше втасало и превтасало. Всичко ѝ беше готово за блините, само че гостите още ги нямаше, а и нейният дъртак като беше излязъл още от сутринта да лови ри¬ба на езерото, та и до момента никакъв го нямаше. Сигурно отново седи в ковачницата при ковача и при¬казва, за каквото не му е работата.
Бабата старателно размеси тестото: време беше към този момент да пече блините, другояче ще престои и ще вкисне. С какво друго да посрещне внучката, внука? Какво друго има на тоя свят по-хубаво от тази гощавка - тя не знаеше.
Бабата не се мъчеше да измисли друго нещо хубаво, по-добро - тя можеше единствено да замеси тесто, да изпече хлябове и блини, та да нахрани родата. Не разбираше по какъв начин още можеше да се живее добре - и нищо повече не ѝ беше нужно. Дано по-скоро всички се съберат заедно в една къща, да са здрави дъщерята и мъжът ѝ и да порастват честити внуците.
Уляна Петровна възпламени сламата в печката, само че в този миг чу, че на двора пропя непознат петел, който непрекъснато прескачаше от съседите да бие бабиния петел. Уляна Петровна ревностно пазеше своето - тя сграбчи метлата и се завтече да изгони хищника. След като напъди петела, бабата огледа улицата и пътя към нивята с ръжта - може пък да се покаже някой. Но нямаше никого, единствено талази от парещ въздух минаваха по земята и си стояха по местата старите познати къщи на селото, и прашните съседски кокошки се ровеха в коловозите по пътя - и внезапно на бабичката ѝ докривя, като че ли беше видяла не ярък ден, а тъмна-тъмница.
Тогава Уляна Петровна затвори портичката и отиде да пече блини. Още първият блин излезе успешен - и не току-така: какъв брой ги беше пекла бабата през живота си! Те сами се зачервяваха и молеха да ги махне от огъня - единствено че в този момент нямаше кой да ги яде. Самата Уляна Петровна постоянно ядеше последна, каквото сготвеше. Вземаше остатъците и огрибките и от тях изпичаше, каквото излезе - едвам не стават зян продуктите, за нея всяка храна беше еднообразно добра.
Някой безшумно почука на прозореца откъм пътя.
" Трябва да е бедняк! - намерения си бабата. - Ама те в този момент към този момент и не вървят, инак щях да дам един блин на индивида, че реколтите в този момент са огромни, дума да няма. "
Тя махна тигана от огъня, да не изгори блинът, и пристъпи към прозорчето. През прозореца надничаше внучката ѝ Наташа; на гърба ѝ, обхванал с ръчички шията на сестра си, лежеше Антошка. Сега той спеше, поставил огромната си глава на рамото на Наташа, тъй че момиченцето цяло се беше превило от тежестта на брат си. С едната си ръка тя придържаше прегърналите я ръце на Антошка, да не би да се провиснал, а с другата го беше хванала за крачола, с цел да не висят краката на момчето във въздуха и да не се свлича надолу. Наташа опря брат си до пезула, освободи ръката си и още един път безшумно почука на прозореца.
- Бабо - сподели тя, - отваряй, пристигнали сме ти на посетители.
Уляна Петровна видя, че колкото повече пораства Наташа, толкоз по-хубава и по-замислена става в лицето и от ден на ден замязва на нея като момиче. Трогната от такава една добрина на живота, който я повтаря още веднъж във внучката ѝ, та всеки, като огледа Наташа, да си спомни за Уляна Петровна след гибелта ѝ, утешена и удовлетворена, бабата сподели:
- Ах, горкичките ми! По-скоро влизайте у дома!
Вкъщи бабата искаше да постави Антошка да спи в леглото, само че той се протегна и отвори очи.
- Бабо - сподели той, - изпечи ни блини. Защото ние вървяхме, вървяхме...
- Ами че те от дълго време са подготвени - отвърна бабичката. - Сядай на пейката, веднага ще ти изпека нови, старите са изстинали.
- И квасено млекце дай - помоли Наташа, - в него ще си топим блините.
- Сега, в този момент... Сега ще свърша с печката и ще сляза в мазето - говореше бабата, - че след това пък мекички ще ви направя, чай ще стопля, а като пристигна дядо ви, ще обядваме, от през вчерашния ден съм поставила мая, сварила съм ви пача, какво друго ни би трябвало!
- Сладко от горски ягоди и гъби - сподели Наташа.
- И от него, и от него има, чадо, по какъв начин да няма! - сети се Уляна Петровна и потегли към мазето за продуктите, зарадвана, че има с какво и кого да гощава.
Вкъщи миришеше на гореща земя, на тлъсти печени блини и пушек, а вън светеше слънцето над непознатата трева в непознатото село.
- Не сумти! - сподели Наташа на Антошка. - Дошъл си при баба на посетители, какво сумтиш? Дай да ти избърша носа...
Антошка млъкна и престана да сумти, и единствено тихичко дишаше, седнал на пейката край празната маса. Наташа надникна в светлата бабина собичка. Там беше чисто, скучно; две тлъсти мухи се блъскаха в прозоречното стъкло; огромна газена лампа висеше над масата, постлана с бродирана завивка като за празник.
Наташа седна на един стол край масата с покривката и заразглежда бродерията; у тях такава завивка нямаше, пък и не им трябваше: майката на Наташа всеки ден мие масата и я стърже с нож; у тях и по този начин си е чисто и хубаво. Петли се разпяха на двора - изначало един, след това различен и внезапно всички, и квачките закудкудякаха, събирайки по-наблизичко пилците си; излезе вятър и подвигна прахуляк по пътя.
- Наташа, хапят ме мухите, ела тук - викна Антошка сестра си от другата стая.
- Нека те хапят, в този момент ще дойда - отговори Наташа.
Тя се приближи до прозореца и опря ръце о стъклото; искаше ѝ се да види на улицата нещо познато или роднинско, както в техния колхоз ѝ бяха познати плетищата, тревата и дърветата. Но под бабиния прозорец растеше единствено един дребен храст; листата му бяха покрити с прахуляк, той едва мърдаше клони - уморил се беше от жегата и сушата и живееше като че ли насън или като труп, непознат и печален за всички, и самичък небрежен за никого.
- Отведи ме у нас, желая при мама - примоли се Антошка.
Наташа се върна при брат си; той седеше оклюмал.
- Искам да си ида вкъщи - сподели той. - Не ща блини, желая каша, мама през вчерашния ден свари...
Наташа взе един изстинал блин от печката и го скъта в пазвата си.
- Виж, че ти се прияло по пътя, ти все искаш, когато не би трябвало - сподели Наташа на брат си и го подвигна на ръце.
Баба им беше в мазето; ниската, зеленясала малка врата, която водеше към зимника, затрупан от горната страна с чимове, беше отворена. Наташа се приближи до зимника и погледна къде се е скрила баба ѝ. В мазето беше мрачно, нищо не се виждаше. Баба ѝ си бъбреше в тъмното някакви свои думи - несъмнено, че не ѝ се ще да умира, само че и по този начин тя през всичкото време си живее ли, живее...
За да не тропне портичката (а тя на всичко от горната страна жално скърцаше в пантите, като че ли я болеше при отваряне), Наташа прегърна още по-плътно брат си и потегли по пътечката към картофите и оттова - през едно разградено място в оплитам се запъти към нивите с ръж.
Ръжта растеше безшумно. Сред горещина и мълчание класовете бяха полегнали към земята, като че ли бяха заспали. Наташа се огледа измежду непознатото поле с вяра да види, че слънцето се е затулило. Далечна мълния със завист разполови целия свят и откъм другия завършек на село Панютино се зададе ураган от прахуляк под тежък и муден облак; там се раздаде гръм - изначало ням и не заплашителен, след това звукът му отекна и като се повтори, стигна толкоз близо до Наташа, че тя усети болежка в сърцето.
Наташа влезе в ръжта, с цел да се скрие с Антошка. Тя искаше да хукне косо през ръжта към пътя и по пътя да избяга от облака при татко си и майка си, само че след това се отхвърли, тъй като я беше боязън да не изпотъпче равнищата, и потегли по синора край ръжта. Антошка към този момент беше забелязал какво става в далечината: и облака, и вихъра, и светкавицата; той се гушна в сестра си и завря глава под горещата ѝ шия, както правеше с майка си.
Наташа излезе на пътя и се затича към къщи. Краката на Антошка се клатеха, без да желае, той удряше с тях сестра си, само че се мъчеше да седи умерено и се държеше крепко: какво друго можеше да прави.
Наташа бързаше с все мощ с едничкото предпочитание да донесе Антошка до у дома, та да не ги застигне бурята посред полето. Но ръжта към момента беше спокойна, вятърът не беше стигнал до нея и може би ще се размине, може би страшната стихия ще се стовари нейде надалече. Антошка мълчеше; опасяваше се какво ще стане в този момент с него, само че го интересуваха облакът и светкавицата и искаше да се случи нещо ужасно, та да погледа, единствено че да не почине. Антошка гледаше през рамото на сестра си обратно, към селото. Той още виждаше къщичката на баба си и можеше да се върнат там, само че замижа от боязън, тъй като далечната ръж, дето почваше от бабиния двор, внезапно се наклони и полегна - връхлетя я бурята.
- Наташа, скрий ме по-скоро някъде - ядосано сподели Антошка. - Не виждаш ли какво става, глупачке такава!
- Да стигнем един път у дома, и ще те нашляпам - даде обещание Наташа на брат си.
- Няма да стигнем до у дома, гръмотевицата ще ни убие - прошепна Антошка. - Носи ме по-бързо, отново вървиш бавно! Тичай!
Вихърът настигна децата и ги замери с пясък, земя, листа, треви и селска боклук. Наташа се скри дружно с брат си в ръжта и седна там на земята, само че вятърът свеждаше ръжта толкоз ниско, че понякога Наташа виждаше бабината си къща, селото и това, което ставаше надалеч в полята и на небето.
Едновременно с вихъра през горещия му прахуляк заваля град и зачука по житото, по земята и по Наташа и Антошка. Тогава тя незабавно заслони Антошка, легна от горната страна му и скри главата му в обятията си, тясно притиснала цялото му тяло към себе си. Градът удряше Наташа по главата и гърба, само че тя мълчеше, тъй като знаеше, че в този момент Антошка не го боли и му е добре - той даже малко мърдаше под нея - разглеждаше земята към корените на ръжените класове в остарялата равнища.
Едър, студен дъжд смени градушката. На Антошка му омръзна да се крие под сестра си; искаше да види какво става на открито, искаше да се измокри от дъжда и той сподели на Наташа:
- Пусни ме, желая да погледна.
- Лежи, че ще те убие гръм - отвърна Наташа.
- Не, той отмина - сподели Антошка и се измъкна отдолу под сестра си.
Наташа седна и взе на колене брат си, като заслони с ръцете си главата му от вятъра и дъжда. Антошка се понадигна на Наташините колене и погледна в близост, търпеливо мижейки против бурята, класовете и водните капки, които го удряха по лицето. Той видя черно, ниско, бягащо небе, а под него неподвижно висяха пласт облаци, пуснали надолу дълги власи дъжд, отвявани от бурята към празната страна като космите на някоя старица сиромахкиня - и тези облаци бързо меняха тялото си, топяха се и умираха пред очите на Антошка.
Той реши да изчака да види какво ще стане по-нататък, само че сестра му го накара да се скрие по-близо до нея, а тя ще се приведе и ще го затули. Но Антошка не послуша сестра си и още веднъж почна да гледа небето и земята. Ала класовете на ръжта му пречеха да вижда далеко и по тази причина Антошка помоли Наташа да го вдигне високо, та да гледа.
Наташа избърса в ръкава на роклята си мократа глава на Антошка и му шляпна един по тила.
- Ще изстинеш - сподели тя. - Я го гледай какъв демон: желал да гледа вихъра! Ама аз ще кажа на мама и тя ще ти даде един по тиквата!
Антошка искаше да отговори, че майка му не го бие по главата, само че се задави от един нов натиск на бурята, от който внезапно всичката ръж полегна и почна да се вижда надалеч в близост. Антошка видя бабиното си село и лъките оттатък селото, чак отвъд рекичката в синята светлина на бурята, във вятъра, а под ударите напразно тичаше към него изплашената, трепереща трева.
Изведнъж дъждът спря. Вятърът стихна, на всички места стана безшумно. Но натежалата ръж не се изправи към този момент. Антошка още веднъж погледна нататък, дето живееше баба му, и я видя. Баба му излезе на високото стълбище на къщата откъм двора и се огледа. Безпокоеше се за изчезналите си внуци. " Дали пък не им доскуча при мен? - мислеше си тя. - Ама по кое време ще скучаят, та те таман бяха пристигнали, доста е рано! Сигур са отишли да погледат непознатото село и веднага ще се върнат.
Дано единствено дъждът не ги е измокрил, гледай по какъв начин притъмня!... Я да ида да прикъткам кокошките, дано поседят в плевнята " - реши Уляна Петровна, само че в този миг приседна от един мълниеносен удар, който след това се повтори още няколко пъти по-наблизо, тъй че разигралата се къщна врата сама се отвори и затвори, а бабата както седна, по този начин си и остана, до момента в който гръмотевиците не се усмириха дефинитивно, до момента в който не стихнаха и най-далечните тътнежи.
Антошка видя една мълния, която излезе от мрака на облака и ужили земята. Отначало светкавицата се устреми надолу надалеч отвъд селото, стрелна се назад високо в небето и оттова изведнъж съкруши самотното дърво, дето растеше измежду селската улица край дървената срутена ковачница. Дървото пламна със синя светлина, като че ли цъфна, а сетне угасна и умря, и светкавицата също умря в дървото.
От тътена на гръмотевицата полегналата ръж се поразмърда, а баба му напълно примря на стълбището и престана да снове нагоре-надолу из къщи, и Антошка се изсмя на баба си, дето я е боязън.
Подир светкавицата на земята рукна дъжд - толкоз гъст и бърз, че в близост притъмня и баба му към този момент не се виждаше от шумната мъгла на дъжда. Но една висока мълния още веднъж освети ръжта и селото и тогава Антошка видя черен пушек и червен огън измежду дима, който постепенно се издигаше отдолу под покрива на остарялата ковачница, само че огънят не можеше да се разгори, тъй като го заливаше дъждът. Антошка разбра, че откакто е умъртвила дървото, мълнията не е умряла, а е предходна през корените на дървото в ковачницата и още веднъж се е трансформирала в огън.
Наташа прегърна брат си, притисна го до себе си, както можа, и излезе дружно с него от ръжта на пътя; искаше да хукне по-скоро обратно към бабини си, с цел да скрие Антошка от дъжда и светкавицата, само че в същото време дъждът понамаля, капките се разредиха, отново затрептя въздухът от горещина и още веднъж стана задушно и скучно край непознатото село. Наташа се спря на пътя и пусна брат си на земята.
От покрива на ковачницата в този момент лумна жив огън, пламъкът сушеше измокрените дъски и ги гореше. Хора тичаха към този момент към пожара - едни с кофи вода, други с брадви - и заскърца скрипецът на близкия геран, а някои селяни стояха надалеч, край своите дворове, и нищо не правеха, несъмнено си мислеха, че пожарът ще се размине и ще угасне от единствено себе си, тъй като основният, огромният облак, който носеше стихия и проливен дъжд, едвам в този момент наближаваше село Панютино: в този момент той беше оттатък реката - синьо-черен, компактен и спокоен - и в него проблясваха светкавици, само че гръм още не се чуваше.
Антошка се притисна до сестра си и заплака от боязън. Боеше се, дето гори ковачницата, а иззад реката се задава нов, черен като нощ облак и отново святка стихия, която търси земята, с цел да убие някое дърво и да подпали остарялата им къща в колхоза.
Наташа се огледа. Тя видя, че облакът е още надалеч и ще успее да се добере с Антошка до дома.
- На, плюскай - сподели тя и като извади от пазвата си изстиналия блин, го подаде на брат си.
Антошка се качи на гърба ѝ и обхванал с едната си ръка шията на Наташа, почна да дъвче блин, а и скоро го изяде целия; а сестра му през всичкото време тичаше към къщи, като се стараеше да не падне под тежестта на брат си.
Тя тичаше в здрача на надвисналия мрачен облак сред двете стени безмълвна ръж. Антошка гледаше приведените класове и разбираше, че тук пораства жито - най-важното богатство на живота, което крепи хората. Баща му самичък споделяше: има ли ръж, другото от единствено себе си ще пристигна - и газ, и облекла, и книжки с картинки.
Обаче мракът и облакът скоро настигнаха децата и ги връхлетяха. Пак заваля дъжд и след всяко сопнато светване на мълнията, след всеки удар на гръмотевицата дъждът плисваше още по-гъст и по-бърз. От мрака на небето в този момент се изливаше непрестанен поток от вода, който шибаше земята с такава мощ, че я разрушаваше и разравяше, като че ли дъждът ореше полето.
Наташа задиша тежко от поройния дъжд. Тя реалокира Антошка от гърба на ръцете си, с цел да го вали по-малко и с цел да не го удари първо него светкавицата от горната страна, и още веднъж се завтече напред.
Гъстите потоци дъжд пред нея се съединява¬ха все по-непроходимо и в този момент даже ходенето беше мъчно и причиняваше болежка, като че ли децата бяха заобиколени от мрачна, твърда и трънлива гора, която дращеше тялото им до кръв.
Шумът на пороя заглушаваше ударите на гръмотевицата, единствено светкавиците се виждаха. Понякога мълниите бяха толкова доста, че светлината им се сливаше в дълготрайно зарево, само че това зарево осветяваше единствено хълмища от всесилен мрак в небето и от това им ставаше още по-страшно.
Наташа напълно капна. Тя спря, седна край ръжта и с все мощ притисна към себе си измокрения до кости Антошка, та най-малко той да остане жив и топъл до нея, в случай че тя самата почине. Но тя си показа, че Антошка може внезапно да почине, а тя самата да оцелее, и тогава Наташа се завайка като огромна жена, с цел да я чуят и дойдат на помощ: стори ѝ се, че няма по-лошо и тъжно нещо от това - да останеш да живееш на света финален.
Малкият ѝ брат, като поседя малко под дъжда, сподели на сестра си:
- Хайде да изкопаем дупка, ще се скрием там и ще изтраем. Гледай, тук има пясък... Не плачи, тъй като ме е боязън без теб...
Децата започнаха да дълбаят с ръце дупка край ръжта, дето почвата беше рохкава. Но като поизкопаха малко, видяха, че по-нататък мощният дъжд самичък им копае дупка и със силата си подравя и отвлича песъчливата земя, но те не можеха да се скрият там.
Наташа и Антошка се притаиха под поройния дъжд на гола земя, сгушени и закрили с ръце главите си.
- Защо ме заведе на посетители при баба? - сподели Антошка на сестра си. - Най-добре да си бяхме седели у дома, аз обичам да си седнал съм у дома. А ти си хойдарана-махалана!...
- Я по-добре мълчи! - заповяда му Наташа. - Кой сподели по-скоро да си тръгваме от бабини за у дома? Аз и блините не можах да опитам.
- Доскуча ми у бабини - добродушно продума Антошка.
Пламна гръмотевица и трепна няколко пъти напълно покрай Наташа и Антошка - нейде в близката полегнала ръж. Понеже се опасяваха от гърма, братът и сестрата авансово се хванаха един различен за ръце и се сгушиха: Антошка на сестрините си гърди, а тя на рамото му, та нищо към този момент да не виждат. Но измежду шума на пороя гръмотевицата не прозвуча ужасно.
- Пак отмина - сподели Антошка.
Децата от дълго време бяха премръзнали от дъжда и в този момент се притискаха едно до друго, та нека се сгреят.
- Вие кои сте? - пресипнало ги запита от близко непознат глас.
Наташа вдиша глава от рамото на Антошка. Коленичил до тях, стоеше слабичкият дъртак с непознатото лице, който бяха срещнали през днешния ден на отиване при баба си. Сега, с цел да се резервира от дъжда, дядото беше надянал кошницата на главата си, а киселеца и копривата сигур беше хвърлил.
- Изморени ли сте, или сте изплашени? - попита старецът Наташа и се реалокира още по-близо до децата, с цел да го чуват.
- Достраша ни - сподели Наташа.
- Че по какъв начин няма да ви дострашее? - съгласи се пасажерът. - Я виж каква е ужасия: и шурти, и гърми, и святка. То аз не се тревожа от напреднала възраст и от нелепост, но вие се бойте, вие би трябвало да се боите.
- А ние свикнахме към този момент да се боим - произнесе Наташа. - Сега не ни е боязън. Ами ти кой си, отде си?
- Отдалеч съм аз - отвърна старецът. - Трябва да има двайсетина версти отсам: не сте ли чували развъдника за расов добитък " Победа "? Оттам съм аз, работя като пътуващ сътрудник по пласмента на добитъка: къде каквото изпратят, каквото кажат - аз съм подготвен. Днеска вървях в колхоз " Общ живот " - заръчаха ми да кажа, че колхозът би трябвало да иде да си вземе породисто биче. Полага им се бик. Та да пратят хора.
- Каза ли? - попита Наташа.
- Казах. А в този момент на, прибирам се обратно.
Антошка се беше изправил на крайници и с интерес разглеждаше непознатия мъничък дядо, застанал на колене върху подгизналата земя, с кошница на главата. Пороят мина в непрестанен мощен дъжд с мехури и мълниите припламваха към този момент надалеч настрана, отдето гърмът не успяваше да доближи дотук.
- Е, върви, на нас от дълго време ни би трябвало бик в колхоза - сподели Наташа.
Дядото стана от земята и почна да се стяга за отдалечен път. Той крепко превърза кошницата назад на гърба си и смъкна калпака от главата.
- Вие сами не можете се прибра - сподели старецът на децата. - Там в този момент пътят напълно се е разкалял, там земята е тлъста, добра, а току-виж, че отново рукнал дъжд...
Той нахлупи своя калпак върху главата на Антошка и като се наведе чак до земята, сподели на детето да се качи в кошницата на гърба му и там да седи и да се държи крепко. Антошка завчас се покатери и в коша му се стори доста хубаво.
- Ами накъде ще го носиш? - бързо попита Наташа, подготвена с все мощ да се вкопчи в лицето на стареца. - Теб кой ти е заръчал да го вземеш?
- Ще го нося при татко му и майка му, къде другаде! - отговори дядото. - Във вашия колхоз. И теб също.
Старецът се наведе още един път, взе Наташа на ръце и потегли под дъжда по пътя към " Общ живот ", с двете деца от горната страна си.
- Ти не се пердах - сподели Наташа на брат си, който седеше комфортно в кошницата против нея. - Аз ще го проследявам.
- Той не е като теб, той е мощен - сподели Антошка на сестра си.
Жилите на врата на стареца се издуха, той се прегърби, дъжд и пот обливаха тялото и лицето му, само че той вървеше опитно и търпеливо през калта и водата.
Децата мълчаха в очакване да видят своята къща в колхоза. В душата си Наташа се боеше да не би къщата им към този момент да е изгоряла от мълния. За да пести сили, старецът също не говореше, единствено един път прошепна самичък на себе си:
- Слава богу, че най-малко град не заваля. Случва се - огромен колкото гълъбово яйце, щеше да претрепе децата.
Дъждът струеше на ситни, чести капки, бурята беше отминала. И скоро Наташа видя през дъжда стобора на крайната къща в техния колхоз; тя се усмихна от наслада. Значи всичко си е цяло и няма пожар - инак хората щяха да тичат при пожара. А може би тяхната къща към този момент е изгоряла и е изгаснала? - и Наташа отново се закахъри.
Но ето я бялата върба, дето пораства край Наташината къща, жива е; ей и сламения покрив на тяхната къща, и комина с желязното петле... Наташа извърна лице от Антошка и внимателно го избърса с ръкав от дъжда.
Край бащината къща Наташа скочи на земята, а пък Антошка старецът внесе чак в пруста.
В собата на Наташините родители седяха доста хора - изчакваха да отмине дъждът. Наташиният татко ги гощаваше с чай и самун от ситно пресято брашно и им беше поставил цялостна захарница с късчета захар. Тук беше ръководителят на колхоза Егор Ефимович Провоторов, дядо им, мъжът на баба, и един чужд човек, незнайно кой - някакъв непотребен.
Майката на Наташа съблече щерка си и Антошка, даде им да облекат сухи облекла и сподели, че към този момент в никакъв случай няма да ги пусне на посетители. А старчето изцеди в пруста от облеклата си малко вода и към този момент седеше край масата в собичката, пиеше чай и разказваше по какъв начин е било. Егор Ефимавич го познаваше - старецът през днешния ден беше ходил при него за породистия бик.
- Как може по този начин! - сподели Егор Ефимович, ръководителят, на Наташиния татко. - Вън стихия, проливен дъжд - а ти си изпратил децата в Панютино.
- Когато потеглиха, беше още слънчево - безшумно отвърна татко им.
- А по-късно внезапно се изви стихия - сподели Егор Ефимович, - а дечицата можеха и да не се доберат до Панютино. Виждаш ли! Пък ние си седим тук и повече от час бъбрим, а ти нито един път не си спомни за момченцето и момиченцето.
- Защо да приказваме напразно! - ядосано отговори бащата. - Нищо не е станало с тях, живи-здрави си пристигнаха.
- Нищо че е по този начин! - съгласи се ръководителят и погледна Антошка и Наташа, които в този момент стояха на прага и гледаха гостите. Майка им към този момент ги беше преоблякла във всичко чисто и изсъхнало и в този момент отново им беше хубаво да живеят. - И родният им дядо, остарелият празнословец - споделяше ръководителят, - знае, че внукът и внучката са му отишли на посетители, а самичък пристигнал в бурята при шурей си да пие чай, и седи и пет пари не дава.
Наташиният дядо мълчеше и всички други хора също.
- Аз отзарана рано пристигнах в кооператива - промълви дядото. - Исках да купя въдица за шарани и имах една работа при вашия сарач, ние с него сме кумци... А в нашата лавка няма никакви въдици, всичката риба си живее прес¬покойно в реката, а пък моите въдици за нищо към този момент не стават. Мислех си във вашия кооператив да се снабдя...
- Минала работа - спокойно произнесе Егор Ефимович. - Я ми върни документа за развъдното стопанство, дето ти го дадох току що - и ръководителят протегна ръка към Наташиния татко.
Бащата несмело подаде на ръководителя документа.
- Имай поради, Ефимич, че това е расов бик, човек би трябвало да умее да се оправя с него - сподели бащата. - Или в този момент и бика не ми поверяваш, тъй като дечицата ми се измокрили?
- Засега не - отговори ръководителят, - нямам ти доверие.
- Че кой ще ти го докара? - заинтересува се бащата. - В колхоза с изключение на мен надали някой ще се наеме да дава отговор за такава работа.
- Ами аз може с него да се спогодя - уточни ръководителят старчето от стопанството " Победа ", което сърбаше чай със захар.
- Както решиш - съгласи се бащата. - Я го виж какъв е внимателен! Да не си се загрижил за малолетните фрагменти? Но бикът е едно, а момиченцето и момченцето - напълно друго.
- Вярно - произнесе ръководителят и скри документа, откакто още един път го прочете от край до край. - Дечица човек не може да купи и сърцето боли за тях до гибел, а бикът е друго, него и наново можеш да купиш с пари...
- Ииих! На! Добре го рече - светнал от наслада, внезапно сподели дядката от развъдното стопанство и като отмести паничката, внезапно си хвърли в устата още едно късче захар.
На Наташа и Антошка им омръзна да слушат диалога и излязоха вън на стълбището.
Дъждът едва-едва капеше. Навсякъде в близост беше станало добродушно и мрачно; листата на дърветата и тревите висяха изтощени, заспали до идващото утро. Само нейде далеч-далеч, в непознати и тъмни поля, припламваха далечни светкавици, като че ли изтощената стихия притваряше очи.
- Хайде на следващия ден отново да идем на посетители у бабка - сподели Антошка на сестра си. - Сега не ме е боязън. Обичам бурята.
Наташа нищо не отговори на брат си. Още е мъничък, изстрадал е и не трябва да му се кара.
Майката отвори вратата и повика децата си да ядат. Тя беше към този момент сварила за тях картофи и ги беше поляла от горната страна с яйца и със сметана. Да порастват децата и да се поправят.
1938 година
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Сборникът " В зората на мъглявата младост " включва писаната през 1928 година повест " Съкровен човек " и още 12 истории. Сред тях са " Малкият боец " (1943 г.), " Юлска стихия " (1938 г.), " Вятър орач " (1944 г.), " Желязната бабичка " (1941 г.), " Цвете на земята " (1945 г.), " Завръщане " (1946 г.) и едноименният роман " В зората на мъглявата младост " (1938 г.).
За първи път тези разкази са оповестени на български език в превод на Иванка Васева преди 53 години в сборника " Вятър орач " и повече не са издавани. Сега селекцията е с освежен превод и корица от Дамян Дамянов.
" Главни герои в сборника " В зората на мъглявата младост " са деца на тип по-големи от годините си, с лица, привикнали на житейски грижи... В тях се оглежда погледът на Андрей Платонов към зората на личната му младост, само че и към зрелите му години, когато " дамите мажат празничния пирог със сълзи ", напомнят от издателство " Лист ".
Литературната кариера на непризнатия приживе талант на руската прозаичност Андрей Платонов стартира през 1919 година с публикането на негови стихове и репортажи в разнообразни издания. Най-добрите си творби - " Изкопът " и " Чевенгур ", основава в интервала 1927 - 1930 година, само че по този начин и не ги вижда отпечатани - те са оповестени чак през 80-те години на ХХ век, когато в Съюз на съветските социалистически републики задухва вятърът на смяната. Тежката завеса върху името му се спуска и поради повестта " От изгода ", която Сталин характеризира като " роман на сътрудник на нашите врагове, написан за развенчаване на колхозното придвижване " и заповядва създателят и издателят му да бъдат осъдени.
Заради описа " Завръщане ", включен в сборника " В зората на мъглявата младост ", той е лишен от право да разгласява свои творби. Работил е единствено анонимно като редактор, все пак сътрудниците му перо не са скривали възторга си от творбите му. Нобеловият лауреат Йосиф Бродски написа: " За езика на прозата на Андрей Платонов може с идентичен триумф да се каже, че води съветския език до семантична невъзможност,или по-скоро - открива философията на безизходицата в самия език. Дори това да е правилно единствено на половина, то е задоволително, с цел да назовем Платонов един от изключителните писатели на нашето време, защото съществуването на парадокс в граматиката е показателно не за някаква частна покруса, а за човечеството като цяло ".
" Юлска стихия " от Андрей Платонов
Дълго ходя деветгодишната Наташа със своя по-мъничък брат Антошка от колхоз " Общ живот " за село Панютино, а пътят беше единствено четири километра дълъг, само че светът е огромен в детството Наташа ту носеше брат си на ръце, когато я погледнеше жално от отмалялост, ту отново го сваляше на земята, с цел да върви със личните си крачета, тъй като брат ѝ беше угоен, тежък - навършил беше към този момент четири години и я уморяваше.
Отстрани на необятния юлски път растеше висока ръж, склонила към този момент глава обратно, към земята, като че ли класовете се бяха уморили от дългото лято. Наташа се вглеждаше със боязън в тази ръж - дали някой няма да изскочи от гъсталака, дето несъмнено живее и се спотайва...
Безоблачното небе, мъгляво и неясно от пладнешкия задух, ѝ се струваше тъжно и ужасно. Тя си спомни нощта със звездите над къщата и двора, дето живееше в колхоза дружно с майка си и татко си, и реши, че нощта е по-интересна и по-хубава: нощем в колхоза пеят единствено положителните, кротки щурци, квакат жаби в язовирчето и сумти волът, който спи в обора - и няма нищо ужасно.
Наташа хвана по-здраво Антошка за ръката и се затича с него край ръжта, с цел да може по-скоро да зърне къщите на село Панютина, дето живееха баба ѝ и дядо ѝ. Но братчето ѝ скоро се умори, падна в праха и заплака, а Наташа не се сети незабавно да пусне ръката му, ами, без да желае, го повлачи малко по земята. След като още веднъж взе брат си на ръце и го утеши, Наташа се изкачи с него на една височина. Тук ръжта беше ниска, тъй като земята беше слаба, и се виждаше далеко по какъв начин по повърхността на ръжените ниви минават тъмните талази напразно и по какъв начин свети струящият въздух над огрян житни поля, които в този момент бяха отвън сянката напразно.
Наташа се огледа - по кое време ли ще пристигна Панютино? - и видя крилата на вятърната мелница, които се издигаха иззад далечните жита и отново изчезваха измежду тях. Наташа въздъхна с утешението, че ето - към този момент се вижда мелницата, там мелят зърно, несъмнено дядо ѝ е докарал чувал: той знае, че ще дойдат внучката и внукът и ще би трябвало да изпекат блини от новото брашно; остарялото към този момент се е свършило и от него не шупва хубаво тесто, а блините не стават такива пухкави и шуплести, както от прясно смляно.
Наташа помириса въздуха. Миришеше на плява, мляко, гореща земя, на баща и мама. Всичко това ѝ беше познато и благо и момиченцето понесе брат си по-нататък. Сега той беше прегърнал сестричката си през шията и дремеше, провесил глава от Наташиното рамо.
И те поеха пътя през ръжта. Изведнъж Наташа извика и спря. От вътрешността на житата излезе едно слабичко старче, с голобрадо, непознато лице; на растеж беше не повече от Наташа, обут с ликови цървули и облечен със старомодни платнени гащи, закърпени с кръпки от военно сукно, а пък на гърба си носеше плетена кошница с киселец и коприва за супа.
И старецът се спря против децата. Той погледна Наташа с бледни, положителни очи, от дълго време към този момент привикнали с всичко на тоя свят, смъкна калпака си от домашна вълна, поклони се и отмина. " Не е заплашителен - намерения си Наташа за стареца. - Ама единствено да беше ни пипнал, щях да му дам един с всички сили и той незабавно щеше да почине... Какъв е гладуващ, бедняк - сигур не е тукашен. "
А пък старчето деликатно изгледа отминаващите го деца. Запомни лицето на Наташа - сивите ѝ впечатлителни, замислени очи, деликатно отворената, дишаща детска уста, цялостните бузки и светлите коси, изрусели от слънцето и изсушени от полския вятър. " Добра селянка ще излезе от нея! - реши старецът. Сега той се опитваше да прегледа детето, което момиченцето носеше. - И той наподобява на нея - видя странникът. - Каталясал е и в този момент спи. Каква му е работата! " И старецът отмина, вперил очи в оронената пръст и в дребната трева по пътя.
Като отмина малко, остарелият човек си полегна със удовлетворение край ръжта, подложил под глава кошницата с трева. Сега беше горещо за вървене и нямаше закъде да бърза: беше отнесъл документите в колхоза " Общ живот ", както си му е редът, и в този момент беше изтощен и имаше още доста време - летният ден е огромен, ще успее да се върне вкъщи си.
Дядото и бабата на Наташа живееха в дървена къщурка на края на село Панютино. Наташината баба Уляна Петровна все току поглеждаше от портата - дали не идват внучката и внукът ѝ. Още завчера тя беше заръчала на пощаджийката незабавно да се отбие при щерка ѝ в колхоза с поръка щерка ѝ да пусне внучката и внука да ѝ погостуват в Панютино. " Сигурно пощаджийката е не запомнила да намине при дъщерята - мислеше си Уляна Петровна, вперила очи в пустия парещ път измежду ръжта. - А ѝ пишат по един и половина трудоден на ден; я виж каква била привилегирована! Ходи, мете праха по друмищата с полата си - единствено това ѝ е работата!... Дали да се оплаче в съвета?... Е, да я вземе мътната, дано скитосва-метлосва! " И старицата затвори портичката.
Още рано-рано отзарана тя беше напълнила със плява печката, а бялото тесто беше готово от нощес и към този момент на два пъти бабичката трябваше да го трансферира от гърнето в глинената чиния: през нощта тестото беше втасало и превтасало. Всичко ѝ беше готово за блините, само че гостите още ги нямаше, а и нейният дъртак като беше излязъл още от сутринта да лови ри¬ба на езерото, та и до момента никакъв го нямаше. Сигурно отново седи в ковачницата при ковача и при¬казва, за каквото не му е работата.
Бабата старателно размеси тестото: време беше към този момент да пече блините, другояче ще престои и ще вкисне. С какво друго да посрещне внучката, внука? Какво друго има на тоя свят по-хубаво от тази гощавка - тя не знаеше.
Бабата не се мъчеше да измисли друго нещо хубаво, по-добро - тя можеше единствено да замеси тесто, да изпече хлябове и блини, та да нахрани родата. Не разбираше по какъв начин още можеше да се живее добре - и нищо повече не ѝ беше нужно. Дано по-скоро всички се съберат заедно в една къща, да са здрави дъщерята и мъжът ѝ и да порастват честити внуците.
Уляна Петровна възпламени сламата в печката, само че в този миг чу, че на двора пропя непознат петел, който непрекъснато прескачаше от съседите да бие бабиния петел. Уляна Петровна ревностно пазеше своето - тя сграбчи метлата и се завтече да изгони хищника. След като напъди петела, бабата огледа улицата и пътя към нивята с ръжта - може пък да се покаже някой. Но нямаше никого, единствено талази от парещ въздух минаваха по земята и си стояха по местата старите познати къщи на селото, и прашните съседски кокошки се ровеха в коловозите по пътя - и внезапно на бабичката ѝ докривя, като че ли беше видяла не ярък ден, а тъмна-тъмница.
Тогава Уляна Петровна затвори портичката и отиде да пече блини. Още първият блин излезе успешен - и не току-така: какъв брой ги беше пекла бабата през живота си! Те сами се зачервяваха и молеха да ги махне от огъня - единствено че в този момент нямаше кой да ги яде. Самата Уляна Петровна постоянно ядеше последна, каквото сготвеше. Вземаше остатъците и огрибките и от тях изпичаше, каквото излезе - едвам не стават зян продуктите, за нея всяка храна беше еднообразно добра.
Някой безшумно почука на прозореца откъм пътя.
" Трябва да е бедняк! - намерения си бабата. - Ама те в този момент към този момент и не вървят, инак щях да дам един блин на индивида, че реколтите в този момент са огромни, дума да няма. "
Тя махна тигана от огъня, да не изгори блинът, и пристъпи към прозорчето. През прозореца надничаше внучката ѝ Наташа; на гърба ѝ, обхванал с ръчички шията на сестра си, лежеше Антошка. Сега той спеше, поставил огромната си глава на рамото на Наташа, тъй че момиченцето цяло се беше превило от тежестта на брат си. С едната си ръка тя придържаше прегърналите я ръце на Антошка, да не би да се провиснал, а с другата го беше хванала за крачола, с цел да не висят краката на момчето във въздуха и да не се свлича надолу. Наташа опря брат си до пезула, освободи ръката си и още един път безшумно почука на прозореца.
- Бабо - сподели тя, - отваряй, пристигнали сме ти на посетители.
Уляна Петровна видя, че колкото повече пораства Наташа, толкоз по-хубава и по-замислена става в лицето и от ден на ден замязва на нея като момиче. Трогната от такава една добрина на живота, който я повтаря още веднъж във внучката ѝ, та всеки, като огледа Наташа, да си спомни за Уляна Петровна след гибелта ѝ, утешена и удовлетворена, бабата сподели:
- Ах, горкичките ми! По-скоро влизайте у дома!
Вкъщи бабата искаше да постави Антошка да спи в леглото, само че той се протегна и отвори очи.
- Бабо - сподели той, - изпечи ни блини. Защото ние вървяхме, вървяхме...
- Ами че те от дълго време са подготвени - отвърна бабичката. - Сядай на пейката, веднага ще ти изпека нови, старите са изстинали.
- И квасено млекце дай - помоли Наташа, - в него ще си топим блините.
- Сега, в този момент... Сега ще свърша с печката и ще сляза в мазето - говореше бабата, - че след това пък мекички ще ви направя, чай ще стопля, а като пристигна дядо ви, ще обядваме, от през вчерашния ден съм поставила мая, сварила съм ви пача, какво друго ни би трябвало!
- Сладко от горски ягоди и гъби - сподели Наташа.
- И от него, и от него има, чадо, по какъв начин да няма! - сети се Уляна Петровна и потегли към мазето за продуктите, зарадвана, че има с какво и кого да гощава.
Вкъщи миришеше на гореща земя, на тлъсти печени блини и пушек, а вън светеше слънцето над непознатата трева в непознатото село.
- Не сумти! - сподели Наташа на Антошка. - Дошъл си при баба на посетители, какво сумтиш? Дай да ти избърша носа...
Антошка млъкна и престана да сумти, и единствено тихичко дишаше, седнал на пейката край празната маса. Наташа надникна в светлата бабина собичка. Там беше чисто, скучно; две тлъсти мухи се блъскаха в прозоречното стъкло; огромна газена лампа висеше над масата, постлана с бродирана завивка като за празник.
Наташа седна на един стол край масата с покривката и заразглежда бродерията; у тях такава завивка нямаше, пък и не им трябваше: майката на Наташа всеки ден мие масата и я стърже с нож; у тях и по този начин си е чисто и хубаво. Петли се разпяха на двора - изначало един, след това различен и внезапно всички, и квачките закудкудякаха, събирайки по-наблизичко пилците си; излезе вятър и подвигна прахуляк по пътя.
- Наташа, хапят ме мухите, ела тук - викна Антошка сестра си от другата стая.
- Нека те хапят, в този момент ще дойда - отговори Наташа.
Тя се приближи до прозореца и опря ръце о стъклото; искаше ѝ се да види на улицата нещо познато или роднинско, както в техния колхоз ѝ бяха познати плетищата, тревата и дърветата. Но под бабиния прозорец растеше единствено един дребен храст; листата му бяха покрити с прахуляк, той едва мърдаше клони - уморил се беше от жегата и сушата и живееше като че ли насън или като труп, непознат и печален за всички, и самичък небрежен за никого.
- Отведи ме у нас, желая при мама - примоли се Антошка.
Наташа се върна при брат си; той седеше оклюмал.
- Искам да си ида вкъщи - сподели той. - Не ща блини, желая каша, мама през вчерашния ден свари...
Наташа взе един изстинал блин от печката и го скъта в пазвата си.
- Виж, че ти се прияло по пътя, ти все искаш, когато не би трябвало - сподели Наташа на брат си и го подвигна на ръце.
Баба им беше в мазето; ниската, зеленясала малка врата, която водеше към зимника, затрупан от горната страна с чимове, беше отворена. Наташа се приближи до зимника и погледна къде се е скрила баба ѝ. В мазето беше мрачно, нищо не се виждаше. Баба ѝ си бъбреше в тъмното някакви свои думи - несъмнено, че не ѝ се ще да умира, само че и по този начин тя през всичкото време си живее ли, живее...
За да не тропне портичката (а тя на всичко от горната страна жално скърцаше в пантите, като че ли я болеше при отваряне), Наташа прегърна още по-плътно брат си и потегли по пътечката към картофите и оттова - през едно разградено място в оплитам се запъти към нивите с ръж.
Ръжта растеше безшумно. Сред горещина и мълчание класовете бяха полегнали към земята, като че ли бяха заспали. Наташа се огледа измежду непознатото поле с вяра да види, че слънцето се е затулило. Далечна мълния със завист разполови целия свят и откъм другия завършек на село Панютино се зададе ураган от прахуляк под тежък и муден облак; там се раздаде гръм - изначало ням и не заплашителен, след това звукът му отекна и като се повтори, стигна толкоз близо до Наташа, че тя усети болежка в сърцето.
Наташа влезе в ръжта, с цел да се скрие с Антошка. Тя искаше да хукне косо през ръжта към пътя и по пътя да избяга от облака при татко си и майка си, само че след това се отхвърли, тъй като я беше боязън да не изпотъпче равнищата, и потегли по синора край ръжта. Антошка към този момент беше забелязал какво става в далечината: и облака, и вихъра, и светкавицата; той се гушна в сестра си и завря глава под горещата ѝ шия, както правеше с майка си.
Наташа излезе на пътя и се затича към къщи. Краката на Антошка се клатеха, без да желае, той удряше с тях сестра си, само че се мъчеше да седи умерено и се държеше крепко: какво друго можеше да прави.
Наташа бързаше с все мощ с едничкото предпочитание да донесе Антошка до у дома, та да не ги застигне бурята посред полето. Но ръжта към момента беше спокойна, вятърът не беше стигнал до нея и може би ще се размине, може би страшната стихия ще се стовари нейде надалече. Антошка мълчеше; опасяваше се какво ще стане в този момент с него, само че го интересуваха облакът и светкавицата и искаше да се случи нещо ужасно, та да погледа, единствено че да не почине. Антошка гледаше през рамото на сестра си обратно, към селото. Той още виждаше къщичката на баба си и можеше да се върнат там, само че замижа от боязън, тъй като далечната ръж, дето почваше от бабиния двор, внезапно се наклони и полегна - връхлетя я бурята.
- Наташа, скрий ме по-скоро някъде - ядосано сподели Антошка. - Не виждаш ли какво става, глупачке такава!
- Да стигнем един път у дома, и ще те нашляпам - даде обещание Наташа на брат си.
- Няма да стигнем до у дома, гръмотевицата ще ни убие - прошепна Антошка. - Носи ме по-бързо, отново вървиш бавно! Тичай!
Вихърът настигна децата и ги замери с пясък, земя, листа, треви и селска боклук. Наташа се скри дружно с брат си в ръжта и седна там на земята, само че вятърът свеждаше ръжта толкоз ниско, че понякога Наташа виждаше бабината си къща, селото и това, което ставаше надалеч в полята и на небето.
Едновременно с вихъра през горещия му прахуляк заваля град и зачука по житото, по земята и по Наташа и Антошка. Тогава тя незабавно заслони Антошка, легна от горната страна му и скри главата му в обятията си, тясно притиснала цялото му тяло към себе си. Градът удряше Наташа по главата и гърба, само че тя мълчеше, тъй като знаеше, че в този момент Антошка не го боли и му е добре - той даже малко мърдаше под нея - разглеждаше земята към корените на ръжените класове в остарялата равнища.
Едър, студен дъжд смени градушката. На Антошка му омръзна да се крие под сестра си; искаше да види какво става на открито, искаше да се измокри от дъжда и той сподели на Наташа:
- Пусни ме, желая да погледна.
- Лежи, че ще те убие гръм - отвърна Наташа.
- Не, той отмина - сподели Антошка и се измъкна отдолу под сестра си.
Наташа седна и взе на колене брат си, като заслони с ръцете си главата му от вятъра и дъжда. Антошка се понадигна на Наташините колене и погледна в близост, търпеливо мижейки против бурята, класовете и водните капки, които го удряха по лицето. Той видя черно, ниско, бягащо небе, а под него неподвижно висяха пласт облаци, пуснали надолу дълги власи дъжд, отвявани от бурята към празната страна като космите на някоя старица сиромахкиня - и тези облаци бързо меняха тялото си, топяха се и умираха пред очите на Антошка.
Той реши да изчака да види какво ще стане по-нататък, само че сестра му го накара да се скрие по-близо до нея, а тя ще се приведе и ще го затули. Но Антошка не послуша сестра си и още веднъж почна да гледа небето и земята. Ала класовете на ръжта му пречеха да вижда далеко и по тази причина Антошка помоли Наташа да го вдигне високо, та да гледа.
Наташа избърса в ръкава на роклята си мократа глава на Антошка и му шляпна един по тила.
- Ще изстинеш - сподели тя. - Я го гледай какъв демон: желал да гледа вихъра! Ама аз ще кажа на мама и тя ще ти даде един по тиквата!
Антошка искаше да отговори, че майка му не го бие по главата, само че се задави от един нов натиск на бурята, от който внезапно всичката ръж полегна и почна да се вижда надалеч в близост. Антошка видя бабиното си село и лъките оттатък селото, чак отвъд рекичката в синята светлина на бурята, във вятъра, а под ударите напразно тичаше към него изплашената, трепереща трева.
Изведнъж дъждът спря. Вятърът стихна, на всички места стана безшумно. Но натежалата ръж не се изправи към този момент. Антошка още веднъж погледна нататък, дето живееше баба му, и я видя. Баба му излезе на високото стълбище на къщата откъм двора и се огледа. Безпокоеше се за изчезналите си внуци. " Дали пък не им доскуча при мен? - мислеше си тя. - Ама по кое време ще скучаят, та те таман бяха пристигнали, доста е рано! Сигур са отишли да погледат непознатото село и веднага ще се върнат.
Дано единствено дъждът не ги е измокрил, гледай по какъв начин притъмня!... Я да ида да прикъткам кокошките, дано поседят в плевнята " - реши Уляна Петровна, само че в този миг приседна от един мълниеносен удар, който след това се повтори още няколко пъти по-наблизо, тъй че разигралата се къщна врата сама се отвори и затвори, а бабата както седна, по този начин си и остана, до момента в който гръмотевиците не се усмириха дефинитивно, до момента в който не стихнаха и най-далечните тътнежи.
Антошка видя една мълния, която излезе от мрака на облака и ужили земята. Отначало светкавицата се устреми надолу надалеч отвъд селото, стрелна се назад високо в небето и оттова изведнъж съкруши самотното дърво, дето растеше измежду селската улица край дървената срутена ковачница. Дървото пламна със синя светлина, като че ли цъфна, а сетне угасна и умря, и светкавицата също умря в дървото.
От тътена на гръмотевицата полегналата ръж се поразмърда, а баба му напълно примря на стълбището и престана да снове нагоре-надолу из къщи, и Антошка се изсмя на баба си, дето я е боязън.
Подир светкавицата на земята рукна дъжд - толкоз гъст и бърз, че в близост притъмня и баба му към този момент не се виждаше от шумната мъгла на дъжда. Но една висока мълния още веднъж освети ръжта и селото и тогава Антошка видя черен пушек и червен огън измежду дима, който постепенно се издигаше отдолу под покрива на остарялата ковачница, само че огънят не можеше да се разгори, тъй като го заливаше дъждът. Антошка разбра, че откакто е умъртвила дървото, мълнията не е умряла, а е предходна през корените на дървото в ковачницата и още веднъж се е трансформирала в огън.
Наташа прегърна брат си, притисна го до себе си, както можа, и излезе дружно с него от ръжта на пътя; искаше да хукне по-скоро обратно към бабини си, с цел да скрие Антошка от дъжда и светкавицата, само че в същото време дъждът понамаля, капките се разредиха, отново затрептя въздухът от горещина и още веднъж стана задушно и скучно край непознатото село. Наташа се спря на пътя и пусна брат си на земята.
От покрива на ковачницата в този момент лумна жив огън, пламъкът сушеше измокрените дъски и ги гореше. Хора тичаха към този момент към пожара - едни с кофи вода, други с брадви - и заскърца скрипецът на близкия геран, а някои селяни стояха надалеч, край своите дворове, и нищо не правеха, несъмнено си мислеха, че пожарът ще се размине и ще угасне от единствено себе си, тъй като основният, огромният облак, който носеше стихия и проливен дъжд, едвам в този момент наближаваше село Панютино: в този момент той беше оттатък реката - синьо-черен, компактен и спокоен - и в него проблясваха светкавици, само че гръм още не се чуваше.
Антошка се притисна до сестра си и заплака от боязън. Боеше се, дето гори ковачницата, а иззад реката се задава нов, черен като нощ облак и отново святка стихия, която търси земята, с цел да убие някое дърво и да подпали остарялата им къща в колхоза.
Наташа се огледа. Тя видя, че облакът е още надалеч и ще успее да се добере с Антошка до дома.
- На, плюскай - сподели тя и като извади от пазвата си изстиналия блин, го подаде на брат си.
Антошка се качи на гърба ѝ и обхванал с едната си ръка шията на Наташа, почна да дъвче блин, а и скоро го изяде целия; а сестра му през всичкото време тичаше към къщи, като се стараеше да не падне под тежестта на брат си.
Тя тичаше в здрача на надвисналия мрачен облак сред двете стени безмълвна ръж. Антошка гледаше приведените класове и разбираше, че тук пораства жито - най-важното богатство на живота, което крепи хората. Баща му самичък споделяше: има ли ръж, другото от единствено себе си ще пристигна - и газ, и облекла, и книжки с картинки.
Обаче мракът и облакът скоро настигнаха децата и ги връхлетяха. Пак заваля дъжд и след всяко сопнато светване на мълнията, след всеки удар на гръмотевицата дъждът плисваше още по-гъст и по-бърз. От мрака на небето в този момент се изливаше непрестанен поток от вода, който шибаше земята с такава мощ, че я разрушаваше и разравяше, като че ли дъждът ореше полето.
Наташа задиша тежко от поройния дъжд. Тя реалокира Антошка от гърба на ръцете си, с цел да го вали по-малко и с цел да не го удари първо него светкавицата от горната страна, и още веднъж се завтече напред.
Гъстите потоци дъжд пред нея се съединява¬ха все по-непроходимо и в този момент даже ходенето беше мъчно и причиняваше болежка, като че ли децата бяха заобиколени от мрачна, твърда и трънлива гора, която дращеше тялото им до кръв.
Шумът на пороя заглушаваше ударите на гръмотевицата, единствено светкавиците се виждаха. Понякога мълниите бяха толкова доста, че светлината им се сливаше в дълготрайно зарево, само че това зарево осветяваше единствено хълмища от всесилен мрак в небето и от това им ставаше още по-страшно.
Наташа напълно капна. Тя спря, седна край ръжта и с все мощ притисна към себе си измокрения до кости Антошка, та най-малко той да остане жив и топъл до нея, в случай че тя самата почине. Но тя си показа, че Антошка може внезапно да почине, а тя самата да оцелее, и тогава Наташа се завайка като огромна жена, с цел да я чуят и дойдат на помощ: стори ѝ се, че няма по-лошо и тъжно нещо от това - да останеш да живееш на света финален.
Малкият ѝ брат, като поседя малко под дъжда, сподели на сестра си:
- Хайде да изкопаем дупка, ще се скрием там и ще изтраем. Гледай, тук има пясък... Не плачи, тъй като ме е боязън без теб...
Децата започнаха да дълбаят с ръце дупка край ръжта, дето почвата беше рохкава. Но като поизкопаха малко, видяха, че по-нататък мощният дъжд самичък им копае дупка и със силата си подравя и отвлича песъчливата земя, но те не можеха да се скрият там.
Наташа и Антошка се притаиха под поройния дъжд на гола земя, сгушени и закрили с ръце главите си.
- Защо ме заведе на посетители при баба? - сподели Антошка на сестра си. - Най-добре да си бяхме седели у дома, аз обичам да си седнал съм у дома. А ти си хойдарана-махалана!...
- Я по-добре мълчи! - заповяда му Наташа. - Кой сподели по-скоро да си тръгваме от бабини за у дома? Аз и блините не можах да опитам.
- Доскуча ми у бабини - добродушно продума Антошка.
Пламна гръмотевица и трепна няколко пъти напълно покрай Наташа и Антошка - нейде в близката полегнала ръж. Понеже се опасяваха от гърма, братът и сестрата авансово се хванаха един различен за ръце и се сгушиха: Антошка на сестрините си гърди, а тя на рамото му, та нищо към този момент да не виждат. Но измежду шума на пороя гръмотевицата не прозвуча ужасно.
- Пак отмина - сподели Антошка.
Децата от дълго време бяха премръзнали от дъжда и в този момент се притискаха едно до друго, та нека се сгреят.
- Вие кои сте? - пресипнало ги запита от близко непознат глас.
Наташа вдиша глава от рамото на Антошка. Коленичил до тях, стоеше слабичкият дъртак с непознатото лице, който бяха срещнали през днешния ден на отиване при баба си. Сега, с цел да се резервира от дъжда, дядото беше надянал кошницата на главата си, а киселеца и копривата сигур беше хвърлил.
- Изморени ли сте, или сте изплашени? - попита старецът Наташа и се реалокира още по-близо до децата, с цел да го чуват.
- Достраша ни - сподели Наташа.
- Че по какъв начин няма да ви дострашее? - съгласи се пасажерът. - Я виж каква е ужасия: и шурти, и гърми, и святка. То аз не се тревожа от напреднала възраст и от нелепост, но вие се бойте, вие би трябвало да се боите.
- А ние свикнахме към този момент да се боим - произнесе Наташа. - Сега не ни е боязън. Ами ти кой си, отде си?
- Отдалеч съм аз - отвърна старецът. - Трябва да има двайсетина версти отсам: не сте ли чували развъдника за расов добитък " Победа "? Оттам съм аз, работя като пътуващ сътрудник по пласмента на добитъка: къде каквото изпратят, каквото кажат - аз съм подготвен. Днеска вървях в колхоз " Общ живот " - заръчаха ми да кажа, че колхозът би трябвало да иде да си вземе породисто биче. Полага им се бик. Та да пратят хора.
- Каза ли? - попита Наташа.
- Казах. А в този момент на, прибирам се обратно.
Антошка се беше изправил на крайници и с интерес разглеждаше непознатия мъничък дядо, застанал на колене върху подгизналата земя, с кошница на главата. Пороят мина в непрестанен мощен дъжд с мехури и мълниите припламваха към този момент надалеч настрана, отдето гърмът не успяваше да доближи дотук.
- Е, върви, на нас от дълго време ни би трябвало бик в колхоза - сподели Наташа.
Дядото стана от земята и почна да се стяга за отдалечен път. Той крепко превърза кошницата назад на гърба си и смъкна калпака от главата.
- Вие сами не можете се прибра - сподели старецът на децата. - Там в този момент пътят напълно се е разкалял, там земята е тлъста, добра, а току-виж, че отново рукнал дъжд...
Той нахлупи своя калпак върху главата на Антошка и като се наведе чак до земята, сподели на детето да се качи в кошницата на гърба му и там да седи и да се държи крепко. Антошка завчас се покатери и в коша му се стори доста хубаво.
- Ами накъде ще го носиш? - бързо попита Наташа, подготвена с все мощ да се вкопчи в лицето на стареца. - Теб кой ти е заръчал да го вземеш?
- Ще го нося при татко му и майка му, къде другаде! - отговори дядото. - Във вашия колхоз. И теб също.
Старецът се наведе още един път, взе Наташа на ръце и потегли под дъжда по пътя към " Общ живот ", с двете деца от горната страна си.
- Ти не се пердах - сподели Наташа на брат си, който седеше комфортно в кошницата против нея. - Аз ще го проследявам.
- Той не е като теб, той е мощен - сподели Антошка на сестра си.
Жилите на врата на стареца се издуха, той се прегърби, дъжд и пот обливаха тялото и лицето му, само че той вървеше опитно и търпеливо през калта и водата.
Децата мълчаха в очакване да видят своята къща в колхоза. В душата си Наташа се боеше да не би къщата им към този момент да е изгоряла от мълния. За да пести сили, старецът също не говореше, единствено един път прошепна самичък на себе си:
- Слава богу, че най-малко град не заваля. Случва се - огромен колкото гълъбово яйце, щеше да претрепе децата.
Дъждът струеше на ситни, чести капки, бурята беше отминала. И скоро Наташа видя през дъжда стобора на крайната къща в техния колхоз; тя се усмихна от наслада. Значи всичко си е цяло и няма пожар - инак хората щяха да тичат при пожара. А може би тяхната къща към този момент е изгоряла и е изгаснала? - и Наташа отново се закахъри.
Но ето я бялата върба, дето пораства край Наташината къща, жива е; ей и сламения покрив на тяхната къща, и комина с желязното петле... Наташа извърна лице от Антошка и внимателно го избърса с ръкав от дъжда.
Край бащината къща Наташа скочи на земята, а пък Антошка старецът внесе чак в пруста.
В собата на Наташините родители седяха доста хора - изчакваха да отмине дъждът. Наташиният татко ги гощаваше с чай и самун от ситно пресято брашно и им беше поставил цялостна захарница с късчета захар. Тук беше ръководителят на колхоза Егор Ефимович Провоторов, дядо им, мъжът на баба, и един чужд човек, незнайно кой - някакъв непотребен.
Майката на Наташа съблече щерка си и Антошка, даде им да облекат сухи облекла и сподели, че към този момент в никакъв случай няма да ги пусне на посетители. А старчето изцеди в пруста от облеклата си малко вода и към този момент седеше край масата в собичката, пиеше чай и разказваше по какъв начин е било. Егор Ефимавич го познаваше - старецът през днешния ден беше ходил при него за породистия бик.
- Как може по този начин! - сподели Егор Ефимович, ръководителят, на Наташиния татко. - Вън стихия, проливен дъжд - а ти си изпратил децата в Панютино.
- Когато потеглиха, беше още слънчево - безшумно отвърна татко им.
- А по-късно внезапно се изви стихия - сподели Егор Ефимович, - а дечицата можеха и да не се доберат до Панютино. Виждаш ли! Пък ние си седим тук и повече от час бъбрим, а ти нито един път не си спомни за момченцето и момиченцето.
- Защо да приказваме напразно! - ядосано отговори бащата. - Нищо не е станало с тях, живи-здрави си пристигнаха.
- Нищо че е по този начин! - съгласи се ръководителят и погледна Антошка и Наташа, които в този момент стояха на прага и гледаха гостите. Майка им към този момент ги беше преоблякла във всичко чисто и изсъхнало и в този момент отново им беше хубаво да живеят. - И родният им дядо, остарелият празнословец - споделяше ръководителят, - знае, че внукът и внучката са му отишли на посетители, а самичък пристигнал в бурята при шурей си да пие чай, и седи и пет пари не дава.
Наташиният дядо мълчеше и всички други хора също.
- Аз отзарана рано пристигнах в кооператива - промълви дядото. - Исках да купя въдица за шарани и имах една работа при вашия сарач, ние с него сме кумци... А в нашата лавка няма никакви въдици, всичката риба си живее прес¬покойно в реката, а пък моите въдици за нищо към този момент не стават. Мислех си във вашия кооператив да се снабдя...
- Минала работа - спокойно произнесе Егор Ефимович. - Я ми върни документа за развъдното стопанство, дето ти го дадох току що - и ръководителят протегна ръка към Наташиния татко.
Бащата несмело подаде на ръководителя документа.
- Имай поради, Ефимич, че това е расов бик, човек би трябвало да умее да се оправя с него - сподели бащата. - Или в този момент и бика не ми поверяваш, тъй като дечицата ми се измокрили?
- Засега не - отговори ръководителят, - нямам ти доверие.
- Че кой ще ти го докара? - заинтересува се бащата. - В колхоза с изключение на мен надали някой ще се наеме да дава отговор за такава работа.
- Ами аз може с него да се спогодя - уточни ръководителят старчето от стопанството " Победа ", което сърбаше чай със захар.
- Както решиш - съгласи се бащата. - Я го виж какъв е внимателен! Да не си се загрижил за малолетните фрагменти? Но бикът е едно, а момиченцето и момченцето - напълно друго.
- Вярно - произнесе ръководителят и скри документа, откакто още един път го прочете от край до край. - Дечица човек не може да купи и сърцето боли за тях до гибел, а бикът е друго, него и наново можеш да купиш с пари...
- Ииих! На! Добре го рече - светнал от наслада, внезапно сподели дядката от развъдното стопанство и като отмести паничката, внезапно си хвърли в устата още едно късче захар.
На Наташа и Антошка им омръзна да слушат диалога и излязоха вън на стълбището.
Дъждът едва-едва капеше. Навсякъде в близост беше станало добродушно и мрачно; листата на дърветата и тревите висяха изтощени, заспали до идващото утро. Само нейде далеч-далеч, в непознати и тъмни поля, припламваха далечни светкавици, като че ли изтощената стихия притваряше очи.
- Хайде на следващия ден отново да идем на посетители у бабка - сподели Антошка на сестра си. - Сега не ме е боязън. Обичам бурята.
Наташа нищо не отговори на брат си. Още е мъничък, изстрадал е и не трябва да му се кара.
Майката отвори вратата и повика децата си да ядат. Тя беше към този момент сварила за тях картофи и ги беше поляла от горната страна с яйца и със сметана. Да порастват децата и да се поправят.
1938 година
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ